5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 25.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ
ч. гр. дело № 1094/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Производството е образувано по частна касационна жалба от М. Д. Д. срещу определение № 851 от 28.11.2017 г. по в. ч. гр. дело №494/2017 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане от 08.05.2014 г. по гр. дело №23626/2014г. на Софийския районен съд, 31 състав, с което съдът е върнал на основание чл. 130 ГПК искова молба, подадена от М. Д. Д. срещу Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България, прекратил е производството по образуваното по същата гр. дело № 23626/2014 г. на СРС, както и е оставил без уважение молбата по чл. 389 ГПК на М. Д. за обезпечаване на предявените искове.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът М. Д. е претендирал присъждане на обезщетение за претърпени вреди от [фирма], настъпили в резултат на пропуски и нарушения при администриране и движение на дело, висящо пред СГС – т.д. №95/2007 г., и бездействие на Прокуратурата за разследване изчезването на документи по въпросното дело. Посочено е, че [фирма] е прехвърлило вземането си към [фирма], което е било предмет на въпросното производството, на дружеството [фирма]. Посочено е също така, че в исковата молба М. Д. е направил искане за освобождаване от заплащане на държавна такса, както и такова за допускане на обезпечение на предявения иск, като искът е бил предявен като частичен за сумата от 24 950 лева от сумата 6600000 лева. Въззивният съд е приел, че М. Д. няма правен интерес да предяви иска. От твърденията, съдържащи се в исковата молба, окръжният съд е достигнал до извод, че дружеството [фирма] би имало правен интерес да предяви заявените със същата искови претенции, доколкото може да се счете, че именно неговите интереси са били засегнати от описаните действия и бездействия на ответниците. Приема се, че в исковата молба липсва изложение на факти, които да създават дори индиция, че правната сфера на физическото лице М. Д. е била засегната по някакъв начин, което да обоснове правният му интерес да претендира обезщетяване на претърпени вреди. Изрично е посочено, че твърденията в исковата молба са ясни и не е имало потребност от даване на допълнителни указания на ищеца, с цел установяване на правния му интерес. Посочено е също така, с оглед възраженията във въззивната жалба, че противно на твърдяното в същата, в исковата молба не се е поддържало да е била налице цесия, извършена в полза на ищеца Д.. Относно възражението, че съдът не е бил компетентен да се произнася по исковата молба поради заявено увеличение на иска, окръжният съд е приел, че такова е било направено, но с молба от 09.06.2014 г., т.е. след постановяване на атакуваното определение. Уточнено е още, че увеличаване на размера на иска би се допуснало след доплащане на държавна такса, а ищецът не само, че не е доплатил дължимата сума, но и не е внесъл първоначалната държавна такса, от каквато не е бил освободен. Поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, каквото е наличието на правен интерес, въззивният съд е приел, че исковата молба правилно е върната, поради недопустимост на предявения иск, а доколкото е било образувано дело, то правилно е било прекратено.
Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и неправилно поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са доводи, че Д. има правен интерес от предявяване на иска, като са отправени множество твърдения по съществото на спора, с оглед депозираната пред СРС искова молба.
Иска се отправяне на преюдициално запитване до Европейския съд във връзка с нарушение на задължително решение от страна на съдиите от Пловдивския апелативен съд. Отправени са твърдения, че били налице основания за отвод на състава на Кюстендилски окръжен съд, постановил обжалваното понастоящем определение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, се сочат основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /противоречие с решения на Съда на Европейския съюз/, като са отправени множество оплаквания, касаещи спора и преповтарящи вече посоченото в частната касационна жалба, но не е формулиран конкретен правен въпрос.
По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 2 /предл. второ/ и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и когато е налице вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение /определение/ не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай в представената „молба – уточнения“ се съдържат множество оплаквания, но няма формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят навежда общи оплаквания, които не са относими към допустимостта на касационното обжалване. Като краен извод, следва да се приеме, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на делото, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че по никакъв начин не са обосновани и поддържаните допълнителни селекционни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като единствено преповтарянето на законовия текст, твърдейки, при това твърде общо и неконкретизирано, че обжалваното определение противоречи на актове на Съда на Европейския съюз и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, не представлява довод за наличие на твърдяните основания. Съгласно горецитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано.
С оглед основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, което предвид изложените в частната касационна жалба оплаквания вероятно визира хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – твърдение за очевидна неправилност на обжалваното определение, не е необходимо формулирането на конкретен правен въпрос. Не е налице обаче нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност, доколкото липсват доводи за нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.
Въпросът за отвода на състава на въззивния съд, постановил обжалваното определение, е неотносим в настоящото производство пред Върховния касационен съд.
При липса на предпоставките по Глава петдесет и девета от ГПК, молбата на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, също е неоснователна.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице общите и специални предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 851 от 28.11.2017 г. по в. ч. гр. дело №494/2017 г. на Кюстендилски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.