4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 220
гр. София, 01 март 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4084 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№3462/17.06.2016г. на Е. И. А. срещу въззивно решение № 166/16.05.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 246/2016 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което като е потвърдено решение № 1166/02.12.2015 г. по гр.д. № 03002/2015 г. на Районен съд – Перник, е прието за установено, че жалбоподателят дължи на [фирма] сумата 5 184,88 лв., представляваща стойността на потребена, но незаплатена топлинна енергия и такса мощност за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] за периода от 27.02.2012 г. до 30.04.2014 г.; лихва за забава в размер на 870,76 лв. за периода от 09.04.2012г. до 05.02.2015 г.; както и законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.12.2014 г. до окончателното й изплащане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основания за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ при предявен иск за заплащане на потребена топлоенергия, длъжен ли е ищецът да докаже при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е собственик или титуляр на вещното право на ползване на топлоснабдения имот; 2/ за възможността декларацията по чл.14 от ЗМДТ да се цени като доказателство за правото на собственост върху недвижим имот. Твърди се, че е налице противоречие на въззивното решение с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д. № 972/06.01.2010г. по гр.д. № 4266/ 2008г., IV г.о.; че въпросите са противоречиво разрешавани от съдилищата /представени са решение № 207/2016 г. на ОС – Перник; решение № 263/28.06.2013 г. по гр.д. № 1143/2013 г. на ОС – Стара Загора и решение по гр.д. № 846/2011 г. на ОС – Перник/; както и че отговорите ще са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата – [фирма], в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че съгласно чл.153 ал.1 ЗЕ жалбоподателят има качеството на потребител на топлинна енергия; че за изследвания период дружеството е доставило такава енергия в процесния недвижим имот, обитаван от А.; както и че последният не е заплатил цената на доставената енергия. Поддържаното от страната възражение, че не дължи плащане на доставката, тъй като не е собственик на имота в [населено място], е счетено от съда за неоснователно и недоказано. В тази насока съдът е посочил, че представената по делото декларация по чл.14 ЗМДТ, изхождаща от ответника, в която той е декларирал процесния имот като собствен на него и съпругата му, в т.ч. с посочване на придобивното основание /договор за покупко-продажба на държавен недвижим имот от 22.05.1990г./, действително няма правопораждащо действие за придобиването на собствеността. Декларацията е ценена като частен свидетелстващ документ, в съвкупност с останалите доказателства по делото, без да й придадено решаващо значение. Приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установила както факта на доставяната топлинна енергия, така и правилното отчитане на доставките за изследвания период от време. В заключение, на базата и на представеното по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза, е направен извод за основателност на претенциите на ищеца до размера на 5 184,88 лв. – главница и 870,76 лв. – обезщетение за забава.
При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата.
По първия въпрос в изложението въззивното решение е съобразено със създадената задължителна практика на ВКС – решение № 35 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В цитираното решение е разяснено, че съгласно разпоредбата на §1, т.42 (отм.) от ДР на Закона за енергетиката, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След като даден недвижим имот е присъединен към топлопреносната мрежа, то всеки собственик е потребител на постъпилата топлинната енергия и това обстоятелство, а не правото на собственост върху конкретен имот, подлежи на доказване с всички доказателствени средства. В тежест на ищеца е да установи, че лицето, срещу което е насочена претенцията за заплащане стойността на доставена топлинна енергия, е потребител. Потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. Законодателят е предвидил, че в тези случаи между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителя, т.е. налице са облигационни отношения между страните, които се презумират от закона.
В случая въззивният съд е приел, че ответникът е потребител на топлинната енергия, доставена в имота, който той обитава, като ищецът е доказал, при условията на пълно и главно доказване – периода, количеството и стойността на доставената енергия, както и липсата на плащане от страна на потребителя.
Втория въпрос в изложението, касаещ възможността декларацията по чл.14 от ЗМДТ да се цени като доказателство за правото на собственост върху недвижим имот, е неотносим. Това е така, защото в решаващите си мотиви въззивният съд е посочил, че декларацията няма правопораждащо действие за придобиването на собствеността, а представлява частен свидетелстващ документ, който съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице за определени факти, в т.ч. и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху процесния недвижим имот. В този контекст декларацията по чл.14 ЗМДТ е обсъдена в съвкупност с всички останали доказателства по делото, без да й е придадено някакво друго решаващо за спора значение. Поради това, не е налице противоречие на въззивното решение с цитираното от касатора и постановено по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д. № 972/06.01.2010г. по гр.д. № 4266/ 2008г., IV г.о., с което е прието, че декларацията не е предвиден в закона способ за придобиване и за доказване на правото на собственост върху недвижим имот.
Наличието на задължителна за съобразяване практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва приложното поле на поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поради което не се налага обсъждането на представените от касатора решения на въззивни съдилища.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 166/16.05.2016г., постановено по възз.гр.д. № 246/2016 г. по описа на Окръжен съд – Перник.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.