О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
С., 26.02.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3107/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. § 74 ПЗР ЗИД, ДВ, бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. З., [населено място], чрез адвокат М. З., срещу въззивно решение №148 от 06.04.2017 г. по в. гр. дело № 876/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение №631 от 01.08.2016 г. по гр. дело № 2710/2015 г. на Пазарджишкия районен съд. С първоинстанционното решение на основание чл. 135 ЗЗД са обявени за недействителни по отношение на [фирма], [населено място], представлявано от управителя А. С. К., сключените между [фирма], [населено място], представлявано от Д. Г. Г., и Т. Н. З., [населено място], договор за покупко-продажба от 19.12.2014 г., обективиран в нотариален акт № 91, том ХІІІ, рег.№ 17014/19.12.2014 г. по описа на нотариус А. И., рег. №423 на НК и договор за покупко-продажба от 19.12.2014 г., обективиран в нотариален акт № 88, том ХІІІ, рег. № 1701, дело №2195/2014 г. на нотариус А. И., рег. №423 на НК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез адвокат Н. А., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Моли се за присъждане на направените пред ВКС разноски.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не заявява становище в законоустановения срок.
Първоинстанционният съд е сезиран с отменителен иск с правно основание чл.135 ЗЗД. В. съд е приел за установено по делото, че ищецът [фирма] с уведомление изх.№368/31.07.2015 г. е развалил сключения между него и ответното дружество [фирма] договор за покупко–продажба № P./08.10.2014г. на машина – челюстна трошачка марка „T.“, модел 10570, сериен номер 20-1006-571, поради пълно неизпълнение на задълженията по договора от страна на ответника в качеството му на продавач. По този договор ищецът, като купувач, е заплатил продажната цена на машината в размер на 30 000 лева. След разваляне на договора за ответното дружество е възникнало задължението да върне сумата в размер на 30 000 лева като получена на отпаднало основание. Въпреки отправената покана и до момента сумата не е върната, за това е и била съдебно предявена. На следващо място, ищецът твърди, че помежду им с ответното дружество е бил сключен и договор№ P./08.10.2014 г. за отдаване на употребявани машини при условията на финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на собствеността. По този договор е заплатил сумата в размер на 60 167.50 лв. Договорът за отдаване на употребявани машини при условията на финансов лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост е бил нищожен и не е породил правни последици, поради което ответното дружество му дължи сумата в размер на 60 167.50 лв. С уведомление изх.№367/31.07.2015 г. и уведомление изх.№368/31.07.2015 г. ответното дружество е било поканено да върне посочената сумата като получена без основание, но и до настоящия момент това не е направено. Ответното дружество е прехвърлило правото си на собственост върху всички притежавани от него земеделски земи на Т. Н. З..
Позовавайки се на т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба се съдържа единствено довод за неправилност на обжалвания съдебен акт относно възприетото от първоинстанционния съд, че е доказано знание за увреждане на кредитора на длъжника и приобретателя по процесните сделки – ответницата З.. Приел е, че недоказването на тази предпоставка от хипотезата на отменителния иск обосновава изцяло неговата неоснователност, т.е. приема се, че във въззивното производство не се спори относно наличието на действително вземане, произтичащо от сключен между двете търговски дружества договор от 08.10.2014 г. Приел е също, че вземането на ищеца е възникнало преди извършване на действието, което иска да се обяви за недействително спрямо него, а с извършената продажба на двата недвижими имота, ответното дружество е намалило платежоспособността си. С продажбата на имотите, извършена на 19.12.2014 г., се уврежда ищецът по смисъла на чл.135 ЗЗД, тъй като вземането му няма да може да бъде удовлетворено.
