О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
София, 09.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч.гр.д.№ 4871 по описа за 2018 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.2 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от М. Х. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против определение № V- 1767 от 19.09.2018г. по в.ч.гр.д. № 1337 по описа за 2018г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3836 от 22.05.2018г. по гр.д. № 2179/2018г. на Бургаски районен съд за осъждане на М. М. да заплати на Т. М. сумата от 1 038.30лв. и 240.77 GBP разноски по делото. Счита въззивния акт за неправилен и иска да бъде отменен.
Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 27.11.2018г., в който за сумата е посочено, че е заплатена в брой.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
Нормата на чл.274 ал.3 т.2 ГПК предпоставя допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд определение, с което се оставя без уважение частна жалба от наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК – поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание за допустимост и посочено специално основание /противоречие с практика на ВКС, противоречиво разрешаване от съдилищата на поставения въпрос или значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на практиката/.
В случая, в представеното изложение, жалбоподателят се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 /без да конкретизира коя хипотеза визира/ от ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Допустимо ли е, на основание чл.78 ал.4 ГПК, в тежест на ищеца съдът да възложи направените разноски, без да изследва тяхната относимост към правния спор?, 2. Следва ли ответникът да докаже освен размера на направените разноски и тяхното основание, и да обоснове относимостта им към конкретния правен спор?, 3. Допустимо ли е съдът да възлага върху ответника разноски, които са определени само по размер и следва ли съда при възлагане на разноските да преценява тяхното основание и да изложи мотиви относно относимостта на направения разход към съдебния спор, в който е претендирано присъждането им и 4. Допустимо ли е съдът да разширява отговорността на ответника за заплащане на разноски на ищеца, като възлага в негова тежест и такива, за които по делото – въз основа на представени писмени доказателства- може да се направи обоснован извод, че не са сторени за конкретния правен спор. Въпросите си, жалбоподателят поставя във връзка с твърденията си, че в негова тежест са възложени разноски, които не са във връзка с конкретно прекратеното производство за прекратяване на брака на страните – за издаване на заповед № РД-26-001 от 12.01.2018г. на Кмета на Община Шумен, за превод на шофьорска книжка на ответницата и за междинни доклади за напредък в училище на детето на страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по така подадената частна касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалва поради липса на посочените специални основания за допустимост. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – за да е от значение за точното прилагане на закона, разглеждането на поставеният от страната въпрос следва да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за нейното осъвременяване с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото- следва законите да са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаване на съдебна практика по прилагането им или нейното осъвременяване. Настоящият случай не е такъв. По въпроса за приложението на чл.78 ал.4 ГПК и за основанията, при които се присъждат разноски при прекратяване на производството по делото, е налице многобройна, трайно установена съдебна практика, за която не съществува необходимост от промяна. Съгласно същата – разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл.71 ал.1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разходи за производството са разноските за правна защита и тези, които са направени във връзка с предявения иск. По правилата на чл.78 ГПК се присъждат разноските, чието извършване е доказано /вж. т.1 от ТР № 6/2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС/. Така установената съдебна практика е била съобразена от въззивният съд, който е потвърдил определението на първата инстанция, с което са присъдени установените като реално направени от ответната страна разходи по воденото производство до неговото прекратяване. /Присъдените разноски, въз основа на представен списък по чл.80 ГПК са : 600лв.за заплатено адвокатско възнаграждение, по представен с отговора договор за правна защита и съдействие, 432лв.- превод по фактура № 1000000457 от 30.112017г., 6.30лв.- пощенски разходи, 214.12 GBP – превод по фактура № 1441 от 23.11.2017г. и 26.65 GBP – пощенски разходи/. Въззивният съд е приел, че всички разноски – и направените извън тези за правна защита, са във връзка с делото, тъй като са за превод и за изпращане на документи, представени като доказателства по делото. В този смисъл и доколкото при преценката си за допустимост касационната инстанция не обсъжда правилността на правните изводи на въззивния акт, следва че поставените от жалбоподателя въпроси досежно относимостта към предмета на спора на претендираните и присъдени разноски, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния акт, не са от значение за изхода на спора и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото съдът е преценил като дължими именно относимите към предмета на спора разноски, като не е обсъждал тези, на които акцентира жалбоподателя в изложението си /за издаване на кметска заповед превод на шофьорска книжка на ответницата и междинни доклади/.
С оглед неконкретизираното позоваване от страна на касатора на основанията по чл.280 ал.1 ал.2 ГПК, следва да се посочи, че настоящият съдебен състав не намира, че въззивния акт страда от порок, установим пряко и единствено от съдържанието му, водещ до евентуален извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени в настоящето производство разноски от 200лв., за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, във вр.с чл. чл.274 ал.3 т.2 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане по същество на подадена частна касационна жалба от М. Х. М. от [населено място][жк] вх.Б ап.№ 2 против определение № V- 1767 от 19.09.2018г. по в.ч.гр.д. № 1337 по описа за 2018г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Х. М. от [населено място][жк] да заплати на Т. Н. М. от [населено място] , сумата от 200лв./двеста лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.