О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 12 януари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети декември, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 5615 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. и.-гр.С.З. срещу решение № 280 от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1302/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което се потвърждава решение № 330 от 14.04.2015 г. по гр.д. № 4577/2014 г. на Старозагорския районен съд за признаване на незаконно и отмяна на уволнението на Н. Т. М., извършено със заповед № 227 от 01.09.2014 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, както и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „зооинженер” в З. и.-гр.С.З.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 от ГПК, поради което е редовна. В жалбата се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящ изхода на делото материалноправен въпрос, какъв е критерият при установено неявяване на работника в продължение на повече от два последователни работни дни, за да бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, като счита, че така поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 459/27.10.2011 г. по гр.д. № 1532/2010 г., на ВКС, ІV г.о. и решение № 133/23.04.2015 г. по гр.д. № 5394/2014 г., на ВКС, ІVг.о., решава се противоречиво от съдилищата в приложените решения № 1935/16.12.2014г. по гр.д. № 4559/2014г. на Районен съд-Плевен, решение № 369/12.04.2010г. по гр.д. № 558/2010г. на РС-Стара Загора и решение от 30.09.2010г. по гр.д. № 284/2010г. на ОС-Стара Загора, както и че решаването на същия въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба Н. Т. М. от [населено място], чрез адвокат И. Д. от АК-Я. е подала писмен отговор, в който оспорва доводите и твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: Въззивният съд приема в обжалваното решение, че ищцата е работила по трудово правоотношение в З. институт – Стара Загора на длъжността „зооинженер”, което е било прекратено със заповед № 227/01.09.2014 г. на директора на института, на основание чл.330, ал.2, т.6, във вр. с чл.190, ал.1, т.2 и чл.187, ал.1, т.1 от КТ поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни за периода от 01.08.2014 г. до 10.08.2014 г., включително и поради увреждане имуществото на работодателя – неосъществен контрол, в резултат на което е налице липса на 355 кокошки, констатирано с протокол от 05.08.2014 г. За да потвърди решението, съдът е възприел изводите на първоинстанционния съд, че след като на 31.07.2014 г. на ищцата е било връчено предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение, в което е посочено, че при неспазване на срока му ще й бъде изплатено обезщетение, а в писмените си обяснения по чл.193 КТ, получени на 11.08.2014 г., тя е заявила, че от същата дата е в разрешен платен годишен отпуск, неявяването на работа съставлява нарушение на трудовата дисциплина, но тежестта на това нарушение не обосновава налагане на дисциплинарно уволнение. По отношение на второто нарушение на трудовата дисциплина относно увреждането на имуществото на работодателя, в обжалваното решение се посочва, че същото не е доказано, тъй като заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е надлежно мотивирана – за констатираното нарушение по чл.187, ал.1, т.9 КТ се препраща към протокол от 05.08.2014 г., който не е представен по делото, поради което уволнението е незаконно.
Поставеният материалноправен въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, но не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 133 от 23.04.2015г. по гр.д. № 5394/2014 г., ІV г.о., според което тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.1-7 КТ не означава, че без оглед на другите доказателства то трябва да бъде наказано с уволнение. Съгласно чл.189, ал.1 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се взема предвид не само тежестта на нарушението, но също обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В този смисъл, от значение за тежестта на нарушението е какви са последиците от допуснатото нарушение и доколко те са повлияли върху дейността на работодателя, с оглед упражняваната от работника или служителя трудова функция. Преценката на наказващия орган е задължителна според чл.189 КТ, а дали е извършена правилно следва да се установи от съда при спор за законността на дисциплинарното наказание и решаване на въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като се вземе предвид тежестта на нарушението и всички обстоятелствата, при които е било извършено. Когато се констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени (в този смисъл са решение № 293/21.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 238/2011 г., III г.о.; решение № 112/07.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4587/2014 г., IV г.о.; решение № 167/14.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1102/2012 г., IV г.о. и решение № 372/01.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1040/2009 г., IV г.о.). В съответствие с тази задължителна за съдилищата практика, въззивният съд е приел, че неявяването на работа през посочения период е установено от доказателствата по делото и съставлява нарушение на трудовата дисциплина, но при съпоставяне на тежестта му и обстоятелството, че работодателят е разрешил платен годишен отпуск в срока на предизвестието, това нарушение не е достатъчно, за да обоснове дисциплинарно уволнение. В случая, даденото разрешение на поставения въпрос за критерия при неявяване на работника в продължение на два последователни работни дни за определяне на дисцплинарното наказание по чл.189, ал.1 КТ е в съответствие с установената задължителна практика на ВКС, а изложените доводи за фактическите констатации на въззивния съд са по съществото на правния спор и в този смисъл са от значение за правилността на решението, поради което не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК.
Предвид изложените съображения и установената практика на ВКС, независимо, че обуславя изхода на делото, поставеният въпрос не дава основание да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд, тъй като не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като представената задължителна практика на ВКС, по реда на чл.290 ГПК изключва противоречивото решаване на поставения въпрос от съдилищата, според т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК по тълк. д. № 1/2009 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не се твърди, че съществуващата практика на съдилищата се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения, както не се твърди, че липсва съдебна практика, поради което не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна по касационната жалба е поискала заплатените на адвокат И. Д. от АК-Я. разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 12.10.2015 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 280 от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1302/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА З. и. – [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на Н. Т. М. от [населено място], разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1000 (хиляда) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.