О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
Гр.С., 21.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2175 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Г. Л. Ш. от една страна и В. Г. К. и В. Г. К. от друга срещу решение №.59/19.02.18 по г.д.№.1023/18 на Окръжен съд Стара Загора – с което е потвърдено решение №.505/3.11.17 по г.д.№.1579/17 на РС Казанлък за уважаване на искове с правно основание чл.135 ЗЗД и чл.19 ал.3 ЗЗД – за обявяване за недействителен на основание чл.135 ЗЗД по отношение на Г. Л. Ш. на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между В. Г. К. и В. Г. К., и за обявяване за окончателен на предварителен договор от 23.10.14 за продажба на същия имот при условие, че Г. Ш. плати на В.К. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила продажната цена 10000лв., като е вписана възбрана на имота и са присъдени съответните такси и разноски, в това число нотариални. Г.Ш. обжалва решението в частта, с която искът по чл.19 ал.3 ЗЗД е уважен при условие, че в двуседмичен срок тя плати цената на имота; В.К. и В.К. атакуват решението изцяло.
В. Г. К. и В. Г. К. от една страна, и Г. Л. Ш. от друга, като съответни ответни страни по жалбите, не вземат становище.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките за уважаване на исковете по чл.135 ЗЗД и чл.19 ал.3 ЗЗД са налице и претенциите на ищцата са основателни при условията, при които ги е уважила първата инстанция – в това число като е препратил към мотивите й на основание чл.272 ГПК. На 23.10.14 между Г. Ш. като купувач и В. К. като продавач е бил сключен предварителен договор – с който първата се задължава да продаде на втората процесния имот при цена 10000лв.; в т.2 е отразено, че „цената се заплаща както следва: при подписването на договора купувачът заплаща на продавача 9000лв.“ /липсва изрична уговорка, че предварителният договор служи като разписка за получаване на сума/, а останалата част в размер на 1000лв. ще бъде заплатена при сключването на окончателния договор; уговорен е едномесечен срок за изповядване на сделката и предаване на владението след продажбата. На 4.11.14 В. К. е прехвърлила имота на внучката си В. К. срещу задължение за издръжка и гледане. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства съдът е намерил, че те не установяват по несъмнен и безспорен начин плащането на каквато и да е сума по т.2 от договора – доколкото употребеният глагол е в сегашно време – „се заплаща“ – липсват данни за завършеност на плащането точно в този момент на сключването на договора; от друга страна няма каквито и да е други писмени доказателства /разписки, фактури, платежни документи и други/ за плащане на сумата 9000лв., а в срок до 23.10.14 – и на още 1000лв. – а съгласно чл.164 ал.1 т.3 пр.2 ГПК плащане на суми над 5000лв. може да се доказва единствено и само с писмени доказателства. Възражението, че предварителният договор не е подписан от кандидат купувача /ответницата/ е намерено за недоказано в процедурата и сроковете по чл.131-133 ГПК, вкл. като се има предвид и признанието й в отговора на исковата молба, че го е подписала буквално на входа на жилището. Твърденията за недействителност на предварителния договор поради грешка и измама също са намерени за недоказани. Прието е, че договорът е бил подписан не пред входа на жилището на прехвърлителката, а в кантората на нотариус П.П. в К., пред него, върху две еднакви бланки, като единият екземпляр е останал у В.К.. Отделно от това, преди подписването му ответницата е била подписала друг подобен договор с друго трето лице и по този договор е получила като капаро част от уговорената сума. Съдът е възприел като подробни, мотивирани, обосновани и законосъобразни мотивите на първоинстанционния съд, с които възражението за унищожаемост е отхвърлено като неоснователно след изясняване на принципните условие за наличие на основанията за това и обсъждането им в светлината на събраните доказателства, цитирани и във въззивното решение. Относно оплакването, че при потвърждаване изцяло на атакуваното решение ще се стигне до правен абсурд с оглед последващо цялостно прехвърляне на 100% от процесния недвижим имот между двете ответнички – бабата К. /прехвърлителка/ и внучката й К. /приобретателка/, съдът е приел, че това не касае спорните предмети по двата процесни иска по чл.135 ЗЗД и чл.19 ал.3 ЗЗД и отношенията между страните, а би било една евентуална последваща фактическа и правна последица. Посочил е, че това не съставлява основание за ревизия на първоинстанционното решение, а самата възбрана е била правилно вписана.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай.
