8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 375
гр. София, 30 март 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 60307 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 6861/30.06.2016 г. на [фирма] против въззивно решение № 67/16.05.2016 г., постановено по възз.търг.д. № 64/2016 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която като е потвърдено решение № 445/14.02.2012 г. по търг.д. № 961/2009 г. на Окръжен съд – Бургас, е прието за установено, че жалбоподателят дължи на [фирма] сумата 90 000 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 16.04.2007 г. до 14.07.2007 г. по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство и въвеждане в експлоатация на многоетажна масивна сграда с предназначение – апартаментен хотел, построена в УПИ III-45, в кв. 7602 по плана на к.к. Слънчев бряг – Запад, [община], целият с площ от 1 400 кв.м., обективиран в нотариален акт № 53 от 15.06.2006 г., том VI, рег. № 4265, дело № 922 на нотариус М. Б., с рег. № 110. В частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция по установителния иск с предмет дължимостта на неустойка и за периода от 15.07.2007г. до 19.05.2009г., съдебният акт не е обжалван и е влязъл в сила.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в атакуваната му част е недопустимо, тъй като е произнесено по нередовна искова молба. В тази връзка са изложени доводи, че въпреки изричните указания на съда ищецът не е отстранил констатираното несъответствие между предмета на спора по иска с правно основание чл.422 ГПК и предмета на издадената заповед за изпълнение № 4326 от 18.09.2009 г. по ч.гр.д. № 5326/2009 г. на РС – Бургас. Сочи се, че съгласно заповедта присъденото вземане за неустойка касае периода от 16.04.2007 г. до 14.07.2007 г., а по исковата молба / след уточняването й с молба от 11.03.2016 г. / сумата от 90 000 евро е посочена като дължима за периода от 16.04.2007 г. до 11.07.2007 г., при което не е налице съвпадение между предмета на заповедното и исковото производство.
Алтернативно, касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по множество въпроси, които обобщени се свеждат до следното: 1/ за задължението на въззивната инстанция в мотивите си да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; 2/ за дължимостта на мораторна неустойка, когато забавата за изпълнението на договорените задължения е следствие на обективни причини, или се дължи на обстоятелства, за които кредиторът отговаря; 3/ за валидността на уговорена неустойка, поради свръхпрекомерност, или ако клаузата е с невъзможен предмет; 4/ погасява ли се задължението за заплащане на неустойка, ако главното задължение, което тя обезпечава, бъде новирано.
Ответникът по жалбата – [фирма] – в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при преценка на поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол, намира следното:
Твърдяното от касатора основание по чл. 281, т. 2 ГПК – евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт – не се установява. Аргументацията в изложението по този въпрос се свежда до разбирането, че въззивното решение е постановено по нередовна искова молба, тъй като и след дадените от АС – Бургас указания, отново е налице несъответствие между очертания предмет на спора в заповедното производство и предмета на иска с правно основание чл.422 ГПК, като това е довело включително до произнасяне по непредявен иск. Конкретно се възразява, че с решението по делото е установена дължимост на неустойката по неизпълнения в срок договор за строителство за периода от 16.04.2007г. до 14.07.2007г., докато претенцията на ищеца е за период с крайна дата – 11.07.2007 г.
Въпросът за нередовността на исковата молба по чл.422 ГПК, респ. в какво се изразява тази нередовност и какви процесуални действия следва да предприемат съдът и ищецът, е разрешен при предишното разглеждане на делото от касационната инстанция. С решение № 18/16.02.2016 г. по търг.д. № 1880/2014 г. на ВКС, I т.о., е обезсилено предходното въззивно решение по възз.т.д. № 386/2013 г. на АС – Бургас и делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Съставът на ВКС е дал задължителни указания на въззивния съд, че съгласно разрешението по т. 5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва въззивната инстанция да укаже на ищеца да отстрани несъответствията в обстоятелствената част и петитума на предявения иск по чл.422 ГПК, доколкото е констатирано различие с предмета на издадената заповед за изпълнение № 4326 по ч.гр.д. № 5326/2009 г. на РС – Бургас по отношение на претендираното вземане за неустойка. По конкретно – в заповедното производство е поискано издаване на заповед за изпълнение за неустойка по договора за строителство в размер на 90 000 евро за периода от 16.04.2007г. до 14.07.2007г., а в производството по чл.422 ГПК ищецът е претендирал установяване дължимостта на вземането си за сочения период като частично от общо дължима неустойка от по 1000 евро на ден за времето до 19.05.2007 г. /т.е. за целия пеириод на забава/. В изпълнение на дадените от касационната инстанция задължителни указания, с определение от 19.02.2016г. по възз.търг.д. № 64/2016 г. апелативният съд е оставил без движение исковата молба. С молба – уточнение от 11.03.2016 г. ищецът е посочил, че претендира установяване дължимостта на вземане за неустойка в размер на 90 000 евро, по сключен и неизпълнен от ответника в срок договор за строителство, за периода от 16.04.2007 г. до 11.07.2007 г., „за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 4326 по ч.гр.д. № 5326/2009 г. на РС – Бургас”. На първата страница от молбата – уточнение, периода на вземането е посочен като дати – от 16.04.2007г. до 14.07.2007г., а по- надолу и на втора страница от същата молба, като крайна дата е изписана – 11.07.2007г. С доклада си по делото, въззивният съд е приел, че с молбата – уточнение е отстранена нередовността, като предмет на иска по чл.422 ГПК е вземането за неустойка, очертано с издадената заповед за изпълнение, респ. за периода от 16.04.2007г. до 14.07.2007г. В съгласие с така уточнения предмет на спора и петитум е и произнасянето на съда. Допуснатите от ищеца разминавания при изписване на една от цифрите в крайната дата за периода на неустойката в уточнителната молба, очевидно са резултат на техническа грешка, тъй като е ясно формулирано искането му за установяване дължимостта на вземането, така както то е очертано по размер и период в издадената заповед за изпълнение. Въззивното решение е произнесено в рамките на търсената от ищеца защита, съответстваща по обем и по предмет на вземането в заповедното производство, с което са изпълнени задължителните указания на ВКС, дадени при предходното разглеждане на делото.
По поставения в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваният акт не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, включително чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. След направеното уточняване на исковата молба, съдът е приел, че е сезиран с иск за установяване дължимостта на вземане за неустойка в размер на 90 000 евро, което ищецът претендира от ответника, съгласно сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителни и довършителни работи, обективиран в нотариален акт № 53/15.06.2006 г., том VI, рег. № 4265, дело № 922. Изяснено е, че страните са в търговски отношения от 2004 г., когато сключили договор за строителство от 16.11.2004 г. по одобрен със строително разрешение инвестиционен проект по всички части на обект – хотел в УПИ III, кв. 7602 по плана на к.к. Слънчев бряг – Запад. След изграждането на обекта до ниво груб строеж е сключен предварителен договор от 22.02.2006 г. и окончателен договор с нотариален акт № 53 от 15.06.2006 г., том VI, рег. № 4265, дело № 922, по силата на който [фирма] прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху самостоятелни обекти (на втори, трети и част от четвъртия етаж) от многоетажна масивна сграда с предназначение – апартаментен хотел, изградена в груб строеж в дворно място УПИ III – 45, в кв. 7602 по плана на к.к. Слънчев бряг – Запад, срещу поето от купувача задължение в срок до 15.04.2007г. със свои средства, материали и труд да довърши окончателно сградата, съгласно „Приложение II”, неразделна част от предварителния договор и анекса към него. Съгласно постигнатата между страните уговорка, при виновно неизпълнение на работата в срок от страна на купувача, последният ще дължи заплащане на неустойка в размер на 1 000 евро за всеки ден просрочие. По делото е установено, че обектът е въведен в експлоатация на 19.05.2009 г., съгласно издаденото удостоверение № 123/19.05.2009 г. на [община].
На базата на събраните в производството по делото доказателства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните, съдът е счел, че ответникът е във виновна забава по отношение срока на поетото с договора задължение за приключване на строителните и довършителните работи по сградата и въвеждането й в експлоатация. Посочено е, че изпълнението на договора е приключило на 19.05.2009г., при уговорен между страните срок за завършване на строителните работи и предаване на обекта в състояние, позволяващо експлоатацията му – до 15.04.2007г. Установеното с близо две години забавено изпълнение на завършването на обекта, е преценено от въззивната инстанция като обстоятелство, ангажиращо договорната отговорност на ответника за заплащане на обезщетение по неустоечната клауза за претендирания период от 16.04.2007г. до 14.07.2007г.
Изложените от въззивната инстанция мотиви са в съответствие с изискванията за съдържание, установени с цитираните по-горе ТР № 1/2013г. на ОСГТК и ТР № 1/2001г. на ОСГК. Следва да се отбележи, че аргументацията на поставения от касатора процесуалноправен въпрос, по същество се отнася до правилното формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, т. е. до правилността и обосноваността на обжалваното решение. Отговор на въпросите за значението на определени факти и обстоятелства по делото, както и на тези, отнасящи се до направения от съда анализ и оценка на събраните в процеса доказателства, може да бъде даден само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в стадия на производството по чл. 288 ГПК.
Следващият въпрос в изложението – дължи ли се неустойка, когато забавата за изпълнението на договорените задължения е следствие на обективни причини, или се дължи на обстоятелства, за които кредиторът отговаря – е фактически, а не правен въпрос и поради това не покрива общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК за селекция на жалбата. Проблемът е свързан с конкретно установените и доказани факти и обстоятелства във всеки отделен случай, които се преценяват от съда в хода на разглеждане на правния спор по същество В случая съдът е приел, че не е налице забава на кредитора, а неизпълнението по договора се дължи на причини, за които ответникът е отговорен, поради което е възникнало основанието за ангажиране на договорната му отговорност за заплащане на неустойка.
Въпросите в изложението, касаещи валидността на уговорената между страните клауза за неустойка, също не са разрешени от въззивния съд в противоречие със създадената задължителна за съобразяване съдебна практика по приложението на чл.92 ЗЗД и чл.309 ТЗ. С разясненията по т.2 и разрешението по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК е прието, че съгласно чл.309 ТЗ не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Правилото на чл.309 ТЗ има специален характер, доколкото се прилага единствено и само при търговски сделки, сключени между търговци и дерогира правилото за намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД извън случаите когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти.
Клаузата за неустойка е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) и с нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Примерни критерии, които могат да бъдат използвани са – размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи /поръчителство, залог, ипотека и др./; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. При конкретната преценка за нищожност на неустойката се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.
Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.
В случая, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на всеки договор, в т.ч. предварително да предвидят размер на обезщетение при неизпълнение на всяко поето задължение. Съдът е направил извод за валидност на уговорената между страните мораторна неустойка, съобразявайки се с вида и обема на поетото задължение по договора за строителство, с предназначението на обекта – хотелски комплекс в к.к. Слънчев бряг, с периода на неизпълнението, с установената от съдебно-икономическата експертиза пазарна цена на обекта – 1 380 400 лв., като е приел, че претендираната неустойка от 90 000 евро, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като целта, за която е уговорена и начинът на определяне на размера й, не я лишават от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По този начин съдът е съобразил решението си със задължителната практика на ВКС в цитираното тълкувателно решение, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Въпросите на касатора, относно недействителността на неустойката, поради невъзможен предмет и за погасяването на за неустоечното задължение, поради новиране на главното задължение, също не обуславят общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за селекция на жалбата.
Отговорите на тези въпроси предполагат проверка на законосъобразността на решаващите изводи на съда, че от съдържанието на договорната клауза не се установява тя да е с невъзможен предмет, тъй като е ясна волята на страните, че обезщетението се дължи, ако до 15.04.2007 г. работите не са завършени и сградата не е в състояние, позволяващо експлоатацията й, независимо с какъв административен акт се установява завършеността на обекта; както и че санкцията е уговорена за неизпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на апартаментен хотел, а разликите в описанията му по нотариален акт и по удостоверението за въвеждане в експлоатация не могат да се квалифицират като разлика в предмета по договора и реално изпълнения обект и в този смисъл, че не е налице фактическо новиране на задължението. Правилното прилагане на закона и обосноваността на правните изводи в обжалвания съдебен акт са относими към касационните основания по чл.281, т. 3 ГПК, които обаче съгласно указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 67/16.05.2016 г., постановено по възз.търг.д. № 64/2016 г. на Апелативен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.