О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
С., 19.06.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4409/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Я. В., А., подадена чрез пълномощника и адвокат Е. Ч., срещу решение №134 от 13.07.2017 г. по в. гр. дело № 229/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 91 от 30.01.2017 г. по гр. дело № 166/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. С първоинстанционното решение жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], 25 500 лв., представляващи част от 741 258.45 лв., представляващи обезщетение за умишлено причинена вреда при изпълнение на трудовите задължения за периода: 28.09.2009 г. – 15.08.2013 г., а именно извършване на банкови преводи без изрично съгласие на титуляра на сметката, ведно с обезщетение за забава в размера на законната лихва от момента на подаване на исковата молба – 17.01.2014 г., до окончателното изплащане, както и 14 830 лв. – разноски по делото. С въззивното решение е осъдена Р. Я. В. да заплати на [фирма], [населено място], и 7200 лв. – деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез процесуалните представители адвокат Ц. Ч. и адвокат Г. С., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Моли се за присъждане на направените в касационното производство разноски, съгласно приложен списък и доказателства.
В. съд е приел за установено, че първоначално Р. В. е изпълнявала длъжността „Специалист организация и инсталиране на терминални устройства“ в [фирма] – клон П., офис „Ц. И. А. ІІ“ – [населено място]. Впоследствие е постигнато съгласие и ответницата е заела длъжността „Специалист продажби“. След това със споразумение № 781 от 24.02.2009 г. В. е преназначена на длъжност „Банков служител обслужване на клиенти/специалист общи банкови операции“. Със споразумение № 7429 от 24.06.2011 г. е извършено ново изменение в длъжността – „Банков служител обслужване на клиенти“. Със заповед № ЗК-0560 от 19.09.2013 г. на изпълнителните директори на [фирма] на В. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради нарушение на трудовата дисциплина. Според въззивния съд са налице кумулативно всички предпоставки, за да се ангажира пълната имуществена отговорност на ответницата по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ, а именно: качеството на служител на ответника към момента на настъпване на вредата; настъпването на вреда в патримониума на работодателя, противоправно поведение на ответника – умишлено неизпълнение на трудовите задължения и причинна връзка между действията на ответника и настъпилия вредоносен резултат. По делото е доказано, че за периода от 28.09.2009 г. до 15.08.2013 г., в който са извършвани банкови операции без нареждане на титулярите на сметките, Р. В. е била в трудово правоотношение с [фирма] и е изпълнявала длъжността „Банков служител обслужване на клиенти/специалист общи банкови операции“. Съгласно трудовата й характеристика в нейните задължения са били действията по откриване, водене и закриване на банкови сметки, иницииране на операции по внасяне и теглене на суми от и по сметки на юридически и физически лица, вътрешнобанкови преводи и преводи за страната и чужбина, както и отговорността за професионално познаване и стриктно спазване на относимите нормативни актове на Република България, общите условия за откриване и водене на банкови сметки и предоставяне на платежни услуги на [фирма] и вътрешните правила, заповеди и процедури на банката, касаещи горните дейности. За изпълнение на трудовите й функции последната е разполагала с достъп до личните данни и банковите сметки на всички клиенти на банката чрез предоставения й личен идентификационен код (потребителско име и парола). По делото безспорно са установени нарушения от страна на В. на трудовите й задължения по иницииране и потвърждаване на банкови операции със сметки на клиенти, открити при банката-ищец. В. е била дисциплинарно уволнена за неизпълнение на задълженията си, като няма доказателства по делото същата да е оспорила по съответния ред връчената заповед за дисциплинарно нарушение. Като извънсъдебни признания биха могли да се тълкуват и депозираните пред работодателя писмени обяснения, както и факта, че е възстановила част от отклонени чрез неразрешени операции средства на засегнат клиент. Липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността по чл. 203, ал. 2 КТ, тъй като вредата може да е причинена от работника умишлено, без деянието да съставлява престъпление. Отговорността на работника по чл. 203, ал. 2 КТ не е обусловена единствено от доказателства за установено по надлежния ред престъпление. Видно е от ССЕ, че всяка транзакция съдържа информация за това кой служител е извършил операцията, кой служител я е потвърдил, като служителите се