5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 940
гр. София, 22 декември 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2948 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1576/48027 от 25.03.2016 г. на М. Л. К.-Георгиева и касационна жалба вх. № 1840-48352 от 11.04.2016 г. на Министерство на здравеопазването против въззивно решение от 19.02.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 336/2015 г. на Окръжен съд – Монтана, с което след частична отмяна на решение от 27.07.2015 г. по гр.д. № 466/2013 г. на Районен съд – Монтана, М. К.-Георгиева е осъдена да заплати на Медицински университет – София сумата 3 444.55 лв. – получено без без основание възнаграждение за периода от 14.09.2010 г. до 05.02.2012 г. по договор № 529/12.01.2009 г. за обучение за придобиване на специалност в системата на здравеопазването. В частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата до размера на сумата 6076.73 лв., решението на първата инстанция е потвърдено.
В жалбата си М. К.-Георгиева поддържа, че решението в частта, с която е уважен иска на МУ – София, е неправилно, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че касационният контрол следва да се допусне поради противоречие на въззивния акт със задължителната съдебна практика, формирана по следните въпроси: 1/ за задължението на въззивната инстанция съд да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, след анализ и оценка събраните по делото доказателства и обсъждане на всички доводи и възражения на страните; 2/ приложима ли е разпоредбата на чл.55 ал.1, предл. първо ЗЗД, когато между страните е съществувала договорна връзка, чиято нищожност не е установена; и 3/ по иска по чл.55 ал.1, предл. първо ЗЗД, носи ли ищецът доказателствената тежест да установи, че правното основание, на което е заплатена сумата е нищожно.
Ответниците по жалбата – Медицински университет – София и третото лице – помагач Министерство на здравеопазването, не са представили писмени отговори.
В подадената от Министерство на здравеопазването касационна жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в отхвърлителната му част по предявения иск. В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол по процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да формира собствени решаващи мотиви си по предмета на спора и да определи вярната правна квалификация на предявения иск, когато възприетата от първоинстанционния съд не съответства на фактите и обстоятелствата, посочени от ищеца в исковата му молба.
Ответната страна по жалбата – М. К.-Георгиева – в писмения си отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по жалбата на Министерството на здравеопазването.
Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че ответницата М. К.-Георгиева е спечелила конкурс за обучение за придобиване на специалност „Епидемиология на инфекциозните болести“, финансирано от държавата, като статутът й на специализант в системата на здравеопазването е придобит по силата на договор № 529/12.01.2009 г., сключен между нея, Медицинския университет и Националния център по заразни и паразитни болести – [населено място], като срокът на специализацията е три години. През този период, съгласно действалата към датата на сключване на договора редакция на чл.24 ал.4 от Наредба № 34/29.12.2006г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, е предвидено, че на специализанта се заплаща възнаграждение в размер на две минимални работни заплати, осигурявано от Министерството на здравеопазването чрез Медицинския университет – София /Договор № РД-1094/16.12.2008 г./. Съдът е посочил, че условията и редът, включително финансирането на обучението за придобиване на специалност, се уреждат от Наредба № 24/2006 г., издадена от министъра на здравеопазването на основание чл.181 от Закона за здравето, която впоследствие е изменена с Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 34/2006 г., в сила от 14.09.2010 г. Приетата с чл.24 ал.5 от Наредбата промяна касае финансирането на обучението за специалност. Съгласно цитираната норма, възнагражденията на лицата, спечелили конкурс за място, финансирано от държавата не се изплащат, когато специализантът работи въз основа на сключен трудов договор или по служебно правоотношение с някоя от страните по договора по същата специалност или в структурата, осъществяваща дейност по тази специалност за времето, през което обучението се провежда на мястото, където лицето работи. По делото е установено, че в периода от 29.11.2007 г. до 31.01.2011г. М. К.-Георгиева е заемала длъжността началник отдел „Противоепидемичен контрол“ в дирекция „Надзор на заразните заболявания“ в РИОКОЗ – М., а считано от 01.02.2011г. е била назначена на длъжността началник отдел „Противоепидемичен контрол“ в дирекция „Надзор на заразните заболявания“ в РЗИ – М., т.е. през периода на обучението си за придобиване на специалност по „Епидемиология на инфекциозните болести“, тя е работила по служебно правоотношение в структурата, в която се провежда обучението. Въззивният съд е приел, че нормата на чл.24 ал.5 от Наредба № 34/2006 г. има действие занапред и считано от 14.09.2010 г. на специализантката не й се е следвало заплащане на възнаграждение за периода, през който е провеждала обучението си в структурата, в която работи. Предвид това и след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, съдът е направил извод, че искът за връщане на неснователно получените от ищцата възнаграждения по договора за специализация след 14.09.2010г. е частично доказан. Като е съобразил периодите, в които обучението на ищцата се е провеждало извън структурата, в която работи и за които заплащане й се дължи, съдът е изчислил, че недължимо получена е сумата 3 444.55 лв., равняваща се на изплатеното й възнаграждение от МУ – София за времето на специализация, проведена в мястото й на работа – РИОКОЗ – М.. По отношение правната квалификация на претенцията въззивната инстанция е приела, че отношенията между страните се уреждат от нормата на чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД, а не както е приел РС – по предл.3-то на чл.55 ал.1 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Поставените в изложенията на касаторите процесуалноправни въпроси за задължението на въззивният съд да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора след анализ и оценка събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, не са разрешени с атакуваното решение в противоречие със създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. Съгласно приетото по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая въззивната инстанция не се е отклонила от процесуалните си задължения на съд по съществото на спора, като след извършен анализ, оценка и обсъждане на представените по делото доказателства, на възраженията и доводите на страните, е изложила собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Несъгласието на касаторите с възприетите от съда изводи и с крайния резултат от въззивната проверка, респ. аргументацията в изложенията им касае обосноваността на решението, която не е предмет на проверката в производството по чл.288 ГПК.
По въпросите, касаещи правната квалификация на иска, въприета от въззивната инстанция, също не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Константно е разбирането в практиката на ВКС, че въззивният съд не е обвързан с приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на правоотношенията, предмет на делото. Когато проверява за нарушения на материалния закон, въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбите и отговорите и може определени друга правна квалификация, в т.ч. и да приложи императивна правна норма, на която страните не се позовават. В мотивите на решението си окръжният съд е приел, че с оглед изложените от ищеца факти и обстоятелства в исковата му молба, правното основание на претенцията за връщане на недължимо полученото от ищцата възнаграждение, поради приетата с чл.24 ал.5 от Наредба №34/2006г. промяна във финансирането на специализациите по държавна поръчка, осъществява състава на чл.55 ал.1, предл. първо ЗЗД, а не този по предложение трето от същата норма, както е приел РС. Посочил е още, че основанието и при двата състава предполага неоснователно получаване на сумата, предмет на иска, като в тежест на ответницата е било да установи, че даденото не е без правно основание. Приетото от въззивния съд е принципно в съответствие с разрешението на въпроса, даден с Решение № 29/28.03.2012г. по гр. д. № 1144/ 2010 г., IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което искът по чл.55 ал.1 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. В обжалваното решение съдът се е произнесъл по въведения спорен предмет на делото, разгледал е претендираното от ищеца право, съобразно въведените основание и петитум на иска. Решението не е недопустимо, като произнесено по непредявен иск, респ. в нарушение на принципа на диспозитивното начало, защото съдът не е излязъл вън от спорния предмет, нито е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца – произнасянето е по предмета, с който е бил сезиран. Извън това следва да се посочи, че развитите от касаторите доводи във връзка с въпросите за правната квалификация на предявения иск, по същество представляват оплаквания за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства и за допуснати процесуални нарушения, които не съставляват основания за допускане на касационния контрол. Същите могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл. 293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.02.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 336/2015 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.