4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София 27.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч.гр.д.№ 2917 по описа за 2019 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Б. И. С., чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно определение № 2718 от 1.02.2019г. по в.ч.гр.д. № 1304 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 28.11.2018г. по гр.д.№ 27226/2016г. на СРС, с което производството е било прекратено, на основание чл.130 ГПК. Счита същото за неправилно, постановено в нарушение на закона и иска да бъде допуснато касационно обжалване, определението да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.
Като основание за допустимост, в представеното към жалбата изложение, жалбоподателят се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по поставени пет въпроса: 1. Длъжни ли са съдилищата да разглеждат и решават всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права?, 2. При липса на изричен законов текст, допустимо ли е нарушените права на ищеца да останат незащитени?, 3. В кои случаи намира приложение чл.5 изр.2 ГПК, съгласно който „при липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, принципите и морала”?, 4. При неправилна правна квалификация на иска от ищеца, следва ли съдът да му укаже – и в какъв срок – да уточни или допълни искането си? и 5. При неизпълнение от страна на съда на задълженията му по чл.129 и чл.140 ГПК, каква е възможността на засегнатото лице да защити правата си?
Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
С обжалваното въззивно определение № 2718 от 1.02.2019г. СГС е потвърдил определение на СРС за прекратяване на производство по делото, споделяйки изложените мотиви, че съдът е сезиран с недопустим иск за установяване на реално отработеното от ищеца работно време на заеманата от него длъжност „охранител”, за периода от 16.09.2005г. до 1.05.2015г. Прието е, че липсва правна възможност за установяване на посочения факт – продължителност на работно време по трудов договор, поради което чл.124 ал.4 ГПК, предвиждащ възможност за установяване на факти с правно значение само когато това е предвидено със закон, не може да намери приложение.
В подадената частна жалба, жалбоподателят потвърждава желанието си да установи факта на продължителност на работното време, през което реално е полагал труд. Твърдението му е, че при подписан от него трудов договор, сключен с ответното дружество, в който е посочено, че страните са се споразумели работникът да полага труд пет дни в седмицата, при 8 часа работно време, той месечно е работил 10дни, по 24 часа.
При така изложените факти, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Това е така, първо защото поставените въпроси, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и второ, защото за тях, не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. /В случая, преценката за допустимост е необходима, с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК/. Поставените въпроси не са релеванти, защото не са свързани с единственият обсъждан от съда въпрос – дали наведените от ищеца, в исковата молба, факти са такива по чл.124 ал.4 ГПК. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Не всички факти с правно значение подлежат на самостоятелно установяване. Установителният иск за факти е допустим по изключение – допустим е само, ако е изрично предвидено в закона. Установителен иск за факти, които законът не е въздигнал изрично в негов предмет е недопустим. Това е така, защото всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод делото за това правоотношение. В този смисъл общите принципи, че съдилищата са длъжни да разглеждат и решават всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, че нарушените права следва да подлежат на защита, че при липса на закон, съдът, съгласно чл.5 ГПК, следва да „основава решението си на основните начала на правото, принципите и морала”, както и че съдът определя правна квалификация на иска, предполагат наличие на образувано производство по допустим иск. Затова първите четири поставени от касатора въпроси не отговорят на изискванията за общо основание за допустимост. Неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд е и последният поставен от касатора въпрос, доколкото в конкретния случай неизпълнение от страна на съда на задълженията му по чл.129 и чл.140 ГПК няма.
Не е налице и посоченото от жалбоподателя специално основание за допустимост. Съгласно т.4 от ТР №1 /19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разглеждането на поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, ако допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Доколкото точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание, а в случая – по поставените въпроси, които са свързани с основни принципни положения – законите не са непълни, неясни или противоречиви и не се налага създаване на съдебна практика по прилагането им или нейното осъвременяване, посоченото специално основание не е налице. Безспорно е, че съдилищата са длъжни да разглеждат и решават всяка подадена до тях молба за защита и съдействие /в какъвто смисъл е първият поставен въпрос/ и в случая това е направено. Останали незащитени нарушени права /каквото е твърдението във втория въпрос/ няма, защото както беше посочено по-горе, ищецът разполага с възможност да реализира трудовите си права в някое от производствата по чл.261 и сл.КТ.
В чл.5 ГПК, във връзка с който е третият поставен въпрос, е прокламиран принципът на законност. Съдът е длъжен да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да се приложат императивни правни норми, съответно да даде вярната правна квалификация на изложените в исковата молба твърдения, като приложи последиците на приложимата правна норма. Когато е сезиран с установителен иск за факти, съдът е длъжен да провери дали същият е изрично предвиден в закона. Когато не е предвиден в закона съдът следва да провери и дали ищецът цели да установи само посочения от него факт или чрез него цели да установи и правоотношението, което този факт поражда. В този смисъл е установената съдебна практика /вж. например решение по гр.д.№ 1672/2010г.на ІІІ г.о./ Конкретният случай не е такъв, защото ищецът е заявил желание да установи само факт, за установяването на който не е предвидена правна възможност.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2718 от 1.02.2019г. по в.ч.гр.д. № 1304 по описа за 2018г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.