О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
Гр.София, 28.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.3946 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. В. и С. Й. Б. срещу решение №1063/23.07.18 по г.д.№.1043/ 18 на ОС Пловдив – с което е потвърдено реш.№.808/8.03.18 по г.д. №.16844/17 на РС Пловдив, 22с., за осъждане на касаторите да платят солидарно на основание чл.50 ЗЗД 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от ухапване от куче, притежавано от втория касатор и оставено под надзора на първия, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба 23.10.17 до окончателното изплащане, и съответни разноски.
Ответната страна М. М. Д., действащ чрез законния си представител и негова майка Й. Р. Д., оспорва жалбата, в това число с твърдения, че не съдържа надлежно конкретизиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение е прието, че са налице предпоставките на чл.50 ЗЗД за ангажиране на солидарната отговорност на двамата ответника и дължимото обезщетение е правилно определено – поради което и атакуваният акт е потвърден ведно със съответно препращане към мотивите му на основание чл.272 ГПК. От фактическа страна е изяснено, че на 21.08.17 в [населено място], общ.Родопи, около 19ч., е настъпил инцидент, при който куче порода Алабай, високо около 70см и тежко около 40кг, притежавано от С.Б. и оставено под надзора на М.В. /която е била единствения пълнолетен човек в къщата, в чийто двор е настъпил инцидента/, е захапало ищеца при посещението му в техния двор, като му причинило две разкъсно-контузни рани в лявата челно-слепоочна област на главата и множество драскотини по върха на носа и по първия пръст на лявата ръка. Фактът на ухапването е установен при съвкупна преценка на свидетелски показания и медицинска документация, вкл. заключение на съдебно-медицинска експертиза /съгласно същото захапката на кучето има ножицовиден ефект, получават се разкъсвания с отделяне на кожата във вид на ламбо-какъвто вид има и раната на ищеца, като кучето е успяло да го захапе в лявата орбитална област и едната му челюст е била над веждата, а другата – под нея – където има отделно нараняване/.
От правна страна е намерено, че доколкото отговорността по чл.50 ЗЗД е безвиновна, поведението на ответниците е ирелевантно /без значение е дали М.В. е знаела, че М. Д. се намира в двора на къщата й към момента на инцидента, дали й е бил предаден от майка му Й. Д., дали инцидентът е настъпил в двора на къщата или на свободно обществено място – тъй като ответниците отговарят за поведението на кучето/. М.Д. е влязъл в двора с детето на ответниците, като липсват твърдения и данни по делото да е бил предупреден да не влиза, да са били налични табели с предупреждение за опасно куче в имота или дворната врата да е била затворена. Съгласно чл.5 ал.1 от Наредбата за придобиване, притежание и отглеждане на домашни любимци и селскостопански животни на територията на Община Родопи, всеки собственик е длъжен да отглежда животно домашен любимец по начин, изключващ възможността за неконтролиран физически контакт с други лица. Отговорността за вреди не зависи от поведението на собственика или надзираващия го, както и от това къде е настъпил инцидента – тези обстоятелства не освобождават от отговорност ответниците. Възраженията, че детето е било оставено без надзор от майка си, който е бил задължителен съгласно чл.8 ал.8 ЗЗД, е намерено за неоснователно, тъй като дори да се приеме, че ищецът е влязъл в чужд имот без знанието и съгласието на собственика и че майка му не е упражнила дължимата грижа по закон, това не освобождава от отговорност ответните страни – след като са поели грижата и отговорността по отглеждането на кучето, е следвало да не допускат досег на животното с хора като или заключат вратата към имота си преди да го пуснат свободно из двора, или да го затворят/завържат по начин, че да не може да се освободи. Отделно от това по делото има доказателства, че ищецът е влязъл в двора със знанието и съгласието на ответницата. Отразено е и, че възражение за съпричиняване – своевременно и в сроковете по чл.131-133 ГПК – не е заявявано /за първи път е релевирано в писмената защита пред районния съд/ и не може да бъде разглеждано, като същевременно липсват данни пострадалото дете с конкретно действие или бездействие да е допринесло за настъпване на вредните последици/да е налице нападение или провокация на кучето или извършване на нещо, което да го е уплашило. Във връзка с размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди, при съобразяване на възрастта на ищеца /10г. към датата на инцидента/, множеството увреждания по главата и пръста на лявата ръка, трайните последствия, в това число останалите 3 белега /в областта на челото вляво и неокосмената част на лявото слепоочие, непосредствено под лявата вежда и в областта на дясната ноздра на носа-които съставляват козметичен дефект, който ще избледнее, но никога няма да изчезне напълно и ще ги има на лицето на пострадалия до края на живота му (ще се отличават от околната кожа по пигментация, релеф, еластичност, естествени бръчки с напредване на възрастта-предвид хистологичния им строеж, различен от този на нормалната кожа)/, болките и страданията във връзка със самото захапване, вкл. по лицето-които са били много интензивни, и последващите такива до възстановяването, продължили 2-3 седмици, преживеният стрес, шок, промяна у детето и неудобствата в социален план /появил се страх от кучета, дори от тези на баба му и дядо му, неудобство от външния вид при среща с други хора/, обществено-икономическите условия в страната, съдът е приел, че сумата, която би могла да репарира вредите, възлиза на 10000лв. /определянето е извършена, като е прието, че не са доказани твърдяните заекване и проблеми с окото/.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай.