К. Г.Ш. посочва текста на чл.281 т.3 ГПК като основание за касационно обжалване – и твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че съдът неправилно е приел, че липсват доказателства за плащане, поради което решението е очевидно неправилно и следва да бъдат изяснени въпросите “необходими ли са други писмени доказателства по предварителен договор, освен посоченото в него изявление за плащане, за да бъде доказано, че е платена продажната цена или капаро по договора“, и “показва ли формата „при подписване на договора изплаща“ плащане на сумата или не – при положение, че договорът е подписан от продавача“.
К. Р.К. и В.К. се позовават на недопустимост на решението в частта по иска по чл.135 ЗЗД и на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.1.“След като по делото са предявени два обективно съединени иска – по чл.19 ал.3 ЗЗД и чл.135 ЗЗД, задължен ли е съдът да се произнесе по възраженията за недопустимост на иска по чл.135 ЗЗД, след като от обстоятелствената част на исковата молба се извлича аргумент на ищеца, че качеството си кредитор получава от предварителния договор за продажба на недвижим имот, по който е установено безспорно, че не е извършено плащане на цената на договора от самия ищец до постановяване на съдебното решение пред първа и пред въззивна инстанции?“; 1.2.“Кога ищецът и на какво правно основание е придобил качеството на кредитор спрямо ответниците, за да бъде уважен искът по чл.135 от ЗЗД? Какво е дал на ответниците този ищец, което те му дължат като обратно връщане или като насрещна равностойно престация?“; 1.3.“След като съдът осъжда ищеца да плати на първия ответник сумата 10000лв. при условията на чл.362 ал.1 ГПК, като изпълнение на негово насрещно задължение, ищецът длъжник ли е спрямо този ответник или кредитор?“; 1.4.“Приложима ли ще бъде разпоредбата на чл.362 ал.1 ГПК, щом е установено, че имотът е прехвърлен в собственост на трето лице, а искът по чл.135 ЗЗД е недопустим, поради липса на качеството кредитор на ищеца?“; 2. „Има ли значение в каква последователност при така предявените два обективно съединени иска съдът ще се произнесе – дали първо ще бъде произнасянето по иска по чл.19 ал.3 ЗЗД или първо по иска по чл.135 ЗЗД. Кой от двата иска се явява преюдициален спрямо другия?“; 3.1.“С какви доказателствени средства могат да се бранят ответниците срещу ищеца по иска по чл.135 ЗЗД, щом за ищеца не съществува задължение да доказва качеството си кредитор и съдът отказва да се произнесе по възражение на ответниците, че ищецът няма качество кредитор и предявения иск е недопустим?“; 3.2.“Незнанието на втория ответник, че първия ответник търси в заем пари от чуждо лице и че този втори ответник живее в друго населено място, различно от това, в което живее първия ответник, не е ли достатъчно основание съдът да приеме, че със сключването на алеаторния договор между ответниците за имота, предмет на предварителния договор, той /вторият ответник/, не е увредил правата на ищеца към момента на сключване на алеаторния договор следвало ли е вторият ответник да знае какви договори е сключил първия ответник, с кого, на каква стойност или пък какви договори е желаел да сключи, за да се уважи спрямо този втори ответник иска по чл.135 ЗЗД?“; 4.1. “Налице ли е грешка в предмета на договора за първия ответник като е установено, че между него и ищеца са водени разговори за даване на пари в заем, обещано е даването на такива пари и е предложен не договор за заем, а предварителен договор за продажба на недвижим имот?“; 4.2. “Налице ли е измама при сключване на предварителния договор за продажба на недвижим имот, след като между страните ищец и първия ответник, не са водени разговори за продажба на имот, а за даване на пари назаем?“; 4.3.“В какво се изразява различието на двата вида договори–предварителен договор за продажба на недвижим имот и договор за заем? При даване на заем на пари на стойност 10000лв. задължителна ли е писмената форма на договора за заем и чии интереси защитава тя?“; 5.„Предварителният договор за продажба на недвижим имот представлява частен документ, представен от ищцата по делото. Първият ответник заяви, че подписа за „проданвач“ не е положен от него. Чия е тежестта на доказване дали положеният подпис за продавач е на първия ответник, след като той отрича подписа да е негов?“.
По касационната жалба на Г. Ш.:
Позоваването на очевидна неправилност е обосновано с твърдения за незаконосъобразност и необоснованост – които са основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени или фактически изводи. Във фазата по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК настоящата инстанция не би могла да обсъжда изцяло и докрай събраните по делото доказателства и да се произнася по съществото на спора. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество /с акта по същество-решението/-след евентуалното й допускането до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК – а не в рамките на производството по чл.288 ГПК. Същевременно, доколкото се сочи, че очевидно неправилно е прието, че липсват доказателства за плащане на сумата 9000лв., и следва да бъдат изяснени сочените въпроси, същите на практика са свързани с тълкуване на волята на страните по писмено съглашение – като отговорът им зависи от конкретните уговорки и обстоятелствата по делото /във връзка с тълкуването на договорите е налице многобройна практика на ВКС, в това число задължителна – напр. реш.№.546/23.07.10 по г.д.№.856/09, ІV ГО на ВКС; реш.№.205/30.12.11 по т.д.№.654/10, II ТО, и др. – като такова тълкуване е направила и въззивната инстанция/. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
По касационната жалба на В. Г. К. и В. Г. К.
Въпроси №.1, №.3 и №.4 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите с номера 1 /1.1.-1.4./, 3.2 и 4 не са общи и абстрактни – каквито има предвид чл.280 ал.1 ГПК. Те са конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по настоящото дело. На тях може да се отговори едва с акта по съществото на спора–решението, а не в настоящата предварителна фаза по допускане на касационно обжалване с оглед критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Отделно от изложеното, въпрос №.1.4. съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция /съдът не е приемал, че искът по чл.135 ЗЗД е недопустим/, а въпроси №.3.1. и №.4 не са били предмет на обсъждане по делото, във връзка с тях не са били излагани мотиви и приетото от съда не кореспондира на съдържащите се във въпросите твърдения. Предвид изложеното те не са свързани с решаващата воля на съда и на още едно основание не могат да бъдат определени като правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед на горното липсва годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че въпросът за допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД е бил предмет на обсъждане при първото гледане на делото и именно доколкото от въззивния съд е прието, че той е допустим, делото е върнато за ново гледане – в рамките на което е постановено атакуваното пред ОС Стара Загора първоинстаницонно решение. Същевременно, в практиката е безспорно, че за допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД по принцип са достатъчни твърдения, че ищецът има качество на кредитор, като дори в хипотеза, в която се установи, че това качество е отречено със сила на пресъдено нещо, искът е не недопустим, а неоснователен. Предвид изложеното постановеното по същия решение в настоящото производство не е недопустимо.
Вторият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. От друга страна, исковете се разглеждат в общо производство, допустими са, като ищецът по иска по чл.19 ал.3 ЗЗД обосновава основателността на претенцията си с упражненото потестативно право за обявяване на недействителна по отношение на него на нотариална сделка за същия имот. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ЗЗД.
Петият въпрос не е бил предмет на изследване от въззивната инстанция, респективно не са излагани мотиви във връзка с това чия е тежестта на доказване при оспорване на подпис под частен документ. П. обсъждане не е било и дължимо, доколкото няма своевременно повдигнато възражение в сроковете и по реда на чл.131-чл.133 ГПК за оспорване истинността на подписа в предварителния договор. За първи път твърдение в този смисъл е релевирано в писмените бележки пред първата инстанция – а не с отговора на ИМ предвид изричните разпоредби на чл.131-чл.133 ГПК – т.е. след като вече преклузията е настъпила. При тези обстоятелства не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.59/19.02.18 по г.д.№.1023/18 на Окръжен съд Стара Загора.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: