О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
Гр.С., 29.03.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети март през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3893 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Д. срещу решение №.257/6.06.17 по г.д.№.227/17 на Русенски окръжен съд – с което е потвърдено решение №.1582/14.12.16 по г.д.№.2121/16 на Районен съд Русе за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.74 З. за сумата 9000лв.
Ответната страна В. Й. М. оспорва жалбата; претендира разноски. Третото лице помагач ЗК [фирма] не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките на чл.74 ЗЧСИ за ангажиране отговорността на ответника не са налице, тъй като липсва негово противоправно поведение. Претендира се обезщетение за вреди от продажба на имот на ищеца, за който се твърди, че е несеквестируем /в размер на получената цена/, а незаконните действия /извършени в качеството на ЧСИ по повод изпълнително дело за принудително събиране на вземане/ се определят като насочване на принудителното изпълнение към и продажба на несеквестируем имот на публична продан. Д. за незаконосъобразността на действията се основава на влязло в сила решение на Р. /по г.д.№.1100/14/, с което са отменени като незаконосъобразни – извършени в нарушение на чл.444 т.7 и чл.443 ГПК – действията на ЧСИ, свързани с насочване на изпълнение върху процесния имот. Съдът е посочил, че по въпроса за правните последици на решение в производство по чл.435 ГПК и има ли то обвързваща сила за съда, разглеждащ иска по чл.74 ЗЧСИ, е налице задължителна практика на ВКС /реш.№.184/21.09.11 по г.д.№.1124/10, ІІІ ГО, реш.№.139/31.05.11 по г.д.№.144/09, ІV ГО/ – в която се приема, че предшестващата отмяна по съдебен ред на обжалваното действие на съдебния изпълнител формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната му – но не и по отношение на процесуалната му законосъобразност по смисъла на чл.441 ГПК. Относно обстоятелствата от значение за отговорността по чл.74 ал.1 ЗЧСИ сила на пресъдено нещо не се формира и правноустанови телното действие на решението не се изразява в установената противоправ ност на обжалваното действие на съдебния изпълнител, ако то бъде отменено. Затова в производството по иск по чл.74 ал.1 ЗЧСИ съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействия та на съдебния изпълнител без да е обвързан от това дали същите са били обжалвани и какво е решението на съда по жалбата.При тези обстоятелства правилно първоинстанционният съд е приел, че не е обвързан от решението по чл.435 ГПК и е извършил самостоятелна преценка на обстоятелствата от значение за отговорността на ЧСИ по чл.74 ЗЧСИ.
В. инстанция е посочила, че в хода на изпълнителното производство ЧСИ е проучил имотното състояние на жалбоподателя и е установил, че същият е собственик на два недвижими имота в [населено място], Р. – дворно място с построена в него жилищна сграда на [улица].6, и 1/6 ид.ч. от дворно място и жилищна сграда на [улица].14. Вторият е посочен като негов постоянен адрес; там са били връчвани книжата и съобщенията по изпълнителното производство /получавани от съпругата му/; в жилището на този адрес е извършен и опис на движима вещ. Законът брани единственото жилище на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с което живее заедно, нямат друго жилище, независимо дали длъжникът живее в него. С насочването на принудителното изпълнение към имота на [улица].6, за жилищния характер на който няма спор, ответникът не е действал в нарушение на императивната разпоредба на чл.444 т.7 ГПК – тъй като той не е бил единствено жилище по смисъла на тази разпоредба. Освен това в хода на принудителното изпълнение ЧСИ е установил, че длъжникът и семейството му не живеят в този имот, който е бил напълно необитаем, а в жилищния имот, от който той притежава 1/6ид.ч. Същевременно за всички предприети от ЧСИ действия, вкл. за насочването на изпълнението към процесния имот, С.Д. е бил редовно уведомяван, без да възрази или упражни правото си по чл.443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане, или да бъде извършено само чрез някои от исканите от взискателя начини на изпълнение. При тези обстоятелства съдът е заключил, че действията по насочване на изпълнението върху процесния недвижим имот и извършената публична продан не са незаконосъобразно /имотът е секвестируем, а проданта е извършена в съответствие с процесуалните правила/. Освен това от описаните действия по принудителното изпълнение спрямо имота, приключили с влизане в сила на постановлението за възлагане, не е претърпяна имотна вреда – имотът е възложен на купувач за цена, надвишаваща първоначално обявената, а задължението на жалбоподателя, за което е образувано изпълнителното производство, е изцяло погасено.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Извежда следните въпроси, във връзка с които твърди, че е налице противоречива практика на съдилищата: 1. „Допустимо ли е 1/6 ид.ч. от недвижим имот /дворно място и жилищна сграда/ да се приравни на „друго жилище” по смисъла на чл.444 т.7 ГПК?”; 2.„Допустимо ли е секвестируемостта на един недвижим имот да се определя без да се направи преценка на жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, съобразно Наредбата за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство?” /реш. №.537/17.12.15 по г.д.№.745/15 на ОС Хасково; реш. от 7.09.15 по г.д. №.397/15 на ОС Сливен; реш. от 30.10.15 по г.д.№.832/15 на ОС Плевен, реш.№.143/31.03.15 по г.д.№.1193/15, ОС Стара Загора/.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос е фактически, свързан с конкретните факти и обстоятелства по делото – като отговора му следва да се даде с акта по съществото на спора – решението. От друга страна, дори да се приеме, че се касае за правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, то твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице. Съгласно т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която, обаче, е била уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. В случая е формирана задължителна съдебна практика /реш.№.104/9.03.11 на ВКС по г.д.№.160/10, I ГО/, в която е посочено, че когато длъжникът притежава жилище, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.444 т.7 ГПК и да се прецени дали то е секвестируемо или не; когато се касае за жилище в съсобственост, независимо от неговата големина и от възможността за обособяването му в два дяла по реда на чл.39 ал.2 ЗС, идеалната част на длъжника е