Касаторите се позовават на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В първия пункт от изложението по чл.284 ал.3 ГПК се съдържат оплаквания за нарушения на процесуалния закон и отклонения от налична практика без да се сочат изрично формулирани въпроси; във втория пункт е налице позоваване на очевидна неправилност на решението предвид необсъждане на възражение за съпричиняване; в третия са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Необходимо ли е съдът да изследва въпроса за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и претърпените от него вреди, с оглед възможността за прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД, когато има възражения за съпричиняване?“; 2. „Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия по смисъла на чл.51 ал.2 СК, когато същият съзнателно е поел риска от увреждане-има се предвид, че детето е навлязло само в чужд двор без да е канено, знаело е, че има куче, било е без никакъв надзор от родител?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Пункт първи от изложението на касационните основания не съдържа
правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая е налице общо позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност и противоречие с практика на ВКС. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване по критериите на чл.280 ГПК, при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид.
Само за пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че позоваването на реш.№.17/6.03.15 по г.д.№.3174/14 на ВКС, IV ГО, е във връзка с въпрос за задължението на съда да обсъди всички своевременно въведени от ответника обстоятелства, то оплакванията се правят в контекста на твърдения за необсъждане на възражение за съпричиняване. Такова, обаче, не е било своевременно предявено с отговора на исковата молба. В същия се съдържа оспорване на определени факти /предаването на детето на ответницата/ и на наличието на елемент от фактическия състав – причинна връзка – без да се сочи, че се твърди наличие на съпричиняване и без да се конкретизира в какво то се изразява. Независимо от това, съдът е обсъдил релевираните оспорвания и по същество е взел становище по направените от ответниците възражения. Той не е приемал, че е своевременно сезиран с възражение за съпричиняване, както и че вредата е била съпричинена от детето или причинена изключително по негова вина–напротив, инкорпорирайки мотивите по реда на чл.272 ГПК изрично е посочил, че по делото няма данни пострадалото дете с конкретно свое действие или бездействие да е допринесло за настъпването на вредните последици, не се установява нападение/провокация на кучето или извършване на нещо, което да го е изплашило. От друга страна е отразил, че без значение за фактическия състав на чл.50 ЗЗД е дали касаторката е знаела, че детето се намира в двора й, и дали то е било предадено от майка му /отделно от това от обясненията й и от показанията на свидетелите се установява, че тя е видяла, че то е влязло в двора на къщата с детето й/, както и дали инцидентът е станал в двора или на открито – тъй като ответниците отговарят за кучето, няма данни ищецът да е бил предупреден да не влиза в имота, да е имало табели с указания за наличие на опасно куче или дворната врата да е била затворена.
Формулираните в пункт трети от изложението въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 от ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС. Това е така, доколкото съдържат условие, което не е било прието за установено – въззивната инстанция не е приемала, че е било направено своевременно възражение за съпричиняване и че е налице съзнателно поемане на риск от увреждане, вкл. че детето е навлязло само в чужд двор без да е канено и без надзор от родители. При тези обстоятелства изведените въпроси са неотносими и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване.
Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че, както вече беше посочено по-горе, възражение за съпричиняване не е било своевременно предявено и конкретизирано с отговора на исковата молба – като независимо от тази констатация, направена и от съда, той е обсъдил релевираните оспорвания и по същество е взел становище по направените от ответниците възражения.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 600лв. за платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1063/23.07.18 по г.д.№.1043/18 на ОС Пловдив.
ОСЪЖДА М. И. В. и С. Й. Б. да платят на М. М. Д., представляван от законния си представител Й. Р. Д., 600лв./шестотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: