1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1296
гр.София, 17 ноември 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4796 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. ф. 26030 – [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Кр.П., срещу въззивно решение №104/16.06.2015г. постановено по възз.гр.д. №113/2015г. на Ямболския окръжен съд, с което е отменено решение № 25/15.01.2015г. по гр.д.№1418/2014г. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е прието за установено на основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, че ответникът Ж. Й. С. дължи на ищеца сумата 9 314.23 лева, представляваща вреди, причинени от липси на имущество, констатирани с акт за начет № 13-00-2291/08.11.2013г. и сумата 1 140.52 лева изтекли лихви за периода 28.08.2012г. – 08.11.2013г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 67/2014 г. на РС – Ямбол.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в текста на касационната жалба, са релевирани доводи за селектиране на жалбата в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички представени по делото и относими за спора доказателства, като изгради своите изводи върху цялата съвкупност от тях, а не да подхожда избирателно, в т.ч. и да игнорира определени доказателства за сметка на други. По този въпрос страната твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – ТР№1/17.07.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Ж. Й. С., чрез процесуалния си представител адв.Д.Н., в срока по чл. 287 ГПК е подал писмен отговор, в който оспорва жалбата и изразява становище, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1, вр. с чл. 124 ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че по съставения акт за начет за причинени на ищеца вреди, изразяващи се в липси на материални ценности /отбранителни продукти/, ответникът е оборил, при условията на пълно и главно доказване, фактическите констатации в акта. Направени са изводи, че акта за начет е съставен при редовно спазена процедура – издаден е от компетентен контролен орган /чл.31 ЗДФИ/, отговаря на изискванията по чл.43 ал.2 ППЗДФИ и чл.17 и сл. ЗДФИ, връчен е на ответника, който е дал обяснения; както и че за направените в него фактически констатации са приложени съответни писмени доказателства. Същевременно е изтъкнато, че значението на акта за начет се изчерпва единствено с установената в чл.22 ал.5 ЗДФИ материална доказателствена сила по отношение на съдържащите се в него фактически констатации – те се смятат за истински до доказване на противното. В тази връзка съдът е посочил, че ответникът по иска е ангажирал писмени и гласни доказателства, които обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, опровергават констатацията в акта за начет, че установената липса на материални ценности за ревизирания период се дължи на противоправно поведение на отчетника. Отбелязано е, че извършената предходна инвентаризация /м.11.2011г./ в поверените на С. складове е приключила без констатации за липси на отбранителни продукти. Непосредствено след това, в един продължителен период от време от 3 месеца, ответникът е отсъствал от работа, без обаче ръководството на поделението да е изпълнило задължението си да организира предаване и приемане на складовете. Последните са продължили да бъдат ползвани и обслужвани от други отчетници, вкл. влизали са без проблем и други военнослужещи лица, които са взимали и разходвали нужните им отбранителни продукти, т.е. достъпът до складовете е бил на практика безконтролен. При завръщането си на работа, ответникът е констатирал излишъци с неизяснен произход и незаприходени, за което е сигнализирал прекия си началник. Така установените факти, обсъдени в съвкупност и анализирани в хронологическата им последователност, са дали основание на съда да приеме, че актът за начет не отразява действителното фактическо състояние за наличието на зачислените на С. материални средства и тяхното движение, което изключва причинно-следствената връзка между констатираните липси и неправомерно отчетническо поведение. С тези решаващи мотиви е направен изводът, че ответникът е провел пълно насрещно доказване на възраженията си по съставения акт за начет, поради което фактическите констатации в него са опровергани и документът не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно констатацията, че материално-отговорното лице е причинило на военното формирование вреда от липси на отбранителни продукти за изследвания период в размера, посочен в издадената заповед по чл.417 т.8 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика / ТР№1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/.
Съгласно приетото по т.1 на ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280 ал.1 ГПК от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички представени по делото и относими за спора доказателства, като изгради своите изводи върху цялата съвкупност от тях, а не да подхожда избирателно, в т.ч. и да игнорира определени доказателства за сметка на други – е по принцип релевантен, но не е от обуславящо значение за изхода на спора по делото. На първо място, въпросът е поставен общо, а не в контекста на конкретни правни разрешения и действия на съда, нито в контекста на решаващите му изводи, поради което същият не може да обоснове общото основание за достъп до касация – чл.280 ал.1 ГПК. Посоченото, само по себе си е достатъчно, за да не се допусне касационният контрол. На второ място, липсва надлежна аргументация на въпроса – не се сочи конкретно в какво се изразява избирателният подход на въззивния съд – кои са доказателствата, които са игнорирани и необсъдени, или кои са произволно избраните от съда, за да мотивира решението си. На следващо място, последователно в практиката си ВКС е разяснявал, че основанията за достъп до касационно разглеждане на делото по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК не са тъждествени с основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК и е недопустимо в стадия по селекция на жалбата да се обсъждат доводи, свързани със законосъобразността и обосноваността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В случая, касаторът е допуснал смесване на двата вида основания, като искането му за допускане на касационното обжалване е аргументирано с оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, а формулираният въпрос отразява несъгласието му с преценката и анализа на доказателствата, направени от въззивния съд /както всъщност са и оформени в един писмен документ касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/.
Ето защо, поставеният от касатора общ въпрос за задължението на въззивния съд да разгледа и анализира, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото и относими за спора доказателства, не може да обоснове допускането на касационния контрол. Извън това, следва да се отбележи, че въззивната инстанция е изпълнила процесуалното си задължение да разгледа и обсъди подробно всички доводи и възражения на страните, въведени в процеса и е основала изводите си на представените по делото доказателства, обсъждайки ги поотделно и в съвкупност, при съблюдаване правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Конкретните изводи, направени в резултат на извършената от съда суверенна преценка на събрания доказателствен материал, са относими единствено по конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 900 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №104 от 16.06.2015г., постановено по възз.гр.д. №113/2015г. на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА В.ф. 26030 – [населено място], на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на Ж. Й. С. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.”А”, ет.1, ап.1, направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 900 /деветстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.