7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
София, 02.07.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията М. П. гр. дело № 4922/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1175 от 07.07.2017 г. по в. гр. дело № 1007/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 467 от 08.02.2017 г. по гр. дело № 8826/2016 г. на Варненския районен съд.С първоинстанционното решение ответникът по иска [фирма], [населено място], е осъден да заплати на Н. М. К., [населено място], сумата 60 000 лв., на П. М. Х., [населено място], сумата 25 000 лв., и на М. М. Х., [населено място], сумата 25 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от ищците физически и психически болки и страдания вследствие на смъртта на техния съпруг и баща М. Х. К., в резултат на трудова злополука от 06.08.2013 г., настъпила на обект „Рехабилитация на път ІІІ-2008 [населено място] – кв. П. – Е. – В., област В. от км. 16+900 до км. 23+199.50 в [населено място].
Въззивният съд е приел, че са установени предпоставките за имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените от трудова злополука неимуществени и имуществени вреди.
От събраните по делото писмени доказателства – трудов договор № 4/08.02.2007 г., допълнително споразумение № 32, разпореждане № 150/02.10.2013 г. на РУ „Социално осигуряване” В., протокол № 37/23.09.2013 г. на РУ „Социално осигуряване” В. и декларация за трудова злополука № 14/09.08.2013 г. е доказано, че между М. Х. К. и ответника е съществувало трудово правоотношение. На 06.08.2013 г., около 15.00 часа, на път III-2008, е станала трудова злополука, при която наследодателят на ищците М. Х. К. след прегазване от валяк е починал. Тримата ищци са сред кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди. По силата на сключената задължителна застраховка „Трудова злополука“, застрахователят ЗК [фирма] е изплатил на всеки от ищците сумата от по 12 040 лв., обезщетение за претърпените от трудовата злополука вреди.
Въззивният съд е разгледал възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, с оглед основателността на молбата му по чл.64 ГПК, за да отстрани пропуска на първоинстанционния съд. Направен е извод, че не всяко съпричиняване е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение, а само, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност /чл. 201, ал. 2 КТ/. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС /решение № 18 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г., III г.о/, въззивиният съд е посочил, че грубата небрежност е „неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка“. В мотивите към присъдата, постановена по НОХД № 327/2016 г. на Окръжен съд – Варна, е посочено, че има съпричиняване от страна на М. К.. Установените в мотивите на наказателния съд факти обаче са извън посочените по чл. 300 ГПК и не са задължителни за гражданския съд. По делото няма доказателства, че починалият е действал при груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, респ. да е налице и съпричиняване от негова страна. М. К. не е допринесъл с поведението си за настъпване на трудовата злополука, доколкото намаляване на отговорността на работодателя може да има само при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. След като не са ангажирани доказателства за механизма на злополуката и какво е било поведението на починалия работник преди и по време на злополуката, то възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е установено.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че всички юридически факти, включени в хипотезиса на чл. 200, ал. 1 КТ, са установени по делото, поради което искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди се явява доказан по своето основание. От комплексната психиатрична и психологична експертиза е прието за установено, че смъртта на М. Х. К. е отключила значим стрес, който е бил неочакван и внезапен и е довел до смущения в психичното и психологичното здраве на съпругата му Н. К.. Последната се е затворила в себе си, имала нарушения в съня и депресивни мисли, психомоторна потиснатост, раздразнителна слабост, намален фрустрационен толеранс. Състоянието на ищцата е в резултат както на онкологичните заболявания, така и от загубата на съпруга й. Според свидетелските показания смъртта на М. е била голям удар за Н. К.. Тя била стресирана, депресирана, не можела да спи, плачела постоянно; синовете му също не искали да разговарят, затвори ли са се в себе си. Ищцата била трудоустроена по болест и разчитала изцяло на съпруга си. Симптомите на тревожно-деприсивното разстройство на ищцата не са отшумели и към настоящия момент. На нея следва да бъде определено заместващо обезщетение в размер на 60 000 лв., a на П. М. Х. и М. М. Х. – съответно по 25 000 лв.
Въззивиното решение е обжалвано в срок от ищците Н. М. К., П. М. Х. и М. М. Х., както и от ответника [фирма].
Касаторите Н. М. К., П. М. Х. и М. М. Х. считат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Към приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се твърди наличие на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на делото, да изложи свои фактически и правни изводи (мотиви) по съществото на спора като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; 2/ Когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си по всички наведени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстнационното решение; 3/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество повторно да обсъди доказателствата по делото и да направи собствени фактически и правни изводи по предмета на спора; 4/ При действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви по предмета на спора, представлява ли условие за процесуална законосъобразност на въззивното решение. Сочи се противоречие със следната практика на ВКС – решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на ІV г.о., решение № 289 от 01.10.2013 г. по гр. дело № 1331/2012 г. на ІV г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. дело № 130/2011 г. на І г.о., решение на І г.о. № 110 от 12.04.2010 г. по гр. дело № 4617/2008 г. на ІV г.о., решение № 509 от 19.06.2009 г. по гр. дело № 4617/2008 г. на ІV г.о., решение № 14 от 03.08.2012 г. по гр. дело № 217/2010 г. на І г.о., решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр. дело № 1660/2009 г. на І г.о., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр. дело № 6396/2014 г. на І г.о., решение № 69 от 20.03.2014 г. по гр. дело № 6690/2013 г. на І г.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на ІV г.о., решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV г.о.
Изложени са доводи, че в обжалваното решение липсват мотиви относно определения от въззивния съд размер на обезщетенията за неимуществени вреди във връзка с критерия за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, както и отговор на правните доводи и съображения на ищците, изложени във въззивната жалба и пледоарията по същество. Посочено е, че липсва и анализ на събраните по делото доказателства, относими към преценката на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Поставени са и следните материалноправни въпроси, повдигнати в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: 1/ Какви са критериите при определяне конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и задължително ли съдът следва да изложи съображения и мотиви за определяне на същия – твърди се противоречие с решение № 6 от 30.01.2014 г. по т.д. № 2008/2013 г. на ІІ т.о., решение № 24 от 25.06.2013 г. по т.д. № 767/2011 г. на ІІт.о., т. 8 от ППВС № 4/1968 г., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. дело № 7182/2013 г. на ІІІ г.о.; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ – посочено е по въпроса противоречие с решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на І т.о. и решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр. дело № 1328/2012 г. на ІІІ г.о.; 3/ Какво е съдържанието на понятието за справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – твърди се противоречие с т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г., решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г., решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр. дело № 498/2011 г. на ІV г.о., решение № 187 от 13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV г.о., решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV г.о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на І т.о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на ІІ т.о., решение № 31 от 25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ІІ т.о., решение № 73 от 27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. на ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ІІ т.о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ІІ т.о. и решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ІІ т.о.
Ответникът по тази касационната жалба [фирма] заявява становище за липса на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по така подадената касационна жалба, а по същество – за неоснователност на същата.
Касаторът [фирма] счита, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила, незаконосъобразно и необосновано. Изложени са доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по следните въпроси: 1/ Въззивният съд не се е произнесъл по възраженията на ответното дружество относно нередовното връчване на съобщение, в резултат на което е било лишено от възможността да представи в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, както и да представи доказателства за допуснато съпричиняване от страна на пострадалите; 2/ Съдът се е произнесъл по въпроси, които не са поставени в исковата молба /за претърпени от ищците физически болки и страдания/, а не се е произнесъл по въпроса за допусната груба небрежност от пострадалия при изпълнение на възложените му трудови задължения, напускайки работното си място; 3/ Съдът не е изложил мотиви в решението, не е отчел критериите за намаляване на обезщетението, не е взел предвид установеното по наказателното дело съпричиняване от пострадалия; 4/ Липсата на мотиви защо съдът е определил конкретните размери на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и как следва да се прилага принципът на справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ.
Твърди се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 160 от 29.11.2010 г. по гр. дело № 636/2010 г. на І г.о., решение № 14 от 23.02.2012 г. по гр. дело № 1517/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 349 от 09.12.2010 г. по гр. дело № 1498/2009 г. на ІV г.о., решение № 134 от 05.11.2010 г. по гр. дело № 489/2010 г. на І т.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на ІІІ г.о., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК – т. 19, решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г., решение № 99 от 22.06.2015 г. по гр. дело № 6817/2014 г., т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 1026 от 18.12.2009 г. по гр. дело № 4001/2008 г. на І г.о., решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ІV г.о., решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV г.о., решение № 10/2012 по гр. дело № 130/2011 г. на І г.о., решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. дело № 4417/2015 г. на ІV г.о., решение № 68 от 01.03.2010 г. по гр. дело № 3456/2008 г. на ІІ г.о., решение № 334 от 10.10.2012 г. по гр. дело № 1609/2011 г. на ІV г.о. и решение № 196 от 17.02.2016 г. по т.д. № 3034/2014 г. на І т.о. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е посочена следната противоречива практика на ВКС: решение № 327 от 25.03.1991 г. по гр. дело № 657/1990 г. на ВС, І г.о., решение № 2580 от 15.12.2004 г. по гр. дело № 2201/2003 г. на ІV г.о., решение № 109 от 1997 г. на І г.о., решение № 1553 от 12.11.2001 г. по гр. дело № 2554/2000 г. на ІV г.о., решение № 1152 от 23.04.1968 г. по гр. дело № 708/1968 г. на ВС, ІІ г.о., решение № 601 от 08.11.2005 г. по гр. дело № 302/2005 г. на І г.о.
Ответниците по тази касационна жалба Н. М. К., П. М. Х. и М. М. Х., оспорват жалбата и считат, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в срок, редовни са и са допустими.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по по следните обобщени и уточнени /съгласно т.1 от ТР№1/2009 от 19.02.2010 по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ правни въпроси, поставени в двете касационни жалби: за задължението на въззивния съд да изложи свои фактически и правни изводи (мотиви) по съществото на спора и да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните относно критериите при определяне конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, както и по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат при допусната груба небрежност от пострадалия при изпълнение на възложените му трудови задължения. Тези въпроси са обусловили изхода на спора и са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
На касатора [фирма] следва да се укаже в едноседмичен срок да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2200 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
Касаторите Н. М. К., П. М. Х. и М. М. Х. са освободени от държавна такса.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1175 от 07.07.2017 г. по в. гр. дело № 1007/2017 г. на Варненския окръжен съд.
УКАЗВА на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 200 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на вносен документ за платена държавна такса делото да се докладва на Председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване в открито заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.