О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
С., 22.06. 2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4745/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. П., подадена чрез пълномощника и адвокат З. С., срещу решение №1304 от 28.07.2017 г. по в. гр. дело № 1132/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 733 от 23.02.2017 год. по гр. дело № 13031/2014г. на Варненския районен съд, 25-ти състав, в частите, с които С. Г. П. е осъдена да заплати на И. А. К. сумата 13 600 лева, представляваща заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А, и притежаваните от П. обекти в същата сграда в периода 2011 г. – 2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2014 г., на основание чл.61 ЗЗД; на А. К. С. сумата 2940 лева, представляваща заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от П. обекти в същата сграда, извършени в периода 2011 г. – 2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2014 г., на основание чл.61 ЗЗД; на С. С. С. сумата 2940 лева, представляваща заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени в периода 2011 г. – 2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2014 г., на основание чл.61 ЗЗД; на Ю. Т. К.-К., сумата 2940 лева, представляваща заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени в периода 2011 г. – 2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.10.2014 г., на основание чл.61 ЗЗД; след частична отмяна на решение № 733 от 23.02.2017 г. по гр. дело № 13031/2014 г. на Варненския районен съд са присъдени на основание чл.86 ЗЗД на И. А. К. – сумата 1506,72 лв., представляващ лихва върху главницата от 13 600,00 лева – заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени през 2011 г. – 2014 г., за периода 31.07.2013 г. до 17.10.2014 г.; на А. К. С. – сумата 291.93 лв., представляващ лихва върху главницата от 2940,00 лв. – заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени през 2011г. – 2014г., за периода 31.07.2013г. до 17.10.2014г.; на С. С. С. – сумата 291.93 лв. – лихва върху главницата от 2940,00 лева, представляваща заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени през 2011 г. – 2014 г., за периода 31.07.2013 г. до 17.10.2014 г.; на Ю. Т. К.-К. 291.93 лв., представляващ лихва върху главницата от 2940 лева – заплатена стойност на строително-монтажни работи по общите части на сграда, находяща се на [улица], вход А и притежаваните от ответницата обекти в същата сграда, извършени през 2011 г. – 2014г., за периода 31.07.2013 г. до 17.10.2014 г.
Ответниците по касационната жалба И. А. К., А. К. С., С. С. С. и Ю. Т. К.-К., чрез адвокат К. К., оспорват жалбата и излагат съображения, че касационната жалба е недопустима в частите, в които се обжалва въззивното решение относно присъдените суми на А. С., С. С. и Ю. Т. К., предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /ред. към ДВ, бр. 50 от 2015 г., изм. ДВ, бр. 86 от 2017 г./, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. Изложени са доводи, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която се обжалва решението по отношение на присъдените суми на И. К.. Моли се за присъждане на направените в касационното производство разноски.
В. съд подробно е обсъдил представените доказателства по делото – договор за отстъпено право на строеж от 24.07.1995 г., обективиран в нотариален акт №71, том X., дело №7409/1995г. на нотариус О. С.; договор за покупко-продажба от 18.05.2005 г., обективиран в НА №197, том II, рег. №2052, дело №330/2005г. на нот. №12-Д.Б., вписан в СВ под акт № 76, том X., дело №8816; договор за покупко-продажба от 29.10.2009 г., обективиран в НА №21, том 3, рег. №10945, дело №382/2009г. на нот. №196-О. С., вписан в СВ под акт №167, том L., дело №13246; приемо-предавателни протоколи, приходни касови ордери, договори за изпълнение на строително-монтажни работи, фактури, квитанции, преводни нареждания, разписки, оферти, вносни бележки, допълнително споразумение и писма. В случая приложение намира правният институт на гесцията – водене чужда работа без пълномощие. При гесцията се разместват блага, но отношенията между страните се уреждат според интереса, в защита на който е предприета работата. В тези отношения са приложими и други правила – тези на договора за мандат (когато заинтересованият одобри управлението на работата), както и тези за неоснователно обогатяване (когато гесторът е действал въпреки волята на заинтересования), но основанието за разместването на благата остава да е гесцията. В представения констативен акт за установяване годността за приемане на строежа са обективирани извършените СМР, датата на подписване на акта от възложителите, проектантите, строителя и консултантите (строителен надзор). Представеният от ищците акт № 15 е частен документ по своя характер, доколкото строителният надзор е осъществяван не от държавен орган, а от [фирма], [населено място]. Освен това този акт се съставя от участниците в строителния процес като същият е основание за съставяне на окончателен доклад от лицето, упражняващо строителния надзор. Ответницата по иска е оспорила неговото съдържание, твърдейки, че подписът не е положен от нея, а подписаният от нея документ е с друго съдържание. В откритото производство от районния съд по реда на чл. 193 ГПК, неистинността на представения документ не е доказана. Следователно с подписване на акт обр.15 С. П. е приела извършената работа, обективирана в него. С оглед на изложеното, въззивната инстанция е приела, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 62 ЗЗД и съответно правилата за пълномощието. От свидетелските показания на Т. Г. Т. и М. И. Д. се установява, че описаните в исковата молба СМР са извършени през посочения исков период на обект – процесната сграда. От приетите експертизи се установява, че СМР са извършени така, както са изложени в претенцията, както и че същите са били необходими за завършване на строежа и въвеждането му в експлоатация, т.е., че са извършени уместно. Въз основа на тях е установен и размерът на притежаваната ид.ч. от общите части на сградата за всеки от ищците: И. А. К. – 17.3720 %; А. К. С. – 5.4677 %; С. С. С. – 5.4574% и Ю. Т. К.-К. – 5.4776 %, а размера на ид.ч. на С. П. – 12.2189 %.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се твърди едновременно наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1/ Допустимо ли е съдът да основава своето решение на заключения на вещи лица по назначена съдебна експертиза по зададени задачи, за които нито едно от назначените вещи лица не притежава необходимата професионална компетентност и знания? В частност – може ли съдът да приеме за достоверно и обективно заключение на вещи лица – строителни инженери по поставени им задачи в обсега на СИЕ и които са от компетентността на специалист – икономист или счетоводител? Допустимо ли е решението да се крепи на заключения на вещи лица, обосновано на вероятности и догадки за настъпването на бъдещи несигурни събития? Сочи се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1388 от 29.12.2009 г. по гр. дело № 378/2009 г. на І г.о., решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр. дело № 826/2010 г. на ІІ г.о., решение № 157 от 01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ г.о.
2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши пълна и всестранна преценка на всички събрани по делото доказателства, в частност – допустимо ли е същият да не приеме представено пред него допустимо и относимо нововъзникнало по смисъла на чл. 266 ГПК писмено доказателство с мотива, че същото „не представлява административен акт“, а изхожда от лице при ДНСК, но няма характеристиката на удостоверителен документ. В тази връзка, само удостоверителни документи ли са допустими за приемане в гражданския процес като доказателства и кои точно – твърди се противоречие по въпроса с ППВС № 7/1956 г. на ОСГК на ВКС, решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр. дело № 4426/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 12580 от 24.11.2015 г. по адм.д. № 14152/2014 г. на ВАС, V отд.
3/ Когато е направено оспорване автентичността на частен документ, носещ подписа на страната, която го оспорва, ако представилата документа страна не представи оригинала на същия за изследване на подписа и съдържанието, следва ли същият да се изключи от доказателствата по делото, тъй като не е възможно да се установи дали подписът е положен върху документа или е пренесен от друг документ, или е допустимо съдът да се произнесе по извършеното оспорване въз основа на копие на документа, без ангажиране на никакви доказателства от представилата го страна?
4/ Във връзка с горното, допустимо ли е разместване на установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест, свързани с обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документ, върху който е положен подписа, тъй като С. би изследвала не оригинала, а негово копие и затова заключението винаги ще е основано на вероятни предположения, но не на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Сочи се противоречие по въпроса с решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2015 г. на ВКС, ІV г.о.
5/ При направено изявление от оспорващата страна, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, налице ли е неистинност – неавтентичност на документа, доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр. дело № 4426/2014 г. на ІІІ г.о.
Посочено е в изложението, че е налице противоречива съдебна практика, тъй като един и същ въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и в други влезли в сила съдебни решения – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се твърди, че делото има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като повече от наложително е, че законът се тълкува еднообразно, с оглед отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или преодоляване на постоянна, но неправилна практика.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №1304 от 28.07.2017 г. по в. гр. дело № 1132/2017 г. на Варненския окръжен съд в частите, касаещи присъдените на И. А. К. суми.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Касационното обжалване на въззивното решение в частите относно присъдените на И. А. К. суми, не следва да бъде допуснато. Първият въпрос на практика представлява твърдение, че вещите лица не притежават необходимата професионална компетентност и знания и заключенията им са направени извън тяхната компетентност. Това твърдение е с оглед собственото виждане на касатора относно установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Въпросът всъщност представлява оплаквания относно фактическите и правни изводи на съда поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставлява годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 ГПК. няма данни по делото назначените експерти от СТЕ да не притежават знания и компетентност за изготвяне на проектно-сметна документация за строежи и съответно дават заключения за стойността на извършените СМР. Непротиворечива е практиката на ВКС по въпроса относно доказателствата и тяхното кредитиране. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото.
Вторият въпрос – дали само удостоверителни документи са допустими за приемане в гражданския процес като доказателства и кои точно, е поставен общотеоретично и също не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В. решение е постановено при съобразяване на задължителната практика на ВКС, която приема, че въззивният съд следва да извърши пълна и всестранна преценка на всички събрани по делото доказателства. Практиката на ВКС по въпроса е многобройна и непротиворечива – напр. решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ІІ т.о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 315 от 20.12.2013 г. по гр. дело № 1460/2012 г. на ІІІ г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о. и др. Въпросът, също както и първият, всъщност съдържа оплаквания относно правилността на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и не подлежи на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Също така следва да бъде отбелязано, че цитираната към въпроса практика на ВКС – решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 74 от 13.05.2015 г. по гр. дело № 4426/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 12580 от 24.11.2015 г. по адм.д. № 14152/2014 г. на ВАС, V отд., не е относима към настоящия случай.
По трети, четвърти и пети въпрос липсва общата предпоставка за достъп до касация, тъй като въпросите са неотносими. Отделно, липсва и специфичната предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Налице е непротиворечива практика на ВКС по въпросите относно приложението на чл. 183 ГПК, установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест, както и по въпроса за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ и тежестта на доказване, в съответствие с която е произнесено обжалваното въззивно решение.
При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не са налице и твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Не става ясно защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които съставляват единно основание за достъп до касация, съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Единствено е възпроизведен текстът на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и са преповторени дадените в горното тълкувателно решение разяснения. От друга страна, налице е непротиворечива задължителна практика на ВКС по поставените въпроси относно правомощията на въззивната инстанция и преценката на доказателствата по делото, което изключва приложното поле на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В. решение в частите, касаещо присъдените на А. К. С., С. С. С. и Ю. Т. К.-К. суми, е постановено по искове с правно основание чл. 61 ЗЗД и чл.86 ЗЗД като цената на предявените искове е под 5000 лв.
Оттук следва, че ВКС е сезиран с касационна жалба от С. П. против решение, постановено от въззивен съд по искове с цена под 5000 лв., поради което и касационната жалба в частите й, касаещи присъдените на А. К. С., С. С. С. и Ю. Т. К.-К. суми е недопустима. Според разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тези й части следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол.
Съобразно изхода на спора, на ответниците следва да се присъдят следните разноски за адвокатско възнаграждение: на И. А. К. – 600 лв., на А. К. С. и С. С. С. – 500 лв., на адвокат К. К. за предоставената на Ю. Т. К.-К. безплатна адвокатска помощ – 500 лв., последното съобразно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1304 от 28.07.2017 г. по в. гр. дело № 1132/2017 г. на Варненския окръжен съд в частите касаещи присъдените на И. А. К. суми по исковете с правно основание чл. 61 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. Г. П., чрез пълномощника адвокат З. С., срещу решение №1304 от 28.07.2017 г. по в. гр. дело № 1132/2017 г. на Варненския окръжен съд в частите относно присъдените на А. К. С., С. С. С. и Ю. Т. К.-К. суми по предявените искове с правно основание чл. 61 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
ОСЪЖДА С. Г. П., [населено място], да заплати на И. А. К. 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, на А. К. С. и С. С. С. – 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение и на адвокат К. К. за предоставената на Ю. Т. К.-К. безплатна адвокатска помощ – 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението, в частта за оставяне без разглеждане, може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.