О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
С., 18.05.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3416/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. § 74 ПЗР ЗИД, ДВ, бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М., [населено място], [община], област П., чрез адвокат К. А., срещу въззивно решение №266 от 12.06.2017 г. по в. гр. дело №139/2017 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение №85 от 28.02.2017 г. по гр. дело №719/2016 г. на Смолянския районен съд в частта, с която е определен режим на лични контакти между бащата М. М. М. и детето К. М. М., както следва: всяка първа и трета събота или неделя от всеки месец по местоживеенето на детето в [населено място] от 11.00 часа до 17.00 часа, като бащата ще взема детето от дома на майката Т. К. на адреса й в [населено място], [улица], и я връща отново там, в частта, с която е осъден М. М. М. да заплаща на Т. З. К., в качеството й на майка и законен представител на детето К. М. М., ежемесечна издръжка в размер на 180.00 лева, считано от 15.08.2016 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, до настъпването на обстоятелства, налагащи изменение или прекратяване на издръжката, в частта, с която е осъден М. М. М. да заплати на Т. З. К., в качеството й на майка и законен представител на детето К. М. М. издръжки в общ размер на 1 380.00 лева за периода от 28.09.2015 г. до 15.08.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответницата по касационната жалба Т. З. К., [населено място], чрез адвокат М. Г., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване.
В. съд е приел за установено по делото, че детето К. М. М. е родена в [населено място] на 18.07.2007 г. от съжителството на М. М. М. и Т. З. К.. Според социалния доклад от раждането на детето основни грижи е полагала и полага майката с помощта на разширения семеен кръг по майчина линия. От 2010 г., когато Т. К. се завръща от [населено място] в [населено място], заживява заедно с детето в дома на родителите си и е обгрижвана от майка си, баба си и дядо си. От средата на 2015 г. Т. К. има нова връзка като основно грижи за детето К. полагат тя и човекът, с когото живее. Има много добри битови условия за живот, детето е с видимо безупречно поддържана лична хигиена и разполага с всичко необходимо за развитието си. Детето е споделило, че баща му е закупил миналата година само една ученическа раница, веднъж е дал пари на майка му за дрехи, а подаръците, които баща му давал, не са били закупени от него, а от други хора – майка му и приятелите му. Т. К. работи като продавач-консултант в С. [фирма], която е собственост на С. – човека, с когото съжителства. От м. февруари 2016 г. получава обезщетение за отглеждане на второ дете като доходът на месец е около 400 лева. В поведението на детето е доловимо негативно отношение към роднините на бащата. Липсва емоционална привързаност от страна на детето към бащата, като детето К. без притеснения споделя, че се страхува от баща си.
От доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено по делото, че бащата М. М. живее в двуетажна къща в [населено място], като къщата е собственост на родителите му. Всеки етаж е с площ от 100 кв.м. В момента е безработен, работи основно на повикване в строителството и е без трудов договор като дохода му е около 200-300 лева месечно. М. М. М. има по-малък брат А. М., който живее и работи в [населено място] като помощник-механик в Горско стопанство, не е семеен и си идва в [населено място] един път на две седмици за един-два дни. Не се спори, че К. е ученичка в трети клас в Средно училище „Св. Св. К. и М.“, [населено място].
Бащата иска да вижда детето си от петък до неделя като има възможност да го води в [населено място], където живеят неговите родители и брат му.
От показанията на св. Х., разпитана в първата инстанция, се установява, че Т. К. никога не е спирала детето да се вижда с баща си, като се сочи, че в този смисъл са и показанията на свидетеля С. Д. /с когото съжителства Т. К./.
Според приетата по делото психологическа експертиза детето споделя, че когато била малка баща и я плашел с върколаци и дракони. Показвал и филми с върколаци и започнала да сънува кошмари. Когато ходили с баща и да кара кънки на стадиона, той и показвал на телефона си снимки на голи мъже и жени, които не трябва да се гледат от деца. Детето сочи, че не се страхува от баща си, а от чичо А., тъй като той е болен, крещи, хвърля бутилки и заявява: „Много ме е страх от него“. Обяснява също така, че може отново да започне да сънува кошмари и да се напикава. Вещото лице е посочило още, че не се наблюдава синдром на родителско отчуждение между бащата и детето. То е съхранило емоционалната си връзка с бащата и с бабата и дядото, живеещи в [населено място]. Всеки контакт на детето с бащата би го направил щастливо независимо къде се осъществява, но тези контакти за сега следва да се осъществяват в [населено място], докато отпаднат рисковете за детето при гостуванията му в [населено място]. Детето се страхува от чичо си, като тези рискове биха отпаднали, когато бъде подготвено за това. Единият вариант е с детето да бъде осъществявана среща с чичото в [населено място], за да спре да се страхува. Вторият вариант е работа с психолог, за да може да се подготви за гостуване в [населено място].
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че следва да прецени всички обстоятелства с оглед интересите на детето като: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материални възможности, като така изброените критерии са възприети и в ППВС № 1/12.11.1974 г., чието задължително тълкуване е приложимо и при действащия Семеен кодекс, в сила от 2009 г. При определяне на лични контакти между бащата и детето, водещ е най-добрият интерес на детето. Определение на понятието „най-добър интерес на детето“ се съдържа в параграф 1, т. 5 ДР на Закона за закрила на детето. Трябва да се преценят желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните му потребности; възрастта, пола и миналото му; опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата и др. Насока при преценката на обстоятелствата, касаещи висшите интереси на детето, дава и Конвенцията за правата на детето (приета от ОС на О. на 20.11.1989 г., ратифицирана с решение на В. от 11.04.1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 3.07.1991 г.).
След анализ на всички събрани по делото доказателства и доводи на страните е прието, че режимът на лични контакти между бащата М. М. М. и детето К. М. М. трябва да бъде както следва: всяка първа и трета събота или неделя от всеки месец по местоживеенето на детето в [населено място] от 11.00 часа до 17.00 часа, като бащата ще взема детето от дома на майката Т. К. на адреса й в [населено място], [улица], и го връща отново там.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на първо място има твърдения за нищожност на обжалвания акт поради неговата неразбираемост. Твърди се наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК относно материалноправния въпрос свързан с неправилното приложение на чл. 59 СК – сочи се противоречие на въззивното решение с ППВС № 1 от 12.11.1974 г. на ОСГК, ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, решение № 278 от 22.10.2014 г. по гр. дело № 1784/2014 г. на ІV г.о., решение № 129 от 19.06.2013 г. по гр. дело № 1119/2012 г. на ІІІ г.о. и решението по гр. дело № 433/73 г. на ВС, ІІ г.о.; 2/ по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – изключва ли разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители; 3/ по въпрос повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т 3 ГПК относно приложението на разпоредбите на чл. 122, ал. 1 СК и чл. 125, ал. 3 СК – има ли колизия между понятията „родителски права“ и „местоживеене на детето“; 4/ Какви са критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима за лични отношения между родителя, който не упражнява родителски права и детето – твърди се противоречие с ППВС № 1/1974 г. и решение № 112 от 22.07.2016 г. по гр. дело № 5435/2015 г. на ВКС, ІV г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №266 от 12.06.2017 г. по в. гр. дело №139/2017 г. на Смолянския окръжен съд.
Решението не е нищожно, защото е разбираемо. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Не следва да се допуска касационно обжалване по така поставените въпроси, тъй като липсва общата предпоставка за достъп до касация. По първи и четвърти въпрос е налице произнасяне на въззивния съд и същите са обусловили решаващите изводи на съда. По съществото си обаче въпросите съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаването на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд.
По втори и трети въпрос изобщо не е налице произнасяне на въззивната инстанция и същите не са обуславящи правните изводи на съда, поради което липсва общото основание за достъп до касация.
С оглед изложеното, при отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че по първи и четвърти въпрос не е налице и твърдяното противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в представените към изложението ППВС № 1 от 12.11.1974 г. на ОСГК, решение № 278 от 22.10.2014 г. по гр. дело № 1784/2014 г. на ІV г.о., решение № 129 от 19.06.2013 г. по гр. дело № 1119/2012 г. на ІІІ г.о. и решение № 112 от 22.07.2016 г. по гр. дело № 5435/2015 г. на ВКС, ІV г.о., в съответствие с която практика се е произнесъл и въззивният съд. Не става ясно защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които съставляват единно основание за достъп до касация, съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. При липса на съображения, че съдебната практика следва да бъде осъвременена, с оглед на промяната в законодателството или обществените отношения, не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изложеното води до извод за липса на общи и специфични предпоставки за достъп до касация по повдигнатите въпроси.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №266 от 12.06.2017 г. по в. гр. дело №139/2017 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.