О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
С., 17.12.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1782/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от В. Р. Г., подадена чрез пълномощника му адвокат И. И., срещу решение №46 от 04.01.2018 год. по в. гр. дело № 16177/2016 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 15.09.2016 г. по гр. дело №53501/2015 г. на Софийския районен съд в обжалваната му /отхвърлителна/ част. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявения от В. Р. Г. срещу [фирма], че не дължи на ответното дружество следните суми: 806.83 лв. по изп.дело № 1078/2006 г. на ДСИ – В. и в размер на 232.52 лв. по изп. дело № 1202/2004 г. на ДСИ при В., поради настъпила погасителна давност, като е отхвърлил предявения иск до пълния размер от 14 127.84 лв., като неоснователен.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], не представя отговор по касационната жалба в законоустановения срок.
В. съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищецът В. Р. Г. твърди, че не дължи на [фирма] по изпълнително дело № 20061320401078 по описа на ДСИ при Районен съд – Видин сумата 2571.72 лв., включваща: главница в размер на 1456.87 лв. и лихви в размер на 837.76 лв., неолихвяема сума от 30 лв. и такси по тарифата за държавни такси по ГПК в размер на 227.16 лв., както и сумата от 11 556.05 лв. – главница в размер на 4475.42 лв., законна лихва върху главницата в размер на 5545.78 лв., 512.43 лв. неолихвяеми вземания и 1022.42 лв. такси по тарифата, които суми са вписани в запорно съобщение изх. № 5920/22.04.2015 г. по изп. дело № 20041320401202 по описа на ДСИ с район на действие Районен съд Видин.
Според въззивния съд изводите на първоинстанционния съд относно давностния срок, след изтичане на който се погасяват вземанията, предмет на процесните изпълнителни листове, както и кои действия в изпълнителното производство представляват изпълнителни действия, са правилни и съответстващи на решението по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовавайки се и на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (идентична с разпоредба на чл.330 ал.1, б.”д” ГПК /отм./), е направил извод, че ако взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, освен ако не е заявил писмено, че длъжникът прави вноски или ако се касае за дело за издръжка, то изпълнителното производство се прекратява. Основанието за прекратяване настъпва по силата на закона. Постановлението на съдебния изпълнител за прекратяване на производството е само констативно. То не е условие за прекратяване на изпълнителното производство. С изтичане на две години от последното действие, изпълнителното дело се прекратява ex lege, като постановлението на съдебния изпълнител има само декларативно действие. Новата погасителна давност започва да тече от момента, в който са били налице условия за прекратяване на изпълнителното производство, независимо дали е имало постановление на съдебния изпълнител. Посочено е, че в настоящия случай по изп. дело № 1078/2006 г. по описа на ДСИ при PC – В. последното изпълнително действие по делото, изразяващо се в направена удръжка от трудово възнаграждение на един от солидарните длъжници, е извършено на 29.10.2009 г. Впоследствие с молба от 01.04.2015 г. ответното дружество, е направило искане за налагане запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците. Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното дело е прекратено по право на 29.10.2011 г., от която дата започва да тече нов 5-годишен давностен срок за вземанията предмет на изпълнителния лист, който срок изтича на 29.10.2014 год., т.е към 01.04.2015 г., когато ответното дружество е поискало налагане запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците, този срок е изтекъл. Прието е, че с оглед на това всички събрани суми по изпълнителното дело след 29.09.2011 г. са недължимо платени и подлежат на връщане.
По второто изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия – запори върху суми на длъжниците в периода от 12.12.2004 г. до 15.01.2007 г., като давностният срок е изтекъл на 15.01.2012 г. На тази дата изпълнителното дело е прекратено по право съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. ”д” ГПК /отм./), и всички събрани по това изпълнително дело суми след посочената дата са недължимо платени и подлежат на връщане.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са развити доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът по същество да обсъжда и да се произнесе по всички доводи и възражения на ищцовата страна наведени във въззивната жалба. 2. От кой момент започва да тече погасителната давност за погасяване вземането на ответника. 3. Длъжен ли е въззивният съд, когато потвърди изцяло първоинстанционното решение, частично отхвърлящо иска, да отнесе отхвърлена част към претенцията на ищеца, индивидуализирана в исковата молба по конкретни основания така, както са описани в исковата молба. 4. При предявен иск по чл. 439 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, следва ли съдът да уважи иска за всички суми, за които е образувано изпълнителното дело по отношение на ищеца, след като в мотивите си е приел, че е настъпило прекратяване на изпълнителното дело по право поради изтекла погасителна давност или следва да уважи иска за събраните по изпълнителното дело суми. 5. Когато потвърждава първоинстанционното решение, с което се отхвърля предявеният отрицателен установителен иск, следва ли въззивната инстанция да развие мотиви защо в обжалваната част искът е неоснователен. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че по въпросите е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 324 от 28.12.2015 г. по гр. дело № 6730/2013 г. на ІІІ г.о., решение № 28 от 02.02.2016 г. по гр. дело № 4899/2014 г. на ІV г.о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/2015 г. на ІV г.о., решение № 120 от 07.06.2017 г. по т.д. № 60197/2016 г. на ІV г.о. Не е посочено кое решение към кой от поставените въпроси е относимо. Единствено се твърди, че по първия въпрос /за задължението на съда да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включително и това за изтекла погасителна давност/, е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 609 от 15.01.2009 г. по т.д. № 323/2008 г. на І т.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №46 от 04.01.2018 г. по в. гр. дело № 16177/2016 г. на Софийския градски съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Първият поставен въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но липсва специфичната предпоставка за достъп до касационно обжалване. В. съд се е произнесъл в съответствие с практиката на Върховния касационен съд /включително и посочената в изложението практика – решение № 609 от 15.01.2009 г. по т.д. № 323/2008 г. на І т.о./, съгласно която съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о./.
Втори, трети, четвърти и пети въпроси нямат характера на правни въпроси и по същите не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд. Въпросите съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаване на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Както вече беше посочено по-горе, съобразно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Отделно, следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че посочената в изложението съдебна практика е неотносима. Същата само е изброена, без да бъде обосновано кое решение към кой от въпросите е относимо и в какво се изразява конкретното противоречие.
Изложеното води до извод за липса на обща и специфична предпоставка за достъп до касация.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №46 от 04.01.2018 г. по в. гр. дело № 16177/2016 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.