8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 25.05.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4277/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. С. А., [населено място], чрез адвокат С. С., и от [фирма], [населено място], област Б., чрез адвокат А. С., срещу въззивно решение №VІ-54 от 15.06.2017 г. по в. гр. дело № 490/2017 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 180 от 07.12.2016 г. по гр. дело №452/2016 г. на Айтоския районен съд и вместо него е постановено ново, с което е осъдено [фирма] да заплати на С. С. А. следните суми на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, представляващи дължими възнаграждения по договор за възлагане на управление, наименован „трудов договор № 20/12.08.2011 г.“, както следва: 1 599.16 лв. за месец април 2015 г., 1 599.16 лв. за месец май 2015 г., 1 599.16 лв. за месец юни 2015 г., 1 599.16 лв. за месец юли 2015 г., 1 599.16 лв. за месец август 2015 г., 1 610 лв. за месец септември 2015 г., 1 610 лв. за месец октомври 2015 г., 1 610 лв. за месец ноември 2015 г. и 1 073.94 лв. за месец декември 2015 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.01.2016 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите за обезщетенията за забава, както следва: 98.79 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец април 2015 г., считано от 01.06.2015 г. до 08.01.2016 г.; 85.45 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец май 2015 г., считано от 01.07.2015 г. до 08.01.2016 г.; 71.65 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец юни 2015 г., считано от 01.08.2015 г. до 08.01.2016 г.; 57.85 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец юли 2015 г., считано от 01.09.2015 г. до 08.01.2016 г.; 44.50 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец август 2015 г., считано от 01.10.2015 г. до 08.01.2016г.; 30.93 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец септември 2015 г., считано от 01.11.2015 г. до 08.01.2016 г. и 17.48 лв. обезщетение за забава за изплащане на възнаграждение за месец октомври 2015 г., считано от 01.12.2015 г. до 08.01.2016 г.; осъдено е [фирма] да заплати на С. С. А. сумата за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер на 5 108.14 лв., от която 1 761.43 лв. за обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2013 г., 1 761.43 лв. за обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. и 1 585.28 лв. за обезщетение за 18 дни неизползван платен годишен отпуск за 2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.01.2016 г. до окончателното плащане, дължими по договор за възлагане на управление, именуван „трудов договор №20/12.08.2011г.“.
Ответникът по касационната жалба на С. С. А., [населено място] – [фирма], [населено място], не представя отговор в законоустановения срок.
Ответникът по касационната жалба на [фирма], [населено място], област Б. – С. С. А., [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че между ищеца и ответното дружество е сключен трудов договор №20/12.08.2011 г. Със Заповед за прекратяване №63 от 18.12.2015 г. на основание чл. 326, ал. 1, т. 1 КТ, трудовото правоотношение е прекратено, считано от 18.12.2015 г. Страните не спорят, а от служебна справка в Търговския регистър се установява, че на 02.08.2005 г. е проведено учредително събрание, на което е взето решение за учредяване на [фирма], за избиране на управител – С. А. и за упълномощаване на съдружника Н. Б. да подпише договор за управление с управителя А.. Също безспорно между страните е, че управителят А. е освободен като такъв по решение на ОС от 23.10.2015 г., което обстоятелство е вписано в ТР.
Според въззивния съд, правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество, не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. То възниква с избора на управителя, като отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението. Съществена характеристика на този договор е равнопоставеност на субектите, а като представител на дружеството управителят има функциите на работодател, а не на работник. Въззивният съд е приел, че в този смисъл, визираните в КТ ред и основания за прекратяване на трудовите договори са неприложими към реда за освобождаване на управителя. Съгласно разпоредбите на ТЗ, управителят на дружеството се освобождава от длъжността по негово искане или по решение на орган, който го е избрал. Посочена е и практика на ВКС в този смисъл – решение №204 от 28.07.2014 г. по гр. дело №983/2014 г. на ІV г.о., решение №306 от 26.06.2012 г. по гр. дело №1387/2011 г. на ІV г.о., решение № 932 от 10.08.2009 г. по гр. дело №1877/2006 г. на ІV г.о.
Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 ТЗ, съгласно която отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението, като договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците или от едноличния собственик. Посочено е още, че тъй като основните правомощия на управителя – да управлява и представлява дружеството, произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен „трудов“. В последния случай, независимо от това как страните са озаглавили договора, този договор, уреждащ отношенията между управителя и О., не е трудов договор, а е договор за поръчка. Въз основа на гореизложеното е направен извод, че спорът за дължимостта на това възнаграждение следва да се квалифицира като гражданскоправен спор, осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен – с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 ЗЗД. Изрично е посочено, че съдът е този, който квалифицира исковете. Ето защо съдът е приел, че въпреки твърденията на ищеца, че е бил в трудово правоотношение и претендира възнаграждение по трудов договор, първоинстанционният съд не е определил действителната правна същност на развилото се между страните мандатно правоотношение и неправилно е квалифицирал иска като такъв за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ. Въззивният съд е взел предвид и изразеното становище на ответното дружество, че за процесния период ищецът е упражнявал единствено функциите на управител и е налице съвпадение между ангажиментите на управител и посочената в договор длъжност. По делото няма доказателства, нито твърдения, че за посочената длъжност има длъжностна характеристика. Макар и в процесния договор да е посочено, че ищецът е нает на длъжност „ръководител земеделие“, то се касае за отношения по повод възникналото мандатно правоотношение, а не по трудов такъв. Ето защо с процесния договор, сключен между ответното дружество, представлявано от оправомощения съдружник и ищеца по делото-управител на дружеството, както и фактическото му изпълнение-изплащане на възнаграждение по него, между управителя и дружеството са уговорени конкретните параметри на договора за управление.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищецът е изпълнявал задълженията на управител до решението за освобождаването му на 23.10.2015 г., а самото заличаване на това обстоятелство и вписване на новоизбраните управители е от 30.10.2015 г. Видно от представените по делото приемо-предавателни протоколи, подписани от ищеца и новоизбрания управител, фактическото предаване на документацията и активи е станало на 06.11.2015 г. и на 12.11.2015 г. В течение на посочения в исковата молба период мандантното правоотношение между ищеца и ответното дружество е съществувало. Претендираните от ищеца суми му се дължат на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 ЗЗД по процесния договор, а главният иск се явява основателен и доказан в пълния предявен размер, установен от вещото лице по съдебно-икономическата експертиза. С оглед основателността на исковата претенция и уговорката за помесечно изплащане на възнаграждение, основателна и доказана е и акцесорната претенция за обезщетение за забава върху главницата съобразно заключението на вещото лице в общ размер на 406.65 лева, считано от 1-во число на следващия месец на дължимото възнаграждение по процесния договор до подаване на исковата молба, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид възможността в договора за управление да бъдат правени различни уговорки относно размера на възнаграждението, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., следва да бъде уважена и претенцията за заплащане на обезщетение за неползван годишен отпуск, което съгласно заключението на вещото лице е в размер на 5108.14 лева, от която 1 761.43 лева за обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2013 г., 1 761.43 лева за обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2014 г. и 1 585.28 лева за обезщетение за 18 дни неизползван платен годишен отпуск за 2015 г. Предвид извода за основателност на исковата претенция, е разгледано и заявеното при условията на евентуалност възражение за прихващане със сумата от 66 666 лв. По делото няма ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията за неотчетени суми от ищеца. Според заключението на вещото лице няма доказателства за превеждани суми от разплащателната сметка на дружеството по личната сметка на ищеца, освен на изплатените възнаграждения по процесния договор извън процесния период. Предвид крайния извод относно характера на правоотношението и реда, по който се разглежда производство – общия исков ред, а не специалния такъв за производства по КТ, въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат наведените оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения в тази връзка.
На основание чл. 271, ал. 1 ГПК – предвид допуснатите нарушения на материалния закон, въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго решение като бъдат уважени предявените искове и да бъде отменено допуснатото предварително изпълнение, тъй като предявените искове не поизтичат от трудово правоотношение.
Касаторът С. С. А. е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси:
1. По въпроси, свързани със съотношението между разпоредбите на чл. 141, ал. 1, т. 2 ТЗ и чл. 61 КТ – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: с решение № 226 от 10.07.2013 г. по гр. дело № 1298/2012 г. на ІV г.о., както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с оглед на което е посочена противоречива практика на съдилищата – решение № 109 от 16.06.2015 г. по в.гр. дело № 225/2015 г. на Пловдивския апелативен съд /не допуснато до касационно обжалване с определение № 534 от 15.06.2016 г. по т.д. № 3514/2015 г. на І т.о.
2. Допустимо ли е паралелно съществуване на трудов договор и договор за възлагане на управление на търговско дружество между едни и същи правни субекти – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. Допустимо ли е управителят на едно търговско дружество да бъде служител по трудов договор в същото дружество – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото изясняването на този и предходния въпрос /№2/, ще допринесе за преодоляване на формираната противоречива практика, а освен това по някои от въпросите липсвала формирана задължителна съдебна практика.
Касаторът [фирма], [населено място], област Б., чрез адвокат А. С. е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси:
1. Когато въззивният съд е квалифицирал договора като мандатен за възлагане на управление по чл. 129 ТЗ, има ли право да разпростира действието на този договор, съответно дължимото възнаграждение по него след дата на вписване на заличаване на управителя в търговския регистър – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: с решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр. дело № 1387/2011 г.
2. Приложими ли са разпоредбите на Кодекса на труда и в частност на обезщетенията съгласно глава Х, раздел ІІІ КТ по мандатни договори за управление, ако тези обезщетения не са изрично договорени в договора за управление и в частност – възложителят по мандатен договор на управление, дължи ли обезщетение за неползван годишен отпуск, когато такова обезщетение не е изрично уговорено в договора – счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсвала задължителна съдебна практика по въпроса. Имало практика само по общия въпрос за характера на правната връзка и правните последици от сключването на мандатен договор под наименование „трудов договор“, но нямало произнасяне за директната приложимост на КТ досежно обезщетенията в глава Х от КТ.
3. При разпределението на доказателствената тежест (доклада по делото) на ответното дружество е вменено пряко и главно доказване на възражението за прихващане, следва ли да се приеме, че по същество обхваща и онези факти, които по своето правно естество са отрицателни факти – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са изложени съображения, че въпросите /трети и четвърти/ са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, последното – предвид същественото им отражение върху обществено-икономическите отношения.
4. Предвид решение № 217 от 10.03.2016 г. по т.д. № 2296/2015 г. на ВКС, І т.о., ако договарянето сам със себе си като физическо лице е недействително, следва ли, когато управителят възстановява суми в брой на касата на дружеството, да се изисква това да се удостовери с писмен документ, в който управителят да предаде сумата на общото събрание на съдружниците, респ. на упълномощен представител или на друго материалноотговорно лице – посочено от общото събрание на съдружниците – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №VІ-54 от 15.06.2017 г. по в. гр. дело № 490/2017 г. на Бургаския окръжен съд по поставените в двете касационни жалби въпроси.
По касационната жалба на С. С. А.: Първият въпрос е обусловил изхода на спора, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. По втори и трети въпроси не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд, а същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По съществото си и трите поставени въпроса съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаване на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Както вече беше посочено по-горе, съобразно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
По касационната жалба на [фирма]: така формулираните от касатора въпроси не отговарят на общия критерий за достъп до касационно обжалване. По първия поставен въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд, поради което и посочената като противоречива практика е неотносима. Вторият и третият въпрос нямат характера на правни въпроси съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, а четвъртият въпрос е изцяло фактически. По съществото си въпросите съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Изразеното от касатора несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, при отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което липсва и надлежна обосновка. Не става ясно защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които съставляват единно основание за достъп до касация, съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
Изложеното води до извод за липса на обща и специфична предпоставка за достъп до касация.
При този изход на производството по чл.288 ГПК на страните не следва да се присъждат разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №VІ-54 от 15.06.2017 г. по в. гр. дело № 490/2017 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.