5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 18.01.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2291/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. Х., гражданин на Германия, постоянно пребиваващ в България, [населено място], [община], чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 155 от 09.12.2016 г. по в. гр. дело № 417/2016 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение №269 от 07.07.2016г. по гр. дело № 175/2016 г. на Бургаския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора против бившата му съпруга А. Х. Д., [населено място], в качеството й на наследник на С. Д., за сумата от 27 000 лв., като част от общо дължими 331 210 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, извършено престъпление – измама, ведно със законната лихва.
Изложени са съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. Х. Д., чрез адвокат А. Т., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество същата е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени съображения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Могат ли действията, формално извършени съгласно регламентирана в закон процедура и поради това сами по себе си законосъобразни, от гледна точка на обстоятелствата и с оглед конкретното приложение на основни принципи на правото, да бъдат противоправни и да обосноват отговорност за непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД; 2/ В какво се изразяват защитните механизми на възбраната, доколкото забранителният елемент следва да компенсира действието на относителната недействителност, когато тя се окаже недостатъчна за защита правата на обезпечения кредитор. Какво е действието на възбраната – има ли тя за цел да забрани на собственика да се разпореди с имуществото, върху което е наложена възбраната, особено когато действието на относителната недействителност се явява недостатъчно за защита правата на кредитора; 3/ Преклудирано ли е правото на ищеца да поиска да бъде разпитан свидетел, който е допуснат от съда при разглеждане на делото на първа инстанция, но по обективни причини може да бъде разпитан едва на втора инстанция в случай, че искането за разпит не е преповторено с въззивната жалба. Приложена е следната практика: ППВС № 7/1959 г., ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 218 от 26.05.1999 г. по н.д. № 220/99 г. на ВКС, І н.о.
Въззивният съд е приел за установено, че С. Д., майка на А. Д., с нотариален акт №185 от 05.07.1994 г. е закупила от Н. П. и С. П. дворно място от 1370 кв.м., парцел VІІІ-37в кв.19 по плана на [населено място], Бургаска област, за сумата от 30 000 лв.; с нотариален акт №89 от 04.10.1995 г. е закупила от С. Я. дворно място от 628 кв.м., парцел Х-181 в кв.47 по плана на същото село за сумата от 10 000 лв. и с нот. акт №91 от 04.10.1995г. е закупила от С. С. и Зюмбюла Я. дворно място от 616 кв.м., парцел III-181 в кв.47 в същото село, за сумата от 10 000 лв. Към момента на закупуване на имотите, страните по настоящото дело са били съпрузи, чийто брак е прекратен към 03.03.2000 год. След прекратяване на брака, на 18.05.2000г. по сигнал на Ф. Х. е образувано досъдебно производство, дознание №523/2000г. на П. РПУ-Б., против А. Д. и С. Д., преобразувано в следствено дело №1123/2000 г. Наказателното производство е приключило с прекратяване по отношение на А. Д. с постановление от 05.12.2002 г., поради преследване на престъпното деяние по тъжба на пострадалия /чл.218в НК/, а по отношение на С. Д. – с постановление на Б. от 12.03.2008г., поради смъртта й на 30.12.2007 г. В хода на наказателното производство, с определение от 29.09.2000 г. по НЧД №413/2000 г. на Бургаския районен съд, е наложена обезпечителна мярка – възбрана на имотите, закупени на името на С. Д., като Ф. Х. е предявил граждански иск за сумата от 526 575 лв. и с постановление от 27.06.2001 г. по следственото дело е конституиран като граждански ищец в наказателния процес. Сочи се още, че при висящност на наказателното преследване и действие на наложената възбрана, на 30.04.2004 г. С. Д. е продала закупените през 1994 и 1995 г. имоти на трети лица, съгласно приложените по делото нотариални актове.