отбелязват не с име, а със съответен код. Този служител, който извършва транзакцията, въвежда данните за операцията в системата. От това заключение безспорно е доказано, че за периода от 28.09.2009 г. до 15.08.2013 г. от банковите сметки на няколко лица, без изрично нареждане на титулярите, са изпълнени банкови операции – преводи на парични средства в сметки на лицата А. А., Г. Ф., Л. Б., М. Т., М. Т., С. В., Н. Т., Р. В. и Й. А., като отклонените от банковите сметки на лица суми и преведени по сметките на горецитираните лица са в общ размер на 752 769.57 лв. От заключението на експертизата е видно, че банковият служител, въвел операцията, притежава код за достъп до банковата система идентичен с този на Р. В.. Служителите на клоновете в [фирма] осъществяват достъп до системата чрез потребителските си имена и пароли, като след успешно влизане в системата в базата данни се записва информация за влизането на потребителя, индивидуализира се компютъра, от който се осъществява достъпа, датата и часа на влизането. След излизане от системата в базата данни се записва събитието „излизане“ с дата и час. От показанията на свидетелите Л., А. и А. се потвърждава начинът, по който са осъществени операциите, описан в самопризнанията на В. и в неоспорената от нея заповед за дисциплинарно уволнение. След анализ на всичи тези установени по безспорен начин обстоятества, въззивният съд е приел, че банковите операции, в резултат на които от сметките е извършено разпореждане със средства без надлежно нареждане на титуляра, са изпълнени от служител, който се индивидуализира с потребителско име и код, съответстващ на тези, предоставени на Р. В.. По делото не са ангажирани доказателства трето лице или служител на банката да е използвало предоставените на В. лични потребителско име и парола и да е извършвало процесните операции. Не е възможно операциите да са били извършени и от компютър, намиращ се извън банката поради въведените технически защити и средства за ограничаване на достъпа до системата й, като възможността за отдалечен достъп на трети лица до паролата на служителите е нулева. Направен е извод, че настъпването на претендираните имуществени вреди за банката са в причинна връзка с противоправните действия на В..
Банката е възстановила на засегнатите от неразрешените операции 14 титуляра обща сума в размер на 798 557.50 лв., представляваща дължими главници, лихви и такси по договорите за депозити. Тази сума представлява пряката загуба, която ищецът П. АД е понесъл в резултат на умишленото нарушение на трудовата дисциплина от Р. В., изразяващо се в боравенето със сметки на клиенти на банката без тяхното съгласие. Неизпълнението на трудовите задължения на ответницата е било умишлено, защото е предвиждала неблагоприятните последици от действията си, съзнавала е тяхната противоправност и въпреки това ги е извършила с ясното съзнание, че ще причини вреди на работодателя си, като ги е целяла или допускала. Това се потвърждава голямата продължителност и системността на нарушенията. В. от една страна е запозната с правилата за извършване на банкови операции, а отделно от това част от отклонените средства са преведени по сметка на самата нея.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК процесуалният представител на касатора твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. Считат ли се преклудирани сроковете за искане на допълнителни доказателства, отказани на първа инстанция и поискани незабавно във връзка с факти, установени от експертиза при първоинстанционното гледане на делото – твърди се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена следната практика на ВКС: решение № 300 от 04.01.2012 г. по гр. дело № 136/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. дело № 56/2010 г. на ІV г.о.
2. В случай, че не са доказани факти „за настъпването на вреда в патримониума на работодателя“, твърдяни от ищеца, при условията на пълно и главно доказване, т.е. липсват елементите на фактическия състав на настъпилата „вреда“ на ищеца, следва ли те да се вземат под внимание (да се кредитират като доказани) от съда при наличие на разпоредбата на чл. 154 ГПК? Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена следната противоречива практика на ВКС: решение № 21 от 23.04.2013 г. по гр. дело № 1456/2011 г. на ІV г.о. и решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г. на І т.о.
3. Ангажирането на отговорността на банката възниква с факта на неразрешеното напускане на средствата от сметката на нейния клиент. Води ли до вреда на банката, ако средствата са останали по други нейни сметки? – твърди се наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочена практика на ВКС, а относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи липса на съдебна практика по въпроса.
4. Процесуално нарушение ли е, когато се кредитират единствено доказателства, които обслужват защитната теза на само една от страните в процеса, а останалите доказателства въобще не се обсъждат в мотивите на атакуваното решение, независимо, че доказателствените средства – експертизи, са оспорени от ответника. Въпросът е повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС: решение № 62 от 03.05.2010 г. по т.д. № 777/2009 г. на І т.о. и решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. дело № 1037/2010 г. на ІІ г.о.
5. При липсата на нормативни изисквания за банков софтуер и твърдяната и от съдебния експерт възможност за манипулирането му, следва ли резултатите (като принтирана разпечатка, представени в неприетата от ответника експертиза), предоставени от ищеца, да бъдат приети като доказателство в процеса? Посочено е, че въпросът е решен в противоречие със съществуващата практика /решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. дело № 354/2012 г. на ІV г.о./ и е от значение за развитието на съдебната практика, поради което се счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, предл. 2 ГПК.
6. При неустановената в атакуваното решение „вреда“, авторство на действията, респ. форма на вината, следва ли, че са изпълнени изискванията на фактическия състав на чл. 211, вр. чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД? Изложени са оплаквания по съществото на спора, касаещи безспорни принципни въпроси относно прилагането на чл. 45 ЗЗД, като се твърди, че безспорната постановка не е споделена в обжалваното въззивно решение, а и липсва съдебна практика по въпроса, поради което били налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, пр. 2 ГПК.
7. Отказът на съда за съвместно разглеждане на инициирания инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за очевидното престъпно обстоятелство, от което произтича исковата претенция, не е ли нарушение на правото на защита? Отново се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, пр. 2 ГПК. Посочена е следната практика на ВКС: решение № 256 от 14.07.2011 г. по гр. дело № 757/2010 г. на ІV г.о. и решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. дело № 745/2012 г. на ІV г.о.
8. Упражняването или не на гражданско право, което е оспорване на заповед за дисциплинарно уволнение, може ли да бъде доказателство за наличие на причинна връзка с противоправните действия на ответницата? Разяснено е, че развитата теза за доказателствената сила на частния документ, какъвто се явява жалбата (подадена или не), се разпростира и върху цитираното основание, послужило за мотив на съда, поради което се счита, че е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №134 от 13.07.2017 г. по в. гр. дело № 229/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Изразеното от касатора несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани множество въпроси, но същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По съществото си и осемте въпроса касаят правилността на въззивното решение и поставят оплаквания относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаване на материалния закон – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Освен това въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Както вече беше посочено по-горе, съобразно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
С оглед изложеното, при отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не са налице и твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /т. 2 е само спомената веднъж, като няма никакво позоваване на противоречива практика на съдилищата/. Цитираните като противоречива практика на ВКС решения са неотносими, а относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва надлежна обосновка. Не става ясно защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като с оглед твърдението за наличие само на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК по отношение на пети, шести и седми въпрос, следва изрично да бъде посочено, че значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съставляват единно основание за достъп до касация, съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
Налице е непротиворечива задължителна практика на ВКС относно приложението на чл. 203 КТ /решение № 367 от 18.11.2013 г. по гр. дело № 1357/2012 г. на ІV г.о., решение № 215 от 26.05.2015 г. по гр. дело № 234/2015 г. на ІV г.о., решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. дело № 1083/2010 г. на ІV г.о., решение № 220 от 19.06.2012 г. по гр. дело № 741/2011 г. на ІV г.о., решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІV г.о., решение № 247 от 30.06.2015 г. по гр. дело № 970/2015 г. на ІV г.о., решение № 14 от 06.03.2018 г. по гр. дело № 2401/2017 г. на ІV г.о. и др./, съгласно която се е произнесъл и въззивният съд. Наличието на горната непротиворечива задължителна практика на ВКС изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съобразно изхода на спора, на ответника [фирма] трябва да се присъдят 3 600 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №134 от 13.07.2017 г. по в. гр. дело № 229/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Я. В., А., да заплати на [фирма], [населено място], 3 600 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.