5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 172
гр. София, 17 февруари 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3752 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 18655/17.06.2016 г. на [фирма] –гр.П., представлявано от адв.К. Г., срещу въззивно решение № 703/16.05.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 484/ 2016г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 3910/20.11.2015г. по гр.д. № 1222/2015 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционния съдебен акт касаторът е осъден на основание чл.200 КТ да заплати на Й. Б. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 8 000 лв., претърпени вследствие на трудова злополука, станала на 07.08.2014 г. в [населено място], Република Турция, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани основанията за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди и даде отговор на всички доводи и възражения на страните; и по материалноправния въпрос – налице ли е груба небрежност, когато работникът или служителят не е положил достатъчна грижа при осъществяване на възложената му задача и не е ползвал, предоставените му от работодателя лични предпазни средства при извършване на работата. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 ГПК – решение № 548/24.07.2012 г. по гр.д. № 1490/2010 г., IV г.о.; решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., IV г.о.; решение № 365/ 16.07.2010 г. по гр.д. №4216/2008 г., IV г.о.; решение № 670/15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г., IV г.о. и решение № 124/28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г., IV г.о.; а по втория, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата – Й. Б. А., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че към момента на настъпване на злополуката – 07.08.2014 г., приета за трудова с влязло в сила разпореждане № ТЗ 233#1 от 26.08.2014 г. на НОИ – ТП – [населено място], страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е работил на длъжността „водач на автомобил над 20 тона“. От събраните по делото доказателства, в т.ч. от документите в преписката по установяване трудовия характер на злополуката, е видно, че ищецът е пострадал около 05.00 часа сутринта на 07.08.2014 г. в [населено място], когато при качване на поставената от него стълба в задната част на ремаркето на товарния автомобил, за да се започне разтоварване на стоката, в резултат на подхлъзване е паднал от 1,80 м височина. При удара, ищецът е получил бималеоларно счупване със синдесмолиза, което ангажира най-долните части на голям и малък пищялни части от глезената става, което впоследствие наложило провеждането на три оперативни интервенции – за фиксиране на ставата и за последващо изваждане на поставените плака и винтове. Съдът е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставките по чл.200 ал.1 КТ за ангажиране на обективната имуществена отговорност на работодателя за заплащане на обезщетение за претърпените от работника неимуществени вреди – полученото внезапно травматично увреждане е в резултат от злополука, настъпила по повод изпълняваните трудови функции, която е призната с влязъл в сила административен акт за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 КСО; налице е причинна връзка между увреждането и неблагоприятните последици от него – временна нетрудоспособност в продължение на 6 месеца, както и преживени от пострадалия болки, страдания, дискомфорт и др. При формиране на преценката си за справедливия размер на дължимото обезщетение, съдът е приложил правилото на чл.52 ЗЗД във вр. с възприетото в раздел II, т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и е приел, че претенцията за обезщетение е основателна до предявения размер от 8 000 лв.
За недоказано е счетено възражението на ответното дружество за съпричиняване на увреждането от страна на работника, поради проявена груба небрежност, изразяваща се в това, че последният не е ползвал предоставените му от работодателя специални обувки за качване по стълбата при разтоварване на стока от товарния автомобил. Във връзка с това съдът е посочил, че работодателят, чиято е доказателствената тежест, не е установил провеждането на първоначален и периодични инструктажи за запознаване на работника с Правилника на дружеството за организиране и осигуряване на безопасност при работа и с инструкцията по безопасност на труда при работа с преносими стълби; както и че не е установен фактът на работника да са предоставени специални обувки, които са предназначени да предотвратят евентуално подхлъзване при качване по стълбата за разтоварване на ремаркето.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение.
По процесуалноправния въпрос в изложението, атакуваното решение не противоречи на създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. Съгласно приетото по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. Аргументацията на касатора по този въпрос в изложението по същество е относима към обосноваността на изводите в обжалваното решение и отразява несъгласието на страната с крайния резултат от спора, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Вторият поставен в изложението въпрос, също не обуславя допускането на касационното обжалване. Дали поведението на работника, който не използва предоставените му от работодателя лични предпазни средства за безопасна работа, съставлява груба небрежност и в този смисъл е действие, което съпричинява вредата, е неотносим въпрос, тъй като в случая въззивният съд е приел за установено, че ищецът не е бил инструктиран по надлежния ред за правилата за безопасна работа при разтоварване на автомобила; както и че работодателят не е доказал твърдението си, че е предоставил на работника специални обувки за изкачване по стълбата при разтоварване на ремаркето, респ., че неизползването на тези обувки от пострадалия е допринесло за настъпването на злополуката. Извън това, следва да се отбележи, че по приложението на чл.201 ал.2 КТ, в практиката си ВКС безпротиворечиво приема, че съпричиняване при трудовата злополука е налице, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните норми и на правилата за безопасност /в т.см. – решение № 62/24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о. на ВКС и др./. Не всяко съпричиняване обаче е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл.201 ал.2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали, само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. В случая, по делото подобна липса на елементарно старание и внимание при изпълняване на работата от страна на работника, по делото не е установена.
Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 800 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 703 от 16.05.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 484/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], ет.3, представлявано от управителя Г. А. П., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на Й. Б. А., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], със съдебен адрес – [населено място], [улица] – адв. П., направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 800 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.