С влязла в сила присъда по НЧХД №1005/2007г. на Бургаски районен съд, изменена с решение №151 от 04.07.2008 г. по ВНЧХД №104/2008г. на Бургаски окръжен съд, А. Д. е осъдена за извършено престъпление по чл.211, предл.1, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК за това, че при условията на продължавано престъпление за времето от 28.03.1994г. до 01.01.1997 г. в [населено място], с цел да набави за себе си и майка си С. имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у Ф. Х., че той не може да придобие имоти на свое име в България, както и че ако придобитите имоти са на името на майка й, същите ще са за него, като по този начин го убедила да бъдат закупени на името на С. Д. с негови парични средства. С това му причинила имотна вреда в посочен по пера размер, като вредата е в особено големи размери и случаят е особено тежък. С присъдата, в частта по предявен в наказателното производство граждански иск, А. Д. е осъдена да заплати на Ф. Х. нанесени имуществени вреди, както следва: 12 200 гер.марки, със законните лихви от 04.10.1995г., 13 260 гер.марки, със зак. лихви от 05.07.1994г., сумата от 1 850 000 неденоминирани лв, със зак. лихви от 26.07.1995г. и сумата от 303 900 000 неденом. лв., със зак.лихви от 01.01.1997г.
Въззивният съд е приел, че при липсата на осъдителна присъда за С. Д., Ф. Х. следва да докаже твърденията си в исковата молба за извършено от последната противоправно деяние, изразяващо се в поддържане у него през периода 1994-1997 г. на заблуждението, че имотите, закупени със средства на Ф. Х. на нейно име, са негова изключителна собственост, създаване на внушение, че Х. като чужд гражданин няма право да придобива имоти в България, че съпругата му има „черен печат“ в паспорта и е лишена от българско гражданство, поради което и за нея важи същото ограничение, а имотите могат да бъдат закупени само на нейно име, като при покупката, тя и дъщеря й, са заблудили въззивника, че при нотариуса оставят обратно писмо за разкриване на персоналната симулация, което деяние е довело до претърпените от него вреди, конкретизирани в присъдата на А. Д., в частта по уважения граждански иск.
Въз основа на гореизложеното, въззивният съд е приел, че фактическите твърдения на ищеца Ф. Х. не се установяват от събраните по делото доказателства, като в тази връзка кредитира показанията дадени пред първоинстанционния съд на свидетеля Ц. Л., кум на страните. Приложените писмени доказателства доказват обстоятелството, че С. Д. е участвала в сделките по закупуване на имотите и впоследствие е продала същите на трети лица, но това участие не доказва по никакъв начин и не може да обоснове извод за извършени от С. Д. спрямо Ф. Х. измамни действия, описани в исковата молба. Изрично е подчертано, че в мотивите на постановената по отношение на А. Д. осъдителна присъда за измама, с уважен граждански иск, липсват каквито и да било данни за извършено от С. Д. противоправно деяние, дори А. Д. е оправдана по обвинението във връзка с чл.20, ал.2 НК – като съизвършител със своята майка С..
В настоящия случай въззивният съд е приел, че не се установяват елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, тъй като не са доказани, извършени от наследодателката на А. Д., противоправни действия, заявени в исковата молба и сочещи на престъпно деяние – измама, в резултат на които да е настъпила имуществена вреда за Ф. Х. в претендирания от него размер.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 155 от 09.12.2016 г. по в. гр. дело № 417/2016 г. на Бургаски апелативен съд. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел искът за неоснователен, тъй като ищецът не е доказал по безспорен начин противоправно поведение/измами/ на наследодателката на ищцата. Въззивният съд е съобразил задължителната практика, според която волята е опорочена от измама, когато невярната представа е предизвикана умишлено от насрещната страна. Измама е налице и когато невярната представа е предизвикана умишлено от трето лице, но насрещната страна е знаела или не е могла да не знае за съществуването й (възползвала се е) – решение №396 от 28.10.2011 г. по гр. дело №472/2010 г. на ВКС, IV г.о.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба не трябва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са направени и поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 09.12.2016 г. по в. гр. дело № 417/2016 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.