5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 668
гр. София, 15 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 329 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5641/04.08.2016 г. на [фирма] против въззивно решение №350/01.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 328/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 170/30.12.2015 г. по гр.д. № 530/2015 г. на Районен съд – Елин Пелин, са уважени предявените от С. А. П. искове по чл.344, ал.1, т.1 за отмяна на уволнението, извършено на основание чл. 328, ал.1, т. 7 КТ със Заповед № 90/01.06.2015 г. на управителя на дружеството; по чл. 344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност „подготвител фурнирни платна“; и по чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ за заплащане на сумата 2 937.90 лева – обезщетение за периода на оставане без работа, ведно със законната лихва от 31.07.2015 г. до окончателното изплащане.
В изложението на основанията за касационно обжалване касаторът сочи основания за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ какво представлява „преместване” на предприятието в друго населено място по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, еднозначно ли е то с преместване на машините и работниците; какво е съдържанието на понятието „изричен отказ” и дали липсата на изричен писмен отказ на работника представлява съгласие по смисъла на закона; 2/ защо се счита преместването за симулативно, след като няма работници на площадката в [населено място], а са назначени други на съществуващата от 2011 г. площадка в [населено място] с цел съсредоточаване на производството за обединяване на дейността на дружеството; 3/ как трябва да бъде изразено съгласието за последване на предприятието от площадката в [населено място] на тази в [населено място], след като работниците са отказали да последват предприятието, което е станало причина работодателят да назначава необучени работници и докато се обучават производството е спряно за два месеца; 4/ какъв е разумният срок за изразяване на съгласие за последване на предприятие при липса на нормативно определен такъв; 5/ по какви критерии следва да се определи разумния срок и как би могло да се принуди работникът да изрази изричния си отказ да последва предприятието.
Ответникът по жалбата С. А. П., представляван от адв.Р.Д., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че прекратяването на трудовия договор с ищеца за длъжността „подготвител фурнирни платна”, извършено с оспорената заповед на управителя на [фирма] и на посоченото в заповедта основание по чл.328, ал. 1, т. 7 КТ, е незаконно. Установено е, че със заповед № 46/26.05.2015 г. е било наредено преместването на цялостната дейност на предприятието, считано от 27.05.2015 г., от производствената площадка в [населено място] на тази в [населено място], собственост на [фирма]. Във връзка с това на същата дата /26.05.2015 г./ на работника е връчено писмо-уведомление, съдържащо предложение да последва преместването. Даден е срок за изразяване на положително становище до 27.05.2015г., като е указано, че липсата му ще се счита за отказ. С писмено становище вх. № 050/27.05.2015 г. ищецът е изразил принципно съгласие за преместването, при условие, че бъдат договорени условия с трудово-осигурителен и социално-битов характер /заплащане, транспорт, медицинско обслужване/ и бъде сключено допълнително споразумение. С последващо писмо изх.№147/27.05.2015 г. работодателят отговорил, че считано от 28.05.2015 г. мястото на работа се премества в [населено място], при описан график; както и че няма да бъдат осигурени превоз и/или жилище в новото населено място, като същевременно в писмото е посочена дата за явяването на ищеца на работа в [населено място] – 28.05.2015 г.
Въззивният съд е приел, че фактическият състав на уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.7 КТ включва два елемента – преместване на предприятието в друго населено място, различно от населеното място, където досега се е намирало и отказ на работника да го последва. Първият елемент предполага фактическо преместване на осъществяваната от предприятието дейност, включваща материално-техническата част /машини, съоръжения и суровини/, както и на работниците и служителите, участващи в извършването на дейността. В случая, такова преместване не е установено. След оценка и анализ на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, на представените по делото писмени доказателства /констатациите в акта за установяване на административно нарушение/, както и на събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в [населено място] е била преместена само малка част от използваните от работодателя машини и съоръжения, а основната част от производствените мощности и оборудване е останала в производствената база в [населено място]. Освен това, в новото населено място не са преместени всички работници, с които работодателят е осъществявал дейността си до този момент. По отношение наличието на втория елемент от състава на уволнителното основание – наличието на отказ на работника или служителя да последва предприятието, въззивната инстанция е приела, че той също не се е осъществил. Счетено е, че въз основа на писменото предложение на работодателя, от страна на работника е необходимо да е обективирана ясно изразена воля, че не желае да последва предприятието в новото населено място, като този отказ трябва да бъде изразен изрично – да е ясен, категоричен и недвусмислен. В случая, ищецът не е заявил такъв отказ. Той е изразил съгласието си да последва предприятието, като е поискал от работодателя да договорят новите условия на работа, в т.ч. и въпросите от социално-битов характер. На второто писмо – уведомление от 27.05.2015 г., че няма да се осигури превоз до новото работно място, както и жилище, работодателят не е предоставил възможност на работника да заяви дали при тези условия той поддържа съгласието си за преместване в [населено място]. В заключение, въззивният съд е приел, че ответникът е упражнил правото си да уволни ищцата в нарушение на нормата на чл.328, ал.1, т.7 КТ, тъй като не е била налице и втората предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение – изрично волеизявление на работника за отказ да последва преместването на предприятието.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІV г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по изведените в изложението на касатора въпроси и на поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Съгласно приетото по т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявана обосноваността на въззивното решение.
Поставените въпроси, касаещи преместването на предприятието от [населено място] в [населено място] /№2 и №3/ като оборудване, машини и персонал, касаят фактите по спора и представляват по същността си оплакване, досежно възприетата от съда фактическа обстановка, поради което не съставляват годно общо основание за селекция на жалбата. Възприемането на едни или други факти от съда за осъществили се, или неосъществили се, касае обосноваността на съдебното решение, но не представлява формулиран правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК. Необосноваността не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК, водещи до допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното, твърденията на касатора, посочени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и свързани със спора дали е налице фактическо преместване на предприятието от [населено място] в [населено място] са неотносими към предмета на проверката в производството по чл.288 ГПК.
По останалите въпроси в изложението /№1, №4 и №5/, касаещи предпоставките за законно упражняване правото на уволнение на основанието по чл.328, ал.1, т.7 КТ, също не са налице условия за допускане на касационния контрол. На първо място, въззивният съд е приел, че липсва въобще изразено съгласие от страна на работника, при новите условия, посочени му допълнително от страна на работодателя / в писмото от 27.05.2015 г./, като в тази връзка не е обсъждал въпроса относно необходимата форма на това съгласие /при наличие на първоначално писмено такова/, както и в какъв срок следва да се даде то. Поради това, поставените от касатора в изложението въпроси относно срока, в който работникът следва да даде съгласието си и формата му, са неотносими, защото въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи по тези проблеми.
На второ място, що се отнася до предпоставките, при които работодателят законосъобразно може да прекрати трудовото правоотношение с работника на основание чл.328 ал.1 т.7 КТ /преместване на предприятието и отказ на работника/ – в теорията и в съдебната практика не е налице противоречие.
Няма „преместване” на предприятието по смисъла на закона, ако не е изцяло преместена осъществяваната дейност, включваща както материално- техническата част /машини,съоръжения, материали/, така и работната сила /работниците и служителите, които осъществяват дейността/. Частичното преместване на незначителна част от съоръженията не е достатъчно, когато то не възпрепятства продължаване на осъществяването на дейността.
Само по себе си, преместването в друго населено място не дава основание на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работника. Той е длъжен да му предложи да го последва и може да пристъпи към уволнение само, ако работникът откаже да приеме предложението. Отказът трябва да е ясен и недвусмислен. Законодателят не е посочил форма и срок за изразяване на отказа, като при спор, този факт подлежи на установяване от работодателя. Тези принципни постановки са напълно ясно и безпротиворечиво установени в закона, практиката по тях не е спорна, а от друга страна – не са настъпили промени в законодателството и обществените условия, налагащи други разрешения или осъвременяване на тълкуването, за да се счете, че е налице поддържаното от касатора основание за селекция на жалбата му по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /в т.см. – т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 800 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №350 от 01.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 328/2016 г. по описа на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [община], Стопански двор, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на С. А. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], [улица], разноски за тази инстанция в размер на сумата 800 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.