О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 714
София 28.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 2143 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Г. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 11 от 6.02.2019г. по в.гр.д. № 609 по описа за 2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 1075 от 26.07.2018г. по гр.д.№ 1555/2017г. на Пловдивски окръжен съд и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от него иск против Н. Е. Т., действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ„Медика –доктор Н. Т.- Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – обща медицина”, с правно основание чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД за сумата 11 307.24евро, платена от ищеца на ответницата без основание, с които последната неоснователно се е обогатила за негова сметка, задържайки разликата в повече между внесените и изтеглените от И. К. за периода 29.12.2011г.-5.10.2015г. от нейната банкова сметка в „ПроКредит Банк”АД София средства, които тя му е дала с уговорка за връщането им, ведно със законната лихва, считано от 30.03.2017г. и са присъдени съответните разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
Въззивният съд е счел предявения иск за неоснователен, след като – след обстоен анализ на ангажираните по делото писмени и гласни доказателства, е приел за установено, че страните са били обвързани от валидно облигационно отношение, въз основа на сключен помежду им устен договор, по силата на който са се споразумели ищецът да ползва банкова сметка на ответницата като оборотна, като тегли от нея,въз основа на предоставено му пълномощно средства, които по-късно да връща в същия размер. Въз основа на това, въззивната инстанция е преценила като неправилна дадената от районния съд квалификация на иска по чл.59 ЗЗД. Приел е, че иска е с правно основание чл.55 ал.1 т.1 ЗЗД и че неправилната квалификация не рефлектира на допустимостта на иска, доколкото съдът се е произнесъл по иска, с който е сезиран. Въззивният съд е обсъдил двете заключения на приетите съдебно-счетоводни експертизи, съгласно които ищецът е изтеглил от сметката на ответницата 44 366.45 евро и е внесъл 55 673.69 евро. Изводът си за неоснователност на иска е извел, след като е преценил, че към изтеглените средства следва да се включи и сумата от 40 000евро, за която е установено, че е наредена от ищеца– въз основа на два банкови превода – да бъде преведена на трето лице. Така общият сбор на изтеглените суми става 84 366.45 евро,при внесени 55 673.69 евро, т.е. разликата е отрицателна и не е налице обогатяване. Съдът е достигнал до този извод независимо, че и ищецът, и пълномощникът на ответницата са заявили, че двата банкови превода не са предмет на спора. В мотивите си съдът е посочил, че е ирелевантно дали стойността на двата превода е включена в претендираната от ищеца в искова молба сума, тъй като „не се претендира връщане на конкретна сума, платена в конкретен момент, без основание, а такава, явяваща се положителна разлика между внесени и изтеглени суми от ищеца от банковата сметка на ответницата за процесния период, която му се дължи за това, че е платена без основание, т.е.в размер над направените между страните уговорки.”
В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При извършено действие от пълномощник, при пряко представителство, въз основа на упълномощаване, последиците от това действие настъпват ли непосредствено в правната сфера на представлявания?” Счита, че в противоречие с ТР №5 от 12.12.2016г. по т.д.№ 5/2014г.на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д.№ 5237/2014г.на І гр.о., въззивният съд е приел, че ищецът, който е действал в качеството си на пълномощник, след като е извършил два банкови превода на обща стойност 40 000 евро към трето лице, лично се е задължил вместо упълномощителя, за преведената сума. 2. Според касатора, в противоречие с установената съдебна практика е разрешен и въпросът за разпределението на доказателествената тежест, тъй като съдът е приел за установен факта, че ищецът, като представител на ответницата, упълномощен с надлежно пълномощно, не е действал от нейно име при осъществяване на двата банкови превода, без да е налице направено от ответницата възражение в този смисъл, 3. „Нарушен ли е принципът на диспозитивното начало от въззивния съд, при положение, че се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран?” Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 658/2011г. на ІІІ г.о., в което е прието, че решението е недопустимо, когато съдът е определил предмета въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В случая ищецът – при очертаване на предмета на спора – е твърдял, че претенцията му е за сумите, които е теглил за свои нужди. 4. Следва ли въззивният съд да даде указания на страните и възможност да ангажират доказателства при промяна на правната квалификация /в случая от чл.59 ЗЗД в чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД/, което има за последица промяна на фактите, които подлежат на доказване? Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 3778/2016г. на ІІІ г.о. Според касатора е налице противоречие и по въпроса – следва ли въззивният съд да разпредели отново доказателствената тежест, с оглед приетото в решение по гр.д.№ 2063/2017г. на ІІІ г.о.
Касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззиваемата страна да сочи и да иска събиране на доказателства с отговора си за доказването на факти, приети от първоинстанционния съд за несъотносими по спора, при положение, че решението е постановено в полза на тази страна или тя трябва да изчака да бъдат дадени изрични указания от въззивния съд, ако той би преценил фактите за относими? и 2. Следва ли въззиваемата страна да сочи аргументи за допуснати процесуални нарушение при събирането на доказателствата относно факти, приети от първоинстанционния съд за несъотносими? В този случай допустимо ли е въззивният съд да основава решението си на доказателства, събрани пред първата инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила и на настъпила процесуална преклузия, без да обсъди възраженията на въззиваемата страна пред първата инстанция или без да й укаже, че приема тези факти за относими по спора с възможност да вземе становище по тяхната допустимост? Последният поставен въпрос е за правната квалификация на иска.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост – поради липса на посочените специални основания и основателността й. Развитата по съществото на спора теза се основава на виждането, че ответницата е сключила договор за кредит с банката, действайки от свое име, но за сметка на ищеца и сключеният между страните договор е по чл.292 ал.2 ЗЗД, теза която въззивният съд не е приел за установена. Изразеното становище е, че постановеният въззивен акт е правилен. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., чието реално заплащане установява с представен договор за правна защита и съдействие № 127185 от 15.05.2019г., в който сумата е посочена като внесена.
Настоящият съдебен състав, въз основа на изложеното намира, че касационно обжалване следва да се допусне по два от поставените от касатора въпроси, за които счита, че са от значение за изхода на спора и са разрешени в противоречие с установената практика. Първият е досежно допустимостта на постановения акт, поради евентуалното нарушение на диспозитивното начало от въззивния съд, а втория за задължението на въззивния съд за даване на указания на страните и възможност да ангажират доказателства при промяна на правната квалификация, имаща за последица промяна подлежащите на доказване факти, с оглед евентуално противоречие с т.2 ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно която въззивният съд е задължен да даде указания до страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради допуснати процесуални нарушения. Съображенията са следните: Ищецът е твърдял в исковата молба, че тъй като,съобразно представен от него списък, е внасял повече суми, отколкото е теглил, въз основа на предоставено му пълномощно от банковата сметка на ответницата, той иска да му се присъдят сумите, с които неоснователно се е обогатила ответницата. Изрично, при разпределение на доказателствената тежест, а и в последното по делото заседание /видно от протокола от 10.07.2018г./, първоинстанционният съд е приел, че сумите от 10 000евро и 30 000 евро, включващи двата банкови превода, наредени от ищеца към трето лице, са несъотносими към спора, защото не са включени в представения от ищеца, към исковата молба, списък. Именно защото съдът е приел, че „тези суми не са предмет на претенцията за неоснователно обогатяване”, той е оставил без уважение искане на страната за събиране на доказателства във връзка с тези суми. Въззивният съд, видно от гореописаните мотиви, е обърнал резултата от спора, след като е приел обратното – че сумите от 10 000евро и 30 000 евро, включващи двата банкови превода към трето лице променят баланса на внесените и изтеглени суми от ищеца и е отхвърлил предявения иск. Във възивнното производство, съдът не е давал указания на страните и възможност да ангажират доказателства, независимо, че е променил правната квалификация и че е приел, че в обхвата на предмета на спора са включени и сумите от 10 000евро и 30 000 евро, за които страните не са навеждали доводи и възражения и на тях не е била предоставена възможност, за да посочат всички желани от тях доказателства.
Изводът за релевантността на посочените два въпроса към допустимостта на касационното обжалване на въззивния акт, обезсмисля необходимостта от произнасянето по останалите поставени от касатора въпроси.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 11 от 6.02.2019г. по в.гр.д. № 609 по описа за 2018г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора, че следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора, по същество, в размер на 445 лева /четиристотин четиридесет и пет лева/ и да представи документ за това в канцеларията на съда, в 7-дневен срок, от получаване на съобщението, като в противен случай касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.