Договорът между ищеца и първия ответник е сключен на 08.10.2014 год. Извършването на процесните разпоредителни сделки след тази дата са достатъчно основание да се направи извод, че знанието за увреждане при продавача е налице. Относно знанието на купувача по сделките е прието за безспорно установено по делото, че ответницата е присъствала на проведено извънредно общо събрание на съдружниците на „П. – България О., проведено на 22.05.2014 г. Видно от протокола на събранието, ответницата Т. Н. З. е действала като пълномощник на съдружника Д. Г. и по т.2 от дневния ред е направила изказване относно финансовото състояние на дружеството: „нетекущи пасиви-търговски и други задължения общо на стойност 233 000 лева , текущи пасиви „общо на стойност 2 871 000 лева“. Това обстоятелство, дори да не се обсъждат гласните доказателства, води до извода, че ответницата е била запозната със задълженията на дружеството. Извършеното впоследствие разпореждане – отчуждаване на имуществото на дружество, предполага несъмнено и знание за увреждане на кредиторите на дружеството, тъй като по този начин дружеството увеличава платежната си неспособност. Във въззивната жалба, макар да не се оспорва фактът, че към 22.05.2014 г. ответницата е знаела за задълженията на дружеството, се акцентира върху обстоятелството, че предвид отдалечеността на този момент от момента на сключване на атакуваните сделки, ищецът не е доказал знание относно финансовото състояние на ответното дружеството, в частност задлъжнялост към датата на сключване на сделките, за да се приеме за доказано знанието за увреждане на кредитора. Това възражение е прието за неоснователно, тъй като финансовият отчет касае текущата стопанска година, а и периодът от 7 месеца не е голям, и не на последното място, защото задълженията на дружеството не са в незначителен размер, а напротив точно обратното: изказването на З. на събранието е на база баланса за 2014 г., който е отрицателен. Тежестта на доказване за знание за увреждане е на ищеца, но когато ответникът твърди обстоятелство, от което извлича изгодни за себе си правни последици по общото правило на чл.154, ал. 1 ГПК, следва да го докаже. В случая не се оспорва знанието относно лошото финансовото състояние на дружеството от ответницата към м. май 2014 г., от което следва и знание за увреждане на кредитора посредством разпоредителните сделки. След като твърди, че това финансово състояние би могло да бъде променено към м. декември 2014 г., т.е балансът да е положителен, то е следвало да докаже този факт, за да се опровергае доказаното знание за вреда по чл.135, ал.1 ЗЗД. Ето защо третото лице, с което длъжникът е договарял, е съзнавало, че в резултат на сделките съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имотите. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че по делото е доказано едновременното наличие на всички предпоставки на чл. 135 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК /в ред. преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г. съгласно § 74 ПЗР ЗИД, ДВ, бр. 86/2017 г./ по следните въпроси: 1/ Може ли инцидентното участие в събрание, на което се е разглеждало финансовото състояние на дружеството-длъжник, да е достатъчно доказателство за знанието на третото лице-приобретател 7 месеца по-късно, при сключване на увреждащата сделка – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решения на ВКС – решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV г.о. и решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ІІІ г.о.; 2/ Може ли да се приеме за доказано, че прочитането на документ, съдържащ специализирана финансова информация, съставен от друг, означава знание и разбиране на прочетеното /по въпроса не е посочено конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК/; 3/ Могат ли да се приемат за достоверни и достатъчни доказателства свидетелски показания, неподкрепени от писмени доказателства, за извършване на посочените дейности, когато тези дейности изискват и предполагат съставянето на документи или поне полагането на подпис от доверителката – сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; 4/ Следва ли да се кредитират и да се приемат безкритично показанията на свидетел, който е укрил обстоятелството, че има висящи съдебни дела със страна в производството, чийто предмет е относим към висящия спор /по въпроса не е посочено конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК/; 5/ Ако липсват годни доказателства, че при сключване на увреждащата сделка третото лице – приобретател е знаело, че прехвърлителят има кредитори, но има данни, че в предходен момент такива факти са му били известни, какъв период между двата момента е достатъчен да се приеме за доказана третата предпоставка на чл. 135 ЗЗД или към кой момент третото лице-приобретател трябва да е узнало за лошото финансово положение на длъжника-прехвърлител по сделката, за да се приеме, че при сключване на увреждащата сделка също е знаело. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса. Поддържа се, че за точното прилагане на закона и развитието на правото е наложително да се създадат критерии и гаранции, които да улесняват достигането до правилни и обективни изводи при подобни спорове.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №148 от 06.04.2017 г. по в. гр. дело № 876/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
По отношение на поставените в изложението първи и пети въпрос не е налице общото основание за достъп до касация. По съществото си въпросите съдържат оплаквания по отношение правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаването на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд по първия поставен въпрос, обективирана в представените към изложението решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ІV г.о. и решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ІІІ г.о., в съответствие с които се е произнесъл въззивният съд.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите поставени въпроси. Втори и четвърти въпрос са неотносими, отделно – по същите не е посочено и конкретно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият повдигнат въпрос е правно ирелевантен, съответно – неотносима е и цитираната към него практика на ВКС – решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о. В. съд не е приел за достоверни и достатъчни доказателства свидетелски показания, неподкрепени от писмени доказателства.
Изложеното води до извод за липса на общата и специфична предпоставка за достъп до касационно обжалване.
Съобразно изхода на спора, на ответника по касационната жалба [фирма] трябва да се присъдят 1 500 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №148 от 06.04.2017 г. по в. гр. дело № 876/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Н. З., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 1 500 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.