4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 69
гр. София, 19 януари 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3116 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3118/09.05.2016 г. на М. Х. К. срещу въззивно решение № 50/30.03.2016 г., постановено по гр.д. № 116/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 1662/13.10.2015 г. по гр.д. № 2595/2014 г. на Окръжен съд – Варна, в частта, с която жалбоподателката е осъдена на основание чл.127, ал.2 ЗЗД да заплати на В. Г. Г. сумата 48 557, 75 лв., представляваща половината от изплатените от ищеца суми за погасяване на задължение по договор за банков кредит № 80600КР-АА-9706/09.09.2008 г. за периода от 26.02.2010 г. до 26.10.2014 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът е релевирал доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, свързан с възможността на солидарният длъжник да претендира от останалите съдлъжници заплатените суми, надхвърлящи размера на неговото задължение, преди да е погасил дълга към кредитора изцяло. Твърди се противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с решение № 827/ 15.12.2010 г. по гр.д. № 1328/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 676/ 13.01.2010 г. по гр.д. № 2179/2008 г. на ВКС, II г.о.
Ответникът по жалбата – В. Г. – в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила решение на 24.02.2010 г., постановено по гр.д. № 11123/2009 г. по описа на Районен съд – Варна. Посочено е, че през време на брака – на 09.09.2008 г. – страните са сключили договор за ипотечен банков кредит № 80600КР-АА-9706/09.09.2008 г. с [фирма], по силата на който са усвоили сумата 220 000 лв. за закупуване и ремонт на жилище, находящо се в [населено място], на [улица], ет. 4, ап. № 36. Съдът е приел, че задължението по договора за кредит е поето за задоволяване нужди на семейството, поради което за връщането му съпрузите отговарят солидарно, както предвижда разпоредбата на чл.32, ал.2 СК. Съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД доколкото не е уговорено друго, това което е платено на кредитора, следва да се понесе от длъжниците по равно. От изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза и представеното от банката удостоверение, е безспорно установено, че след прекратяването на брака за периода от 26.02.2010г. до 26.10.2014г., само ищецът е заплащал на договорените месечни анюитетни вноски, като е погасил задължение общо в размер на 97 115, 49 лв. С оглед на това, съдът е приел, че за изследвания период изпълненото в повече от ищеца, за сметка на другия солидарен длъжник- ответницата, е в размер на сумата 48 557, 75 лв. За неоснователно е счетено възражението на ответната страна, че тъй като кредитът не е погасен изцяло, не е възникнало и правото на ищеца да иска от другия солидарен длъжник половината част от изплатеното задължение. Прието е, че плащането на цялото задължение има значение за освобождаване на съдлъжника от отговорност към банката – кредитор, но не е предпоставка за упражняване правото на единия солидарен длъжник да претендира от другия това, което е платил вместо последния.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният в изложението въпрос е правно релевантен, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, създадена по приложението на чл.127 ЗЗД – напр. решение № 211/23.06.2012 г. по гр.д. № 177/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 245/29.09.2012 г. по гр.д. № 178/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 293/19.11.2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., решение № 342/04.01.2013г. по гр. д. № 1358/2011г., IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В цитираните решения е прието, че съгласно императивната разпоредба на чл.32, ал.2 СК, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитор след прекратяването на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. На следващо място в посочените решения на ВКС е прието, че солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването. Без значение е дали дългът е погасен чрез плащане или чрез поемане на ново задължение на погасилия дълга. В случая, въззивното решение не противоречи на цитираната практика. Прието е, че и двамата бивши съпрузи са съдлъжници по кредита, че получената от тях заемна сума е разходвана за семейни нужди, че солидарната им отговорност е ангажирана за заплащане на всяка от месечните погасителни вноски и на кредита като цяло, а с извършеното от ищеца плащане, за него е възникнало регресно право срещу другия съдлъжник за припадащата му се част от платеното за погасяването на дълга към този момент.
В решение №827/15.12.2010г. по гр.д. № 1328/ 2010 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, на което жалбоподателят се позовава, е прието, че солидарният длъжник не може да претендира по чл.127, ал.2 ЗЗД от другите съдлъжници да му заплатят тяхната част от солидарното задължение, преди да „изпълни” на кредитора нещо, което да надхвърля неговата част от това задължение. Това правно разрешение не обуславя допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото произнасянето на съда е в контекста на друга фактическа обстановка и касае основателността на иск по чл.127, ал.2 ЗЗД, когато съдлъжникът без да е извършил никакво плащане на кредитора, претендира от другия съдлъжник да му заплати неговата част от солидарното задължение. По настоящото дело, фактът на извършено от ищеца плащане на дълга чрез внасяне на ежемесечните анюитетни вноски по договора за банков кредит в целия им размер, е безспорно установен. Поради това, платеното за погасяването на солидарния дълг към този момент от единия съдлъжник, е породило правото му на вземане срещу другия солидарен длъжник, за частта която е надплатена – половината от сбора на всички погасителни вноски за изследвания период.
Второто представено от касатора решение № 676/13.01.2010 г. по гр.д. № 2179/2008 г. на ВКС, II г.о. е постановено по реда на §2, ал. 3 ПЗР на ГПК вр. с чл.218, б. „а“ ГПК (отм.) и не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1 /19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селектиране на жалбата.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 200 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 50/30.03.2016 г., постановено по гр.д. № 116/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА М. Х. К., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 8, ап. 57, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на В. Г. Г., с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица] – Адвокатска кантора „Д.“, разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 200 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.