5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 12.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч.гр.д.№ 1252 по описа за 2018 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна жалба от К. Я. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно определение № 473 от 2.02.2018г. по в.ч.гр.д. № 5598 по описа за 2017г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 27415 от 18.10.2017г. по гр.д. № 3739/2017г. на СГС за прекратяване на делото и връщане на исковата молба. Счита същото за неправилно, постановено в нарушение на закона, поради което иска, след като бъде допуснато касационно обжалване, да бъде отменено, а делото върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия.
В представеното изложение се сочи основанието за допустимост по чл.280 ал.2 ГПК /очевидна неправилност/, без да се поставя конкретен въпрос. Развитите са съображения, че исковата молба е редовна, тъй като в нея са изложени фактически доводи и обстоятелства, обосноваващи кои са твърдените противоправни действия и от кого са извършени. Липсата на достатъчно ясен петитум не може да се вмени във вина на ищеца, който не е с юридическо образование. Счита, че определената като дължима държавна такса от по 80лв. на иск е несправедлива. В тази връзка, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поставя въпроса за размера на дължимата държавна такса при предявени няколко неоценяеми искове по Закона за авторското право и сродните му права.
Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
К. К. е предявил пред СГС иск /без да посочва конкретно правно основание/ срещу Прокуратурата и Президенството на Република България. Като е изложил доводи, че е притежател на авторски права върху превода на „История славянобългарска” на П. Х. от български на английски език, а преводът му е бил откраднат, отпечатан и разпространен без негово съгласие, е поискал Прокуратурата да бъде осъдена да извърши изброени от него няколко фактически действия, а Президенството да предостави информация. Поискал е да бъде прекратена „незаконната национализация” на труда му и да бъде установен фактът на нарушението на правата му, както и да се осъществи разгласяване в два всекидневника.
Така подадената искова молба е оставена без движение, с разпореждане на СГС от 9.05.2017г., в което са описани констатираните нередовности /една от които е свързана с необходимостта от внасяне на държавна такса/ и е даден 7-дневен срок за изпълнение на конкретно дадените указания.
Разпореждането е обжалвано. След развило се производство, във връзка с обжалването, с окончателен акт – Определение № 446 от 28.09.2017г. по ч.гр.д.№ 3683/2017г. на ІV г.о. на ВКС е посочено, че разпореждане на СГС от 9.05.2017г. е акт, който неподлежи на обжалване.
След връщане на делото, СГС е изчакал да изтече предоставеният на ищеца 7-дневен срок /даден с разпореждането от 9.05.2017г./ и с определение от 18.10.2017г. е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба, на основание чл.129 ал.3 ГПК, поради неизпълнение в срок на дадените указания.
Определението на СГС е потвърдено със сега обжалваното определение № 473 от 2.02.2018г. по в.ч.гр.д. № 5598 по описа за 2017г. на Апелативен съд София, в което допълнително е посочено, че формулираните в исковата молба искания са такива, за които не е допустимо принудително изпълнение, поради което липсва интерес от предявяването им. Заявените искания са насочени към факти, които законът не е въздигнал в предмет на установителни искове, поради което не отговарят на предпоставките за допустимост по чл.124 ал.1 ГПК.
Имайки пред вид изложеното и фактът, че нормата на чл.274 ал.3 т.2 от ГПК предпоставя допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд определение, с което се оставя без уважение частна жалба, от наличието на предпоставките по чл.280 ГПК и след като съобрази посочените от жалбоподателя, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като освен, че не е поставен въпрос, във връзка с посоченото основание по чл.280 ал.2 ГПК /т.е. не е налице общо основание за допустимост/, още не е налице и нито едно от посочените от касатора две специални основания за допустимост.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.
Независимо от горното, следва да се посочи, че в практиката няма спор, че по всеки отделен иск, с който е сезиран съда, се преценява наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск. При констатирана нередовност на исковата молба, съдът дава указание и срок на ищеца да я отстрани. Неизпълнението в срок на дадените от съда указания винаги има за последица връщане на исковата молба. Наличието на единна и непротиворечива съдебна практика в посочения смисъл, която напълно е съобразена от въззивния съд, изключва възможността постановеният акт да е „очевидно неправилен” по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК.
Не е налице и другото посочено от касатора основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, във връзка с поставения въпрос за начина за определяне на дължимата държавна такса при предявени няколко неоценяеми искове, което съгласно дадените разяснения в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС изисква по поставения въпрос законът да не е ясен и да не е формирана практика на ВКС. В случая въпросът е регламентиран с изрична законова норма, по която е налице установената практика – при предявяване на неоценяем иск, по смисъла на чл.71 ал.1 ГПК, размерът на държавната такса се определя от съда в съответствие с чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК , т.е. по 80лв. – /вж. например решение № 123 от 22.01.2015г. по гр.д.№ 137/2014г. на ІІ г.о./
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 473 от 2.02.2018г. по в.ч.гр.д. № 5598 по описа за 2017г. на Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.