О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
С., 21.01. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ
ч. гр. дело № 1621/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 57646 от 02.05.2017 год. от Н. Й. Н., приподписана от адвокат Г. С., и допълнение към жалбата /“основания“/, вх. № 64480 от 16.05.2018 г., срещу определение № 8204 от 23.03.2017 г. по ч. гр. дело №1453/2015 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Н. Й. Н. срещу разпореждане от 20.11.2014 г. по гр. дело № 22562/2011 г. на СРС, 45 състав, с което е върната исковата му молба и е прекратено производството.
Налице е позоваване и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
С определение №211 от 26.06.2018 г. е спряно производството по делото до приключване к.д.№10/2018 г. на Конституционния съд. По посоченото конституционно дело е постановено решение №15 от 06.11.2018 г., обнародвано в ДВ, бр.95 от 16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че районният съд е давал няколко указания на ищеца Н. Й. Н. по подадената от него искова молба. С разпореждане от 23.06.2011 г. са дадени подробни указания във връзка с констатирана нередовност на исковата молба. Съобщението е връчено на ищеца на 08.07.2011 г., а със заявление от 12.07.2011 г. Н. е посочил като основание на иска си неоснователно обогатяване и е уточнил размера на претенцията. С определение от 07.03.2012 год. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на Н. Н. за освобождаване от заплащане на държавна такса и му е указал, че следва да внесе такава в размер на 4% от цената на иска. С разпореждане от съдебно заседание, проведено на 03.12.2013 г., исковата молба отново е оставена без движение с дадени подробни и конкретни указания. Ищецът е уведомен за тях на същата дата, тъй като е бил представляван от процесуален представител. Със заявление от 09.12.2013 г. Н. е направил уточнение на иска в следния смисъл: предявява го като физическо лице и срещу физическо лице като ответник, обосновал е наличието на правен интерес от предявяване на претенцията и отново е посочил като основание на иска неоснователно обогатяване. С разпореждане от 21.10.2014 г. първоинстанционният съд пак е оставил без движение исковата молба като е дал конкретни и ясни указания. Ищецът е депозирал заявление от 27.10.2014 г. като е уточнил, че претендира щети от виновно поведение на ответника, тъй като възпрепятства извършване на плащане по договор по програма ФАР. В заявление от 07.11.2014 г. ищецът отново изтъква наличие на вреда от виновното поведение на ответника.
Според въззивния съд, дадените от първоинстанционния съд указания с разпорежданията от 08.07.2011 г., 03.12.2013 г. и 21.10.2014 г. относно констатирани нередовности на исковата молба, са ясни, точни и конкретни, както и са разбираеми за ищеца Н., което дава възможност да се приложи санкцията на чл. 129, ал. 3 ГПК. Съдът разполага, предвид принципа на служебното начало, установен в чл. 7 ГПК, с възможността служебно да проверява редовността на исковата молба /чл. 129, ал. 1 ГПК/, с която е сезиран и дали тя отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Съдът не е обвързан от определената от ищеца правна квалификация като има задължение да даде правна квалификация на претенцията, което обаче може да се направи само въз основа на ясна и безпротиворечиво изложена фактическа обстановка в исковата молба, респ. след уточняването й. СГС е приел, че депозираните от Н. Н. заявления не допринасят за изясняване на обстоятелствата по делото, от които да се изведе и правното основание на предявения иск. В заявленията се уточнява, че се претендира сумата от 19 558 лв. въз основа на деликт и неоснователно обогатяване, които взаимно се изключват. В същото време ищецът излага твърдения и за изпълнени от негова страна задължения по договор по програмата ФАР, на основание на който му се дължи възнаграждение. С оглед на това въззивният съд е приел, че исковата молба е останала нередовна и правилно е била върната от районния съд.
Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е нищожно, необосновано и неправилно поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Също така се твърди, че обжалваното определение е постановено при непълнота на доказателствата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, частният касатор посочва основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са отправени множество твърдения и оплаквания, преповтарящи вече посоченото в частната касационна жалба, но не е формулиран конкретен правен въпрос. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е от значение за точното прилагане на международен договор изпълнен съгласно О., ратифициран по конституционен ред, който е част от вътрешното законодателство. Затова разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, която да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Естеството на настъпилите промени изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика след влизането на България в ЕС, за да съответстват правните възгледи на установилите се в обществото нови убеждения, ценности и цели. Според жалбоподателя с изменението на съдебната практика трябва да се дадат нови правни разрешения по прилагането на закона, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени, което е принос в правото, осигуряващ неговото развитие.
По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и когато е налице вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай, в представената частна касационна жалба и „основания“ се съдържат множество оплаквания и твърдения, но няма формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят навежда общи оплаквания, които не са относими към допустимостта на касационното обжалване. Като краен извод следва да се приеме, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на делото, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че по никакъв начин не е обоснован поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като единствено преповтарянето на законовия текст и дадените в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, както и твърденията, при това изложени твърде общо и неконкретизирано, че естеството на настъпилите промени с оглед приемането на България в Европейския съюз изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения, не представляват доводи за наличие на твърдяното основание. Съгласно горецитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице общите и специални предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
Извършената от Върховния касационен съд служебна проверка сочи, че обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо. Същото е постановено с оглед правомощията на въззивната инстанция при констатирани от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба, съгласно разпоредбите на чл. 127, чл. 128 и чл. 129 ГПК. Предвид неколкократно даваните от районния съд указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, които са били ясни, точни, конкретни и разбираеми за ищеца и които последният не е отстранил, въззивният съд е приел, че исковата молба е останала нередовна и правилно е била върната от районния съд. Предвид изложеното, въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на ищеца срещу разпореждане на първоинстанционния съд, с което е върната исковата му молба и е прекратено производството по делото.
Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 8204 от 23.03.2017 г. по ч. гр. дело №1453/2015 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.