О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
Гр.София, 06.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.3036 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на E. Л. В. срещу решение №.38/28.03.18 по г.д.№.37/18 на Апелативен съд Варна – с което е потвърдено реш.№.1737/20.11.17 по г.д.№.131/17 на ОС Варна за осъждане на касатора да плати на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД на Д. Л. В. 28767,54лв. ведно с лихви.
Ответната страна Д. Л. В. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение съдът е изходил от безспорните факти, че: страните са сестри; през 1997г. родителите им са им дарили общо недвижим имот /апартамент в [населено място]/, впоследствие продаден за сумата 54000евро-разделена по равно между тях /купувачът е превел по 25296,49лв. по техни сметки/; ответницата е придобила в изпълнително производство чрез възлагане собствеността върху недвижим имот, като при реализиране на продажбата са платени следните суми: 6192лв. /10% задатък, включен в цената/ от Д. В., 63300лв. /остатък от цената/ от Е. В., 1806,79лв. /местен данък за придобиване на имота/ от Д. В./, 1268,86лв. /сбор от дължимите на ЧСИ такси/ от Д. В. – или общо от последната са били заплатени 9267,65лв.; на 8.10.13 тя е наредила по сметка на Е. и сумата 19500лв. От друга страна, въз основа на събраните доказателства не се установяват твърдяните от ответницата основания за получаване на сумите. Няма писмен акт, с който да се установява дарствено намерение; такова не се доказва по недвусмислен начин и от показанията на разпитаните свидетели. Тезата, че плащането е в изпълнение на нравствен дълг /чл.55 ал.2 ЗЗД/, е намерена за несъстоятелна. Посочено е, че съобразно ППВС 1/79 подобна защита е възможна само при иск за връщане на получено при начална липса на основание; тази защитна теза следва да докаже плащане на основание нравствено задължение на платилия, за което не се дължи връщане, и се преценява във всяка отделна хипотеза; преценката се прави не само въз основа на изискванията на морала, но и при разграничение от други хипотези, при които съществуват други отношения между страните. В случая се твърди, че едната сестра /Д./ е получила от родителите си вила в [населено място], поради което и „дължи“ на другата сестра помощ при закупуване на жилище в [населено място]. Тези твърдения на първо място не могат да се квалифицират правно като такива, сочещи на хипотеза на чл.55 ал.2 ЗЗД-няма морална норма, съобразно която между сестри да съществува задължение да си помагат при закупуване на жилище. Биха могли да се възприемат като такива за плащане на задължение по една неформална делба на имуществото на родителите още преживе между тях, при която всяко дете да получи жилище. Тук, обаче, се намесват други отношения, които нямат общо с моралните задължения на сестрите една към друга, а по-скоро в отношенията им с родителите. Освен това твърденията сочат на хипотеза, при която едната страна дава на другата пари, за да получи друг имот. Това не е нито доказано, нито относимо към твърденията за дарствено намерение и за изпълнение на нравствен дълг. При тези обстоятелства и доколкото установяване на наличие на основание за получаване на платената сума е в тежест на ответницата – и по делото такова не е доказано, претенцията е намерена за основателна.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.„Представлява ли морално задължение на сестрите една към друга, поето от всяка една от тях, да си помагат при закупуване на жилище, за което не си дължат връщане на престираната сума?“; 2.“Следва ли да се квалифицират правно като такива, сочещи на хипотеза на чл.55 ал.2 ЗЗД, изявления между сестри за поето задължеине една към друга да си помагат при закупуване на жилище чрез престиране на парична сума една към друга, без да се дължи връщането й на платилия?“; 3.“Съществува ли морална норма, съобразно която между сестри да съществува задължение да си помагат при закупуване на жилище, като престират парична сума за това?“; 4.“Представлява ли плащане на основание нравствено задължение – чл.55 ал.2 ЗЗД, на платилия, за което не се дължи връщане на престираната сума от едната на другата сестра, в изпълнение на поето задължение на платилата сестра да помогне на другата при закупуване на жилище, тъй като платилата сестра е получила от родителите преживе дял от имуществото им, а другата не е получила?“; 5.“Представлява ли плащане на основание изпълнение на морално задължение – чл.55 ал.2 ЗЗД, на платилия, за което не се дължи връщане на престираната сума от едната на другата сестра, при поето задължение от платилата сестра за помощ, състояща се в парична престация за закупуване на жилище по една неформална делба на имуществото на родителите на страните още преживе между страните, при което всяка от тях да получи жилище?“; 6.“Представлява плащане на основание нравствено задължение на платилия – чл.55 ал.2 ЗЗД, за което не се дължи връщане на престацията на парична сума, от едната сестра/платец на другата сестра, в изпълнение на поето задължение на платилата да помогне на другата сестра да си закупи жилище?“. Сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като твърдяното от касаторката основание за получаване на сумата – дарение, е доказано.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно божалване не са налице.
Изложението на касатора не съдържа правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси не са общи и абстрактни, каквито визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни – по съществото на делото, свързани с фактите и обстоятелствата на случая. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК не следва да се допуска /формулираните от касатора въпроси в изложение на касационните основания, депозирано по делото с „допълнение“ към касационна жалба вх.№.1349/11.02.19, не могат да бъдат взети предвид и обсъждани, тъй като са постъпили след преклузивния срок по чл.283 ГПК/. Само за пълнота следва да се посочи, че относно изпълнението на нравствен дълг е налице практика на ВКС /в това число ППВС 1/79, т.2-т.3/, съгласно която ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, но релевантните обстоятелства следва да се преценяват във всеки отделен случай, като констатацията за това дали съществува морално задължение или има друго основание за изпълнението е въпрос на конкретни факти и преценка от решаващия състав.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика /съдът е изложил подробни съображения във връзка с това какво се установява от показанията на свидетелите, кои и защо кредитира или не, защо намира, че твърдяното от ответника основание за получаване на сумата (дарение) остава недоказано – които не са произволни/ – поради което и не може да се приеме, че е очевидно неправилен. Отделно от изложеното, предявеният иск е за връщане на дадено без основание – като за редовността на исковата молба е достатъчно да бъде посочено какво ищецът е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание – искът по чл.55 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването-а в тежеста на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото (реш.№.29/28.03.12 по г.д.№.1144/10, IV ГО).
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На пълномощника на ответната страна адв.Г. Г. следва да се присъдят 50лв. възнаграждение с оглед изготвянето на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.38/28.03.18 по г.д.№.37/18 на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА Е. Л. В. да плати на адв. Г. И. Г., ВАК, 50лв. /петдесет лева/ възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА вр. с чл.78 ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: