О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
С., 01.03.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2911/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. § 74 ПЗР ЗИД, ДВ, бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. Д., подадена от пълномощника му адвокат П. Т., срещу въззивно решение №358 от 30.03.2017 г. по в. гр. дело № 478/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение №4051 от 28.12.2016 г. по гр. дело № 6463/2016 г. на Пловдивския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. Н. Д., [населено място], срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със заповед № 4 от 23.03.2016 г., с която е прекратено трудовото му правоотношение с ответника поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, считано от 24.03.2016 г. и отмяна на същото, за възстановяване на работника на заеманата преди уволнението длъжност „разливач, метал – О. „Р.”, както и за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за това, че е останал без работа в периода 23.03.2016 г. – 23.09.2016 г. в размер на 7744.03 лева, както и сумата от 432 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времетраенето на трудовото правоотношение за 13 работни дни, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор С. Г. П., чрез процесуален представител юрисконсулт М. Г., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта и относно иска за сумата от 432 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времетраенето на трудовото правоотношение за 13 работни дни. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата от 432 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времетраенето на трудовото правоотношение за 13 работни дни, следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол.
В. съд е приел, че предявените обективно съединени искове са неоснователни и следва да се отхвърлят. Между страните е съществувало трудово правоотношение, с източник трудов договор, като ищецът бил назначен последно на длъжност „разливач метал (кранист)“. Липсва спор, а и от представената заповед № 4/23.03.2016 г. на Изпълнителния директор на [фирма] се констатира, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – дисциплинарно уволнение, по силата на посочената заповед, считано от същата дата, като заповедта е връчена на С. Н. Д.. Уволнението е мотивирано с обстоятелствата, че съобразно доклад от комисия, определена със заповед № 18/01.03.2016 г. на изпълнителния директор на [фирма], е констатирано, че С. Н. Д. при изпълнение на трудовите си задължения в периода 26.02.2016 г. – 02.03.2016 г. вкл. е извършил следните две групи нарушения на трудовата дисциплина, а именно: 1) С. Н. Д. в продължение на 3 работни дни/смени на 26.02.2016 г., 27.02.2016 г. и на 02.03.2016 г. работи без задължителните за носене/ използване лични предпазни средства – шапка филцова/каска, очила и маска, като задължителното им използване е вменено като задължение съгласно чл.126, т.6 КТ вр. чл. 4 (1), т.5.5 П. на работодателя, като е посочено и че неизползването им е предпоставка за възникване на трудова злополука и/или увреждане здравето с дълготрайни последици; съгласно чл. 28, т.7.5 П. на работодателя, неизползването на колективни и лични предпазни средства, специалното работно облекло и обувки представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина; 2) С. Н. Д. на 26.02.2016 г. в часовия интервал от 06:20 ч. до 07:08 ч. спи в работно време и на работното си място при положение, че регламентираното работно време на смяната за посочения ден е от 00:00 ч. до 08:00 ч. Спането в работно време е нарушение на задължението на работника по чл.126, т.3 КТ, както и на чл.4 (1), т.3.2. П..
В исковата молба не се оспорва извършването на дисциплинарните нарушения. Спазени са изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ. Има и съответствие на тежестта на нарушението с тежестта на наложеното наказание. Неизползването на лични предпазни средства е нарушение на чл. 126, т. 6 КТ, чл. 4 (1), т. 5.5 и чл. 28, т. 7.5 П. на работодателя, а съгласно чл. 28, т. 7.5 П., това съставлява тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Съгласно длъжностната характеристика ищецът изпълнява дейностите по операциите по рафиниране на оловото и транспортирането на реагенти и полупродукти на територията на цеха, като включително работи на крановете, извършва специфични специализирани технологични спомагателни дейности в отделение „Р.“ при снемането на полупродукти от рафинационните котли, участва във всички дейности по рафинирането на оловото, като повдига и придвижва специална кранова лъжица, с която се снемат оборотни материали и полупродукти от оловната вана в рафинационните котли и др. дейности, които, предвид специфичния им и опасен характер, предполагат стриктно спазване на Инструкциите по безопасност и здраве при работа и пожарна и аварийна опасност и ползване на лични предпазни средства, работно облекло и обувки. Освен това само по-себе си спането на работно място и в работно време е нарушение на трудовата дисциплина. Според чл. 126, т. 3 КТ при изпълнение на работата, за която се е уговорил, работникът или служителят е длъжен да използва цялото работно време за изпълнение на възложената работа. Отбелязано е, че съгласно чл. 22 П. на работниците и служителите се полага почивка за хранене – между 30 и 60 минути, която се определя по график; предвидено е времето за хранене на работещите на смени в непрекъсваемите производства при намалено работно време да се включва в работното време, въведени са физиологични режими на труд и почивка, но посоченото не оправдава заспиването на работа на работника по време на смяната му. Не са събрани доказателства заспиването на ищеца на 26.02.2016 год. да е било именно в периода на времето за хранене.
В. съд е приел, че е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, като преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число: характер на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено нарушението; дисциплинарно минало на работника/служителя; субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. Цитирана е и задължителна практика на ВКС в този смисъл /решение № 263/24.11.2015 г., по гр. д. № 2892/2015г. на ІII г. о. на ВКС, решение № 167/14.05.2013 г., по гр. д. № 1102/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 162/18.05.2010 г. по гр.д. № 299/2009 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 112/ 07.04.2015 г., по гр. д. № 4587/2014 г. на IV г. о. на ВКС и др./. Съдът е намерил наложеното наказание за съответно на извършените от ищеца дисциплинарни нарушения. Ищецът е извършил четири отделни нарушения на трудовата дисциплина (спане на работното място в работно време на 26.02.2016 г. и неносене на задължителните лични предпазни средства, а именно: филцова шапка/каска, маска и очила на дати 26.02.2016 г., 27.02.2016 г. и на 02.03.2016 г.), които с оглед своята тежест и значимостта на неизпълнените трудови задължения, са достатъчни, за да обосноват наложеното от работодателя наказание „уволнение“. Самата продължителност на нарушенията на трудовата дисциплина представлява тежко нарушение на установения трудов процес в предприятието-ответник, т. е. обективният утежняващ признак на деянието представлява повторяемостта на нарушението. В случая липсва застрашаване от увреждане на живота или здравето на други лица, тъй като се касае именно за лични предпазни средства, но предвид спецификата на работната среда нарушенията се явяват тежки, застрашаващи живота и здравето на работника, поради което и наказанието се явява съответно на нарушенията на трудовата дисциплина, включително и заспиване на работното място през работно време, което също създава опасност за здравето на работника.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ Необходимо ли е в заповедта за уволнение да се посочва конкретен времеви интервал, в който са извършени нарушенията на трудовата дисциплина, описани в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, за да е съобразена същата с чл. 195, ал. 1 КТ; 2/ При налагане на дисциплинарно наказание задължен ли е съдът да се съобрази с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника, за да е съобразено наложеното наказание с разпоредбата на чл. 189 КТ; 3/ Каква е доказателствената тежест на работодателя и следва ли той да извърши пълно главно доказване на обстоятелствата отразени в доклад от комисия съставена със заповед № 18/01.03.2016 г. на изпълнителния директор на [фирма]. Според касатора въззивното решение е в противоречие със следната практика на Върховния касационен съд: по първи въпрос – с решение № 377 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 1962/2010 г. на ІV г.о. и решение № 162 от 13.07.2016 г. по гр. дело № 67/2016 г. на ІV г.о.; по втори въпрос – с решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. дело № 5348/2014 г. на ІІІ г.о. и решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр. дело № 5394/2014 г. на ІV г.о., а по трети въпрос – решение № 289 от 03.02.2016 г. по гр. дело № 2564/2015 г. на ІІІ г.о. и решение № 322 от 20.06.2012 г. по гр. дело № 1177/2010 г. на ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №358 от 30.03.2017 г. по в. гр. дело № 478/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Не следва да се допуска касационно обжалване по така поставените въпроси, тъй като не е налице общото основание за достъп до касация. По съществото си първи и втори въпрос съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение – по отношение фактическите и правни изводи на съда поради нарушаването на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. По третия поставен въпрос – за доказателствената тежест на работодателя и следва ли той да извърши пълно главно доказване на обстоятелствата отразени в доклад от комисия съставена със Заповед № 18/01.03.2016 г. на изпълнителния директор на [фирма], въобще липсва произнасяне на въззивния съд. Напротив, позовавайки се на разпоредбата на чл. 266, ал.1 ГПК, съгласно която във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, въззивният съд е приел, че наведените във въззивната жалба възражения не следва да се обсъждат. Изрично е посочено, че в настоящия случай жалбоподателят навежда съображения за липса в първата инстанция на пълно и главно доказване от страна на работодателя на виновно осъществяване от работника на вменените му нарушения, като не било установено и колко пъти тези лични предпазни средства били свалени и за какъв период. В исковата молба липсва оспорване извършването на дисциплинарните нарушения, поради което предметът на доказване не е включвал доказване на тези обстоятелства в първоинстанционното производство, поради което то е недопустимо и във въззивната инстанция.
С оглед изложеното, при отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяното противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд по първи и втори въпрос, обективирана в представените към изложението решение № 377 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 1962/2010 г. на ІV г.о. /по първи въпрос/ и решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. дело № 5348/2014 г. на ІІІ г.о. /по втори въпрос/, в съответствие с които се е произнесъл въззивният съд. Другите две решения на ВКС, сочени като противоречива практика съответно по първи и по втори въпрос /решение № 162 от 13.07.2016 г. по гр. дело № 67/2016 г. на ІV г.о. и решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр. дело № 5394/2014 г. на ІV г.о./, са неотносими спрямо така формулираните въпроси. Н. е и практиката на Върховния касационен съд, цитирана като противоречива към третия повдигнат въпрос.
Изложеното води до извод за липса на общата и специфична предпоставка за достъп до касация по повдигнатите въпроси.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 300 лв. деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. Н. Д., подадена от пълномощника му адвокат П. Т., срещу въззивно решение №358 от 30.03.2017 г. по в. гр. дело № 478/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №4051 от 28.12.2016 г. по гр. дело № 6463/2016 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне предявения от С. Н. Д., [населено място], срещу [фирма], [населено място], иск по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 432 лева – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времетраенето на трудовото правоотношение за 13 работни дни.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №358 от 30.03.2017 г. по в. гр. дело № 478/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №4051 от 28.12.2016 г. по гр. дело № 6463/2016 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
ОСЪЖДА С. Н. Д., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 300 лв. деловодни разноски.
Определението в частта за оставяне без разглеждане жалбата на С. Н. Д. може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.