6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
гр.София, 24 юни 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2145 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на РБ и на Н. И. Я. срещу въззивно решение №32/07.03.2016г., постановено по възз.гр.д.№26/2016г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №1817/19.11.2015г. по гр.д.№553/2015г. на ОС – Пловдив, Прокуратурата е осъдена да заплати на Н. Я., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер на 60 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 08.08.2014г. Първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен искът за обезщетение до предявения размер от 160 000 лв., е потвърдено.
В касационните жалби се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд в обжалваните му от всеки от касаторите части.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Прокуратурата на РБ поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2005г., т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/ по въпросите за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; за задължението да се извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение и за съдържанието на понятието „справедливост”.
В изложението на касатора Н. Я. са изведени аналогични правни въпроси, като допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Изтъква се, че в практиката липсва унифициран стандарт и ясни критерии, въз основа на които съдилищата да определят размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което е предпоставка за субективизъм, произвол и освен това води до невъзможност засегнатите лица с достатъчна степен на сигурност да предвидят правните последици от прилагането на закона. В тази връзка са формулирани въпроси, касаещи обхвата на доказване от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД; какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост” и какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в този критерий; какви стъпки включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Всяка от страните е подала отговор на насрещната касационна жалба, в който оспорва наличието на предпоставки за селектирането и допустимостта й.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
С въззивното решение частично е отменено първоинстанционното решение, като предявеният от Н. Я. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размера на сумата 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, което поради неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.369 ал.3 НПК е прекратено. В останалата част, с която претенцията на ищеца е отхвърлена за разликата до предявения размер от 160 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. За да приеме, че обезщетение от 60 000 лв. е достатъчно да овъзмезди ищеца за претърпените неимуществени вреди, съдът е посочил, че към датата образуване на наказателното производство и привличането му като обвиняем – 28.10.2009г. – Я. е работел като старши полицай в Отдел „Охрана на обществения ред и превенция” към Областна дирекция на МВР – Стара З.. Повдигнати са му обвинения за извършени тежки умишлени престъпления – участие в организирана престъпна група, принуда, набеждаване в извършване на престъпление, изнудване. Бил е задържан за 72 часа, а след това за период от една година – м.11.2009г. – м.11.2010г. – му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, впоследствие заменена с „парична гаранция”. В периода 2011г. – 2014г. първо СГП, а после Специализираната прокуратура са внесли в съда обвинителни актове, по които наказателните дела няколкократно са прекратявани и връщани на прокуратурата поради допуснати от нея процесуални нарушения. През м.март 2013г. и м.юни 2014г. прокуратурата е прекратила частично производството по отношение на някои от обвиненията.
С определение от 08.08.2014г. Специализираният наказателен съд окончателно е прекратил воденето срещу Я. наказателно производство, поради неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.369 ал.3 НПК – в определения срок не е внесла делото за разглеждане в съда, респ. не е отстранила допуснатите процесуални нарушения.
Въззивният съд е посочил, че ищецът е бил обвинен в качеството му на служител от МВР за извършени няколко тежки умишлени престъпления, производството по които е продължило около пет години; от тях, в продължение на една година е бил с наложена най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”, която за част от времето е изтърпявал в затвора в [населено място]. Съобразено е, че незаконното повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление само по себе си е обективен факт, отразяващ се негативно върху лицето и обичайно предполага /без да е нужно да се доказват/ изживявания, свързани със стрес, притеснения, потиснатост, срам, неудобство, страх от неоснователно осъждане, засегнати чест, достойнство, авторитет. Извън това съдът е посочил, че ищецът допълнително е претърпял и вреди с по-висок интензитет и със специфичен характер, обусловени от общественото му положение – служител на МВР /обвинен именно в това му качество/, чиято основна функция е защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. В тази връзка са отчетени морални вреди, изразяващи се в накърнен професионален авторитет, компрометиране на доброто му име пред колегите, вкл. злепоставяне на цялото му семейство, шумното медийно разгласяване на случая и дискредитиране на ищеца пред широк обществен кръг. Отчетено е, че при определени професии, каквато е и тази на ищеца, изискванията на обществено за почтеност и съблюдаване на закона са завишени и поради това едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната, психическа и социална сфера на засегнатото лице. Дискредитирането на личността и авторитета му, компрометирането и безперспективността в кариерното развитие, в т.ч. породеното разочарование и недоверие в правоохранителната система, са допълнителни обстоятелства, съобразени от въззивния съд, наред с останалите и взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
Въпросите в изложенията и на двамата касатори са правно релевантни, но същите не са решени от въззивния съд в отклонение със съществуващата задължителна съдебна практика на ВС и ВКС.
Както ППВС № 4/1968 г., ТР №3 от 22.04.2005г., така и константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК/, последователно е приемала, че при определяне обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за физическото, психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост е достатъчен да овъзмезди пострадалия за претърпените морални вреди. За всеки отделен случай обаче, съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и съобразява обема на вредите. Практиката е еднозначна в разясненията си за критериите, по които се определя размерът на обезщетението при всеки частен случай, както и че въпрос на индивидуална фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. В тази връзка, изискването за индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане, възприето в задължителната съдебна практика, принципно не предпоставя необходимост от съществуване на „унифициран стандарт, който съдилищата да ползват” при определяне на размера на дължимото обезщетение / в с.см. – решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 130/ 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 951/2010 г., решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на IV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о., решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III г. о., решение № 29 /05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Това произтича и от факта, че понятието „справедливост” като морална категория и принципът за справедливост не могат да бъдат приложени „унифицирано” и по идентичен начин за различните случаи. От друга гледна точка „справедливостта”, разбирана като правна категория, винаги има за основа при формиране на вътрешното убеждение на съда „конкретни обективно съществуващи обстоятелства”, както е разяснено и в ППВС №4/1968г. на ВС на РБ. Тези обстоятелства са примерно и неизчерпателно посочени в задължителната практика /напр. В ТР №3 от 22.04.2005г. на ОСГК, в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, като в съвкупността си те съставляват отделните елементи в рамката на един общ „стандарт”, който съдилищата следват при разрешаването на спорове за неимуществени вреди по ЗОДОВ. Поради това, следва да се приеме, че стандартът за справедливост по конкретния правен спор е постигнат, когато съдът е обсъдил в мотивите си всички релевантни обстоятелства и въз основа на направената им оценка, е обосновал присъдения от него размер обезщетение. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационно обжалване.
С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение и при отчитане на всички правнозначими обстоятелства – характер на производството, продължителност, вид, брой и тежест на престъпленията, за които е повдигнато обвинение; вида на наложените мерки за неотклонение; отражението на наказателното производство върху личното, семейно и обществено положение на лицето, върху авторитета, кариерата и социалния му статус; както и по какъв начин всичко това се е отразило на лицето, респ. върху неговото физическо, емоционално и психическо състояние, на личния и социалния му живот и т.н. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в правната сфера на ищеца, при отчитане и на обществения отзвук от случилото се, както и вида, характера и интензитета на вредите, въззивната инстанция е определила размера на дължимото обезщетение глобално и за всички претърпяни неимуществени вреди.
Предвид всичко изложено, предпоставките по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК не са налице и касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби не следва да се допуска.
При този изход на делото, страните не си дължат заплащане на разноски за касационното производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №32/07.03.2016г., постановено по възз.гр.д.№26/2016г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.