О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 761
гр.София, 05 юли 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми юни, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 579 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор доц. д-р Ц. Л., чрез адвокат Т. Г. АК П., срещу решение № 439 от 13.10.2016 г. по в.гр.д. № 606/2016 г. на Окръжен съд Плевен в частта, в която се потвърждава решение № 911 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 2599/2016 г. на Районен съд Плевен и са уважени предявените от К. Б. М. искове, на основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване на незаконно и отмяната на Заповед № 67 от 25.03.2016 г. и Заповед № 73 от 25.03.2016 г. на изпълнителния директор на [фирма], [населено място], за уволнението на К. Б. М., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор, линейка”, както и за присъждане на обезщетение поради незаконното уволнение в размер на 1036,43лева, за периода 25.03.2016 г. до 03.06.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси, които според касатора се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди по реда на чл.235, ал.2 ГПК всички относими доказателства, доводите и възраженията на страните; 2. Следва ли съдът да извършва преценка за нарушение на правилата за движение по пътищата, посочвайки конкретна разпоредба на чл.44, ал.2 ЗДвП, тъй като установяването на нарушение и ангажиране на евентуална отговорност, законът е предоставил в компетентността на контролните органи по ЗДвП, при положение, че водачът не е наказан за това от работодателя; 3. Възможно ли е работодателят да прецени въз основа на личните си възприятия, а не на рапорти или доклади дали има нарушение и тежестта на нарушението. По първия въпрос е посочено, че „съобразно разясненията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обосноваваме следното: в мотивите на решението въззивния съд е подложил на преценка /на стр. 4/7 от решението/, доколко адекватна и съобразена с изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗДвП е била реакцията на другия водач – свидетеля П. Р.” и в тази връзка е поставил втория въпрос. Според касатора, овластяването на работодателя да реши дали да наложи дисциплинарно наказание или не, е негово субективно право, като в случая той лично е констатирал, че е налице тежко нарушение на трудовата дисциплина, което законът му позволява да прецени.
Ответникът по касационната жалба К. Б. М., чрез адвокат А. Д. от АК П. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в нея като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищецът е заемал длъжността „шофьор, линейка“ по трудово правоотношение при ответника, което със Заповед № 67/25.03.2016 г. и Заповед № 73/25.03.2016 г. на изпълнителния директор на [фирма], [населено място] е било прекратено, с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради други тежки нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в недобросъвестно изпълнение на задълженията по Закона за движение по пътищата, което е създало предпоставка за възникване на пътнотранспортно произшествие и е установено непосредствено от изпълнителния директор на болничното заведение. Преди налагане на наказанието, работодателят е изискал обяснения по реда на чл.193 КТ и в сроковете по чл.194 КТ е издал мотивирана заповед за уволнение, поради което според съда са били изпълнени изискванията на закона по налагане на дисциплинарно наказание. За да уважи предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, обаче, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че въз основа на събрания по делото доказателствен материал, от фактическа страна не се доказва соченото в заповедта нарушение, които са послужили като основание за дисциплинарна отговорност на ищеца, но в мотивите на решението се допълва, че дори при установяване на нарушение по ЗДвП, наложеното наказание не отговаря на изискванията по чл.189 КТ, поради което заповедта за дисциплинарно уволнение е незаконна.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но въззивният съд се е произнесъл в съответствие съдебната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, уеднаквена с решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., в които се приема, че задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В съответствие с така установената практика, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са от значение за правилното решаване на спора и въз основа на тях е приел, че отразената в оспорената заповед фактическа обстановка не се подкрепя от събрания по делото доказателствен материал, а дори да се установи нарушението, наложеното наказание не съответства на неговата тежест, поради което уволнението е незаконосъобразно.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че след като съдебната практика по конкретно поставения от касатора въпрос е уеднаквена с решения на ВКС по чл.290 ГПК, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като наличието на задължителна за съдилищата практика на ВКС, изключва противоречивото му решаване от съдилищата, според разясненията на т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от изложеното, касатоорът не е представил съдебни решения, в които конкретно поставения въпрос да е решен противоречиво, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК
Вторият повдигнат въпрос не е обуславящ изхода на делото и крайните изводи на съда, поради което е неотносим. Решаващият извод на въззивния съд е, че от данните по делото не се установява работникът да е извършил описаното в заповедта дисциплинарно нарушение и да не изпълнявал основни негови задължения по длъжностна характеристика, а дори при нарушаване на правилата за движение по пътищата, в контекста на твърденията за извършено дисциплинарно нарушение, наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание не съответства на тежестта на нарушението, по критериите на чл.189, ал.1 КТ. При тези изводи на въззивната инстанция, поставеният въпрос не покрива изискванията за правен въпрос, като обща предпоставка за достъп до касация.
Последният поставен въпрос на касатора е формулиран в контекста на собственото му разбиране за установените по делото факти, от значение за изхода на делото, което се различава от възприетото от въззивният съд. По своята същност вторият и третият въпрос са повторение на оплакванията в касационната жалба и представляват доводи за нарушаване на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, поради което не покриват изискванията за правни въпроси като общо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложените съображения поставените въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а при липсата на доводи в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, че съществуващата практика на съдилищата се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения, не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба К. Б. М., чрез адвокат А. Д. от АК П. е поискал разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.01.2017 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 439 от 13.10.2016 г. по в.гр.д. № 606/2016 г. на Окръжен съд Плевен.
ОСЪЖДА УМБАЛ – Д-р Г.С.“ ЕАД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор доц. д-р Ц. Л., да заплати на К. Б. М., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат А. Д. от АК П., разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1100 (хиляда и сто) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.