9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 45
гр.София, 30 март 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора………………….
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 61273 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. п.-п.о. к. „Е.” – [населено място], [община], представлявана от адв. В. Ч., срещу въззивно решение №2337/12.11.2015г., постановено по възз.т.д. №1630/2015г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение №19003/ 10.12.2014г. по гр.д. №13749/ 2012г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя отрицателен установителен иск, че не дължи на [фирма] – [населено място] и на Р. П. Р., сумата 89 880 лева – главница по запис на заповед от 27.03.2007г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.07.2007г., предмет на издаден на 12.07.2007г. изпълнителен лист по ч.гр.д.№280/2007г. по описа на РС – Бяла Слатина и образувани изпълнителни дела.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответните страни по жалбата – [фирма] и Р. П. Р., представлявани от адв. Л. В., поддържат становище за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
С определение №761/02.11.2016г. по т.д. № 61273/2016г. на ВКС касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК /отм./ представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б.”в” ЗЗД и прекъсва ли се давността за вземането с образуването на изпълнително дело; тече ли давност за вземането в периода, когато изпълнителното производство е спряно по искане на взискателя – чл.329 б.”б” ГПК /отм./; от кой момент започва да тече нова погасителна давност за вземането, предмет на образувано изпълнително дело, когато поради бездействие на взискателя, изпълнителното производство е прекратено с постановление на съдебния изпълнител на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
По така поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
По първия въпрос:
С даденото по т. 14 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК разрешение се прие, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б. „в” ЗЗД и не прекъсва давността за вземането. Разяснено е, че производството за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК от 1952 г. не е част от исковия процес, а негова алтернатива. С него не се започва принудително изпълнение, а негов предмет е съществуването на правото на принудително изпълнение, като с крайния акт се признава или отрича това право. Едва след като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудителното изпълнение. Съгласно чл.323, ал. 1 ГПК (отм.) принудителното изпълнение започва по молба на кредитора въз основа на представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение.
По втория въпрос:
В мотивите на задължителното за съобразяване и прилагане ТР № 2/2013 г. на ОСГТК е посочено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно – в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Исковото производство започва с предявяването на иска и завършва със съдебно решение, като съдът е длъжен служебно да движи производството до постановяването на решение, независимо от това извършва ли ищецът други процесуални действия. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, тогава давност не тече. Ако кредиторът не предприема действия, въпреки че има правна възможност да го стори, давността тече. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/.
Предвид изложеното, молбата на взискателя по чл.329 б.”б” ГПК /отм./ за спиране на изпълнителното производство /респ. и акта на съдебния изпълнител за спиране на принудителното изпълнение/, не спира течението на давностния срок за вземането, защото не представлява правна невъзможност за действие, а е избор на кредитора да не предприема изпълнителни способи за удовлетворяването на вземането си. Възприемането на обратното е тълкуване в противоречие със закона /чл.113 ЗЗД/, а на практика би означавало изпълнителният процес да не приключи никога, респ. срокът на давността, с изтичането на който се погасява правото на иск и правото на принудително изпълнение на вземането, да зависи от волята на кредитора, т.е. да се дерогира действието на императивните норми, с които законодателят е определил продължителността на давностните срокове.
По третия въпрос:
С разрешението по т. 10 от цитираното тълкувателно решение се прие, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК – отм. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/. Обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
При така дадените отговори на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, основателни са изтъкнатите в касационната жалба доводи за незаконосъобразност на въззивното решение, поради неправилното отчитане началния момент на срока на погасителната давност за вземането, предмет на принудително изпълнение и за правното значение на постановлението на съдебния изпълнител в хипотезата на прекратено по силата на закона изпълнително производство. Съображенията са следните:
Производството по делото е образувано по предявения от З. п.-п.о.к. „Е.” – [населено място] срещу [фирма] и Р. П. Р. отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, че ищецът не дължи на ответниците сумите, предмет на изпълнителен лист от 12.07.2007г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237 б. „е” ГПК /отм./ по ч.гр.д.№280/2007г. на РС – Бяла Слатина. От фактическа страна въззивният съд е приел, че посоченият изпълнителен лист е издаден въз основа на запис на заповед от 27.03.2007г. с падеж на 29.06.2007г., по силата на който кооперацията се е задължила да заплати на [фирма] сумата от 89 880 лева; че въз основа на същия изпълнителен лист на 12.07.2007г. е образувано изпълнително дело №67/2007г. на ДСИ при РС; на същата дата до длъжника е изпратена призовка за доброволно изпълнение и е наложен запор на слънчоглед, реколта 2007г., а на 13.07.2007г. е извършен опис и на 19.07.2007г. – оценка на запорирания слънчоглед.
По молба на взискателя подадена на 22.08.2007 г. изпълнителното дело е спряно на основание чл.329 б.”б” ГПК /отм./ с постановление на СИ от 27.08.2007г. Поради непредприемане на последващи изпълнителни действия от взискателя, с постановление на СИ от 17.03.2011г., влязло в сила на 27.04.2011г., изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Впоследствие, с молба от 31.08.2012г. дружеството е поискало връщане на изпълнителния лист. На 11.09.2012г. между ответниците е сключен договор за цесия, с който вземането срещу кооперацията е прехвърлено на Р. Р.. На същата дата е образувано ново изпълнително дело № 507/2012г. по описа на ЧСИ В.Й., с рег.№….. и район на действие ОС – В., по което до длъжника е изпратена призовка за доброволно изпълнение и на 12.09.2012г. е наложен запор върху банковата му сметка в О. АД до размера на задължението по изпълнителния лист.
Във връзка с поддържаното от ищеца възражение за изтекла погасителна давност на вземането по изпълнителния лист, въззивният съд е приел, че молбата на кредитора по чл.242 ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание /чл.237 б.”е” ГПК – отм./ и образуването на изпълнително дело представляват действия за принудително изпълнение и прекъсват давността, след което е започнала да тече нова петгодишна давност. Прието е още, че в периода, когато изпълнителното производство е било спряно на основание чл.329 б.”б” ГПК /отм./ с постановление на ДСИ от 27.08.2007г. по подадена от взискателя молба, давност не е текла, защото със спирането настъпва временна забрана да се упражняват процесуални права и да се изпълняват процесуални задължения по делото, в т.ч. изпълнителният орган няма право да извършва изпълнителни действия. Посочено е, че бездействието на кредитора в периода на спиране не е пасивност, за която той трябва да търпи санкция. В тази връзка съдът е приел, че от 27.08.2007г. до 17.03.2011г., когато с постановление на ДСИ е прекратено изпълнителното дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, давност не е текла, а от 17.03.2011г. е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането по записа на заповед, която в защитения период, съгласно чл.116 б.”в” ЗЗД, е прекъсната на 11.09.2012г. с образуването на второто изпълнително дело № 507/2012 г. по описа на ЧСИ. С тези решаващи мотиви е направен извод за неоснователност на поддържаното от ищеца възражение за изтекла погасителна давност на вземането по записа на заповед и на предявения отрицателен установителен иск за недължимост на сумите, предмет на издадения на 12.07.2007г. изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237 б.”е” ГПК /отм./.
Оплакванията на касатора, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон относно отчитането на началния момент и продължителността на давностните срокове за вземането, са основателни.
На първо място, вземането на ответниците срещу ищеца произтича от запис на заповед от 27.03.2007г. с падеж на 29.06.2007г., а съгласно чл. 531, ал.1, вр. чл. 537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. С оглед действалата по отменения ГПК /1952г./ законодателна уредба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. С определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се разпорежда издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, напр. запис на заповед, поради което характерът на задължението не се променя. Вземането на кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да се оспорва, както досежно действителността на основанието, така и относно погасяването му /чл. 250, чл. 252, чл. 254 ГПК – отм./. Правните последици на акта по чл.242 ГПК (отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение / в т.см. – Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о. и Решение № 42 от 26.02.2016г. на ВКС по гр.д. №1812/2015 г. ІV г.о. /. Ето защо, вземането срещу издателя на запис на заповед се погасява с изтичането на 3-годишна давност и в случая, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.242 вр. чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.), а не както неправилно е приел въззивният съд, че приложение намира нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД и срокът на давността за вземането след издаването на изпълнителния лист срещу ищеца е 5-годишен.
На второ място, предвид отговора на първия правен въпрос и разрешението по т.14 от ТР №2/2013г. на ОСГТК, не представлява действие, прекъсващо давността молбата на [фирма] за снабдяване с изпълнителен лист въз основа на несъдебното изпълнително основание – записа на заповед от 27.03.2007г. Като действия, с ефект да прекъснат 3-годишния давностен срок, следва да се зачетат – молбата за образуване на изпълнително дело от 12.07.2007г., тъй като в същата взискателят е посочил изпълнителен способ за събиране на вземането си – запор и продажба на слънчоглед, реколта 2007г., собственост на кооперацията; извършения на 13.07.2007г. опис на слънчогледа и оценката му от 19.07.2007г. От 19.07.2007г. е започнала да тече нова 3-годишна давност за вземането, която е изтекла на 19.07.2010 г. Неоснователно е поддържаното от ответниците възражение, както и направеният от въззивния съд на основата на това възражение извод, че след 22.08.2007г., когато взискателят [фирма] е подал молба за спиране на основание чл.329 б.”б” ГПК /отм./, респ. след 27.08.2007г., когато с постановление на съдебния изпълнител е спряно изпълнителното производство и до 17.03.2011г., когато на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК с постановление на СИ е прекратено изпълнителното дело, давност не е текла. Както се посочи в отговорите на втория и третия правни въпроси, изпълнителният процес съществува само и доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи, а взискателят е длъжен да поддържа висящността му като предприема съответните изпълнителни действия. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, както неправилно е приел въззивният съд, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая, последното валидно изпълнително действие е от 19.07.2007г., когато е представена оценката на описаната с протокола от 13.07.2007г. земеделска продукция на кооперацията – длъжник. Нито молбата на взискателя за спиране на изпълнителния процес, нито постановлението на съдебния изпълнител от 27.08.2007г., не са действия, спиращи течението на давностния срок, защото нормата на чл.116, б. „в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, не възпроизвежда правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването й в исковия процес.
На следващо място, дори и да се приеме довода на ответното дружество, че приложената по изпълнителното дело декларация от 09.10.2007г. на представляващия кооперацията – длъжник, в която се сочи, че запорираната и оценена продукция от слънчоглед е ожъната и прибрана в З. „Е.” – [населено място], представлява признание на вземането по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД и прекъсва давността, то 3- годишният давностен срок, отчитан и от това действие е изтекъл на 09.10.2010г. Кредиторът не е предприемал никакви изпълнителни действия в този период. В случая е без правно значение, че съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение на 17.03.2011г., тъй като още към 09.10.2009г. 2-годишният срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК е бил изтекъл и изпълнителното производство е било прекратено по право. Датата на постановлението за прекратяване е ирелевантна за течението на давностния срок за вземането, чието начало се отчита с последното предприето от кредитора или от съдебния изпълнител по възлагане валидно изпълнително действие. С оглед на изложеното, в случая възможната най-късна дата, от която е започнала да тече новата 3-годишна давност за облигационното вземане срещу ищеца е 09.10.2007 г. Давностният срок е изтекъл на 09.10.2010 г., а както договорът за цесия, така и второто изпълнително дело и предприетите по него изпълнителни действия са се осъществили, респ. са предприети две години по-късно – на 11.09.2012 г. и на 12.09.2012г.
Предвид всичко изложено, незаконосъобразен се явява крайният извод на въззивния съд, че е неоснователен установителният иск за недължимост на сумите, предмет на изпълнителен лист от 12.07.2007г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237 б. „е” ГПК /отм./ по ч.гр.д. № 280/ 2007 г. на РС – Бяла Слатина, поради изтекла погасителна давност за принудителното им събиране. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора, като се уважи предявеният от З. „Е.” – [населено място] отрицателен установителен иск.
Предвид възприетото от касационната инстанция разрешение на правния спор, искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции е основателно и доказано общо за сумата 15 284.40 лв., съгласно представените платежни документи, установяващи платени държавни такси, адвокатско възнаграждение за един адвокат и списък по чл. 80 ГПК за разноските пред ВКС.
Мотивиран така и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №2337 от 12.11.2015г., постановено по възз.т.д. №1630/2015г. на Апелативен съд – София и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.439 вр. с чл.124, ал. 1 ГПК, че З. п.- п.о. к. „Е.” – [населено място], [община], не дължи на Р. П. Р. с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица] на [фирма], с ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя И. Д. И., сумата 89 880 лева ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.07.2007г., представляваща вземане по изпълнителен лист от 12.07.2007г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание /по чл.237 б.”е” ГПК – отм./ по ч.гр.д. №280/2007г. по описа на РС – Бяла Слатина и предмет на образуваното изпълнително дело № 507/2012г. по описа на ЧСИ В. Й., рег.№….. и район на действие ОС – В., поради погасено по давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА Р. П. Р. с ЕГН – [ЕГН] и [фирма], с ЕИК[ЕИК], на основание чл.78 ал.1 ГПК да заплатят на З. производствено – потребителна обслужваща кооперация „Единство” – [населено място] направените по делото разноски в размер на сумата 15 284.40 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.