7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 554
гр. София, 22 май 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 60287 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8707/15.06.2016 г. на Р. А. Г. и С. Д. Георгиева, представлявани от адв. Д. Н., против въззивно решение № 767/15.04.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 5005/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 4079/10.06.2015 г. по гр.д. № 6255/2013 г. на Софийски градски съд, е обявен на основание чл.135 ЗЗД за относително недействителен по отношение на [фирма] договор за доброволна делба от 18.11.2011 г. с рег. № 6129, том III, акт № 93/ 18.11.2011г., с който жалбоподателите, като съсобственици на имущество, придобито през време на брака им в режим на СИО и трансформирано в обикновена съсобственост след прекратяването му с решение № 200/20.09.2011г. по гр.д. № 666/2011 г. на РС – Костинброд, са прекратили съсобствеността върху притежаваните от тях недвижими имоти и моторно превозно средство, при дялове за всеки от съделителите и съответно парично уравнение, посочени в договора.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните, обобщени от състава на съда, въпроси: 1/ приложим ли е искът с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на разпоредителни сделки, извършени от поръчителя; 2/ при наличие на достатъчно имущество на главния длъжник, върху което е учредено и обезпечение в полза на кредитора, налице ли е увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД при извършена разпоредителна сделка с имущество на поръчителя; 3/ допустимо ли е при задължение, поето от търговско дружество, в което единият съпруг е едноличен собственик и управител и учредено поръчителство от физическо лице – същия съпруг, отменителният иск да накърнява правата на съпруга – недлъжник, в т.ч. тези по чл. 29, ал. 1 СК; 4/ допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД; 5/ представлява ли злоупотреба с право, насочването на иска по чл.135 ЗЗД срещу сделка с лично имущество на поръчителя, при наличие на достатъчно друго имущество на другия солидарен длъжник, от което кредиторът може да се удовлетвори.
В представен по делото писмен отговор, ответната страна по жалбата [фирма], представлявана от адв.Ю. Р., поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да уважи предявения отменителен иск, въззивният съд е приел, че паричното вземане на ищеца произтича от запис на заповед, издаден на 23.05.2008 г. от [фирма] и авалиран от ответника Р. А. Г., с който е поето задължение при предявяване на записа на заповед да се плати на банката сумата 345 675 лв. Установено е, че записът на заповед е издаден в обезпечение на договор за банков кредит № 80600КР-АА-9219/23.05.2008 г., по силата на който банката-ищец е предоставила на [фирма] в заем сумата 330 000 лв. за рефинансиране на четири кредити, отпуснати от [фирма] и рефинансиране на лизингови договори, сключени с [фирма]. Въззивният съд е приел, че банката ищец се легитимира като кредитор на ответника Р. Г. по силата на авалирания и предявен за плащане запис на заповед, въз основа на който се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 28.06.2011 г. Посочено е, че ответникът е длъжник на собствено основание спрямо банката – приносител на менителничния ефект, доколкото отговорността на авалиста не е акцесорна, за разлика от тази на поръчителя по договора за поръчителство, поради което в случая не намират приложение разпоредбите на чл.146, ал.3, чл.147 и чл.148 ЗЗД. Задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя по записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт. Съдът е приел, че вземането е възникнало на 23.05.2008 г. – датата на издаване на менителничния ефект, авалиран от ответника /респ., станало е изискуемо на 28.06.2011 г./, поради което не е необходимо да се изследва наличието на предпоставките на чл.135, ал.3 ЗЗД, тъй като сделката, предмет на отменителния иск е извършена впоследствие – на 18.11.2011 г.
Прието е още, че сключената сделка уврежда кредитора, защото с нея е извършено разпореждане с имущество, от което банката има право да се удовлетвори за вземането си, тъй като полученият при делбата реален дял от Р.Г. е значително по-малък от този, който е притежавал преди това. На следващо място е посочено, че в производството по чл.135 ЗЗД длъжникът поначало не може да релевира възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото, както и възражение, че другият солидарен длъжник – издателят на записа на заповед – разполага с имущество на стойност, по-голяма от задължението по ценната книга. Длъжникът също така няма възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение, доколкото в случай, че е добросъвестен би могъл доброволно да погаси задължението си.
Що се касае до субективния елемент на състава по чл.135 ЗЗД, съдът е посочил, че Р.Г. е авалист по записа на заповед от 23.05.2008 г. и страна по договора за доброволна делба от 18.11.2011 г., като към момента на сключване на атакуваната сделка е знаел, че ищецът е негов кредитор, тъй като възникването на вземането /в т.ч. и изискуемостта му/ предхождат извършеното разпореждане. С оглед възмездния характер на сделката е прието, че е било необходимо и лицето, с което длъжникът е договарял, също да е знаело за увреждането /т.е., че длъжникът има дългове и че със сделката се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, от което може да се удовлетвори кредитора/. В тази връзка са съобразени хронологията на събитията и представените писмени доказателства – разменената между ответницата С. Георгиева и банката кореспонденция в периода м. юни 2011 г. – м. август 2011 г. по повод задълженията на съпруга й Р.Г.; обсъдени са фактите, че към момента на възникване на задължението по записа на заповед и към датата на образуване на изпълнително дело /21.07.2011 г./ срещу Р.Г., ответниците са били съпрузи, а бракът им е прекратен и делбата на имуществото е извършена в хода на предприето принудително изпълнение срещу притежавано в режим на СИО имущество. Установено е, че ответницата С. Георгиева е била уведомена за предприетите по отношение на бившия й съпруг изпълнителни действия по изп. дело № 244/2011 г. със съобщение от частния съдебен изпълнител, изпратено й на 26.09.2011 г. и получено от нея преди сключването на договора за доброволна делба – на 12.10.2011 г. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че при сключване на атакуваната сделка, е било налице знание по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД и на ответницата Ст.Георгиева.
В заключение е направен извод за основателност на иска за обявяване относителната недействителност на договора за доброволна делба.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІV г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Първият, формулиран от жалбоподателите въпрос обуславя крайното решение, но той е решен съобразно задължителната съдебна практика. Константно ВКС е приемал /решение № 104/25.07.2016 г. по гр.д. № 5345/2015г., III г.о., решение № 185/22.11.2010 г. по т. д. № 136/2010 г., II т. о.; решение № 386/25.03.2015 г. по гр.д. 1490/2014 г., IV г.о. и др./, че авалистът е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.135 ЗЗД за вземане, произтичащо от запис на заповед, издаден като обезпечение за вземане по договор за банков кредит. Даденото разрешение съобразява правната характеристика на авала като едностранна абстрактна правна сделка, по силата на която авалистът поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице – хонорат. Авалът има обезпечителна функция и цели да създаде по-голяма сигурност за изпълнение задължението на лицето, за което се дава, тъй като авалистът е солидарно отговорен с издателя на ефекта. Едностранното волеизявление на авалиста следва да е обективирано върху менителничния ефект или върху прикрепен към него алонж. Липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност на задължението на авалиста. Авалистът от своя страна не може да противопостави на приносителя на записа на заповед възражения, които би могъл да наведе хоноратът. Разпоредбите на чл.485, ал.2 ТЗ и чл.461 ТЗ установяват самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител. Задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт – отделната едностранна правна сделка – авал. Тази специфика на менителничното поръчителство го различава от института на поръчителството по гражданското право, поради което за авала не се прилагат разпоредбите на чл.146, ал. 3, чл.147 и чл. 148 ЗЗД.
В решение № 199/30.12.2010 г. по т.д. № 966/ 2009 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, на което жалбоподателите се позовават, е прието, че искът по чл. 135 ЗЗД е неприложим по отношение действията на поръчителя, тъй като длъжник по смисъла на разпоредбата на чл.135 ЗЗД е само лицето, което е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т. е. носителят на главното задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение, тъй като неговата отговорност е акцесорна и има обезпечителна функция. Цитираното решение не обуславя допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото произнасянето на съда е в контекста на друга фактическа обстановка и касае отговорността на поръчителя по ЗЗД. Както се посочи по-горе, за разлика от договора за поръчителство по чл.147 ЗЗД, менителничното поръчителство по чл.483 ТЗ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на менителницата/записа на заповед, за чието обезпечаване е поето. Самостоятелният характер на авала като търговска сделка се извежда от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на авалиста е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Правилото на чл. 485, ал. 2 ТЗ важи и в хипотезата, когато с менителничното поръчителство е гарантирано задължение по запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузално правоотношение между издателя и поемателя на менителничния ефект, по което авалистът не е страна.
По въпроси №2 и №5 в изложението, въззивното решение също съответства на създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 261/25.06.2015 г. по гр. д. № 5981/2014 г., IV г.о. на ВКС е прието, че увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД има винаги, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество /чл. 133 ЗЗД/, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори- дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Ако длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл.135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правното си значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, с каквато цел законодателят е предоставил на кредитора възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 ЗЗД.
В съответствие с изложеното, въззивният съд е приел за ирелевантни възраженията на ответните страни за наличие на достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора, предвид учредените в полза на банката – ищец ипотеки, както и твърденията за наличие на имущество, притежавано от издателя на менителничния ефект и кредитополучател – [фирма]. Посочил е, че наличието на достатъчно имущество, извън разпореденото – предмет на отменителният иск, би могло да послужи за доброволно изпълнение на дълга от менителничния поръчител, както и че с оглед самостоятелността на задължението му, последният не може да прави възражение за притежавано от другия солидарен длъжник имущество, което е достатъчно за погасяване на вземането по записа на заповед.
Следващият поставен въпрос /№3/ – допустимо ли е при поето лично задължение от единия съпруг, с отменителния иск да се накърняват имуществените права на съпруга – недлъжник, в т.ч. тези по чл. 29, ал.1 СК – също не обуславя допускането на касационния контрол. В случая предмет на правния спор е възмездна разпоредителна сделка от 18.11.2011 г., сключена между бившите съпрузи след прекратяването на брака им. Обявяването на сделката за относително недействителна не води до накърняване на правата на съпруга – недлъжник, тъй като П. иск е облигационен, а не вещен иск. Няма спор в правната доктрина за това, какви са последиците от решението за уважаване на този иск. Изрично е посочено, че увреждащата сделка остава действителна за страните по нея /прехвърлител/и и приобретател/. Сделката е недействителна, т.е. счита се за нестанала, само по отношение на кредитора-ищец. Искът по чл.135 ЗЗД няма вещноправно действие и затова при уважаването му, прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя. При успешното провеждане на отменителния иск, кредиторът-ищец по паричното вземане получава само възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то не се намира в патримониума на длъжника. Ето защо, интересът от провеждането на иска по чл.135 ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задълженията към кредитора. Уважаването на иска не създава солидарна отговорност между ответниците за изпълнение на паричното задължение, легитимиращо ищеца като кредитор, както и не легитимира приобретателя като длъжник. За него единствено се въвежда задължението да предостави имуществото за удовлетворяването на чуждо парично задължение. Ако иска да се освободи от изпълнението, може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това може да иска възмездяване от него /в т.см. – мотиви към т.1 от ТР № 5/29.12.2014г. по т.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
Последният формулиран от касаторите въпрос /№4/ – допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД – също не обуславя селектирането на жалбата, доколкото отговорът му следва от съдържанието на нормата, изрично определяща кръга от лица, по отношение на които се прилага презумпцията за знание. В случая тази презумпция не е тълкувана и приложена разширително от съда спрямо ответницата Георгиева. Изводите на въззивната инстанция по този въпрос са формирани на базата на събраните по делото писмени доказателства, като по отношение качествотото на „свързано лице” на ответницата е направено и разграничение във времето – до момента на прекратяването на брака между страните и след това. Посочено е, че разменената кореспонденция между кредитора – ищец и Георгиева относно задължението на ответника по записа на заповед /м.06. – м.08.2011г./, получените от нея съобщения от съдебния изпълнител за образуваното изпълнително производство вземане /26.09.2011г./, са факти, осъществили се съответно – преди датата на прекратяване на брака и преди сключване на атакуваната сделка. Изследваната хронология на събитията, респ. на предприетите от бившите съпрузи действия по прекратяването на брака и имуществените им отношения, са обусловили извода на съда за „знание” при сключването на сделката и на ответницата.
С оглед на всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, искането на ответната страна Ц. АД за присъждане на разноските за тази инстанция е основателно, но следва да се остави без уважение като недоказано, тъй като не са представени документи за размера на сторените разноски за адвокатско възнаграждение, както и такива, от които да се установи, че последните действително са били извършени / т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 767/15.04.2016 г., постановено по възз.гр.д. №5005/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.