Р Е Ш Е Н И Е
№ 85
София, 21.06. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
при секретаря Анжела Богданова
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2456/2018 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. К., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Н. С., срещу въззивно решение №280 от 01.03.2018 г. по гр.д. №3022/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 3278/25.09.2017 г. по гр.д.№ 4720/2017 год. на Пловдивския районен съд и е отхвърлен искът на В. С. К., [населено място], срещу Областна дирекция на МВР – град Пловдив, с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 18 462,22 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между възнаграждението, което би получавал като полицай и пенсията за инвалидност, за периода 01.12.2014 г. до 01.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2017 г. Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите причинени от него, при или по повод изпълнение на тази работа. В случая ищецът е предявил иска за вреди настъпили от противоправно поведение на служител на ОД на МВР – Пловдив, в резултат на което е бил прострелян от лицето Г. А. по непредпазливост по време на обучение в Полицейската школа на МВР. Това се е случило през 1995 г., като с присъда № 350/18.10.1996 г. А. е признат за виновен по чл.389 и чл.134 ал.1 т.2 от НК. Поради влошеното здравословно състояние, ищецът е пенсиониран по болест със заповед от 06.05.1996 г. Уволнен е по здравословни причини, на основание решение на ЦЕЛК – МВР, взето с протокол № 75/18 от 07.03.1996 г. След причиненото увреждане В. С. К. е загубил възможността да да работи като полицай. От уволнението си от МВР досега е водил общо четири граждански дела. По тях са уважени изцяло исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди: – с решение от 31.05.1999 г. по гр.д.№ 2926/1997 г. е установена причинна връзка между инцидента с прострелването и настъпилата нетрудоспособност и са присъдени 5 000 000 /стари/ лв., ведно със законната лихва от 10.05.1995 г. до окончателното изплащане; с решение от 21.04.2011г. по описа на ПРС по гр.д.№ 9632/2010 г. е присъдена сумата общо 21 427,08 лв. за периода от 01.06.2007 г. до 31.05.2010 г., ведно с обезщетение за забава в размер на 3 783,09лв.; с решение от 12.07.2013г. на ПРС – VIII гр.с. по гр.д.№ 18675/2012 г., влязло в сила на 13.05.2014 г. е присъдена общо сумата 16 238, 12 лв. за периода от 01.06.2010г. до 30.06.2012г., ведно със законната лихва, както и обезщетение за забава от 2 294,71 лв.; с решение от 07.04.2015г. на ПРС – VIII гр.с. по гр.д.№ 17273/2014 г. е присъдена общо сумата 19 523,47 лв. за периода от 01.07.2012 г. до 30.11.2014 г., ведно със законната лихва, както и обезщетеине за забава в размер на 2 268,38 лв. С решение от 25.09.2017г. на ПРС – XIII гр.с. са присъдени общо 18 464,22 лв. за периода от 01.12.2014 г. до 01.01.2017 г. , ведно със законната лихва, както и обезщетение за забава в размер на 2 320,61 лв.
Съгласно Постановление № 4/23.XII.1968 г. на Пленума на ВС, Постановление № 4/30.X.1975 г. на Пленума на ВС и актуалната съдебна практика – Решение № 144/22.07.2014 г. на ВКС – IV гр.о. по гр.д.№ 4053/2013 г. и др. получаването на обезщетение за имуществени вреди поради настъпила трайна нетрудоспособност / в случая 72 % за последен период от 3 години до 01.05.2017 г., съгласно ЕР на ТЕЛК/ не следва да бъде пожизнено и автоматично в максимален размер. То трябва да бъде разграничено според различни възможни хипотези – например дали работодателят е предложил подходяща работа и респ. дали лицето е приело или е отказало тази работа; ако работодателят не е отправил предложение за работа, то в този случай лицето, с трайно нарушена работоспособност, е длъжно да положи усилия като си потърси сам работа и най- малкото трябва да се регистрира в Бюро по труда в населеното място по своя настоящ или постоянен адрес, като в тези случаи са налице различни подхипотези – ако не го е сторил изобщо; ако се е регистрирал в Бюро по труда и му е била предложена подходяща работа, но не я е заел; ако се е регистрирал в Бюро по труда, но няма предлагане на подходяща работа /така – Решение № 144/22.07.2014г. на ВКС – IV гр.о. по гр.д.№ 4053/2013г./. Според Постановление №4/ 23.XII.1968 г., мотивите на раздел I, е аргументирано също, че ако пострадалият не е направил необходимото, за да постъпи на работа, това не му дава правото да търси обезщетение в размер на разликата между действително получаваното по-рано трудово възнаграждение и получаваната пенсия. Той е длъжен да положи усилия да постъпи на работа, която не е противопоказана за здравословното му състояние. Това му задължение произтича от чл.83 ал.2 ЗЗД. В случая ОД на МВР е отправяло систематично предложения за работа, като ищецът е уведомяван надлежно чрез връчени нотариални покани. В процесния период му е предлагана подходяща работа – чистач и сътрудник охрана. Преценката, че тези дейности са били подходящи за него следва от ЕР на ТЕЛК, че на лицето са противопоказни единствено и само условията на труд, при които има „психо-физическо пренапрежение“. Освен това ищецът въобще не е започвал работа, без каквито и да било изложени аргументи за отказ. Дори не е направен опит да започне, т.е. липсва възражение работата да не е подходяща за него. Свидетелят С. Калканов, негов баща, е потвърдил, че идвали от МВР да му предлагат работа. С оглед на трайното поведение на ищеца в процесния период за отказ, без каквито и да било мотиви, да приеме предложена работа от ответника, или евентуално да се регистрира в Бюрото по труд, ако счита, че е по-уместно, се налага заключението за проявена недобросъвестност по смисъла на чл.83 ал.2 ЗЗД, в качеството му на кредитор, респективно, в такъв случай длъжникът не следва да дължи обезщетение за вредите.
Касаторът е изложил твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според тях въззивният съд неправилно е приел, че при хипотезата когато не е търсена работа от увреденото лице не се дължи обезщетение. Според задължителната съдебна практика в тези случаи може само да се намали дължимото обезщетение.
Ответникът Областна дирекция на МВР – град Пловдив, оспорва касационната жалба.
С определение №78 от 01.02.2019 г. е допуснато касационно обжалване на решение №280 от 01.03.2018 г. по гр.д. №3022/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. Обжалването е допуснато по правния въпрос за задължението на увреденото лице да положи дължимите грижи като търси работа, за да ограничи вредите и как следва да бъде определено обезщетението, ако не са положени такива грижи, за проверка съответствието на разрешението в обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС – ППВС № 4/1968 г. и решение №144 от 22.07.2014 год. по гр. дело №4053/2013 г. на ВКС, IV г.о.
По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Според ППВС № 4/1968 г. и решение №144 от 22.07.2014 год. по гр. дело №4053/2013 г. на ВКС, IV г.о. с оглед на справедливостта и правната симетрия, както и съобразно правилата на чл. 82 и чл. 83, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че лице с трайно нарушена работоспособност е длъжно да прояви грижа за своите работи и си намери работа, подходяща според предписанията на здравните органи. Трудоустроеният следва да си потърси сам работа, като най-малкото, трябва да се регистрира в бюрото по труда. Ако не го е сторил, тогава има основание да търси обезщетение за разликата между загубеното трудово възнаграждение и сбора от получаваната пенсия и минималното възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява съобразно предписанията на ТЕЛК, съответно – минималното трудово възнаграждение за страната.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:
В случая от изложеното по-горе е видно, че въззивният съд неправилно е направил извод за недължимост на претендираното обезщетение поради отказа на ищеца да приеме предложена работа от ответника, или евентуално да се регистрира в Бюрото по труд, ако счита, че е по-уместно. В тази хипотеза спорът трябва да се разгледа като се прецени дали се дължи обезщетение за разликата между загубеното трудово възнаграждение и сбора от получаваната пенсия и минималното възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява съобразно предписанията на ТЕЛК, съответно – минималното трудово възнаграждение за страната.
Ето защо въззивното решение следва да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, при което да се установят посочените по-горе обстоятелства.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №280 от 01.03.2018 г. по гр.д. №3022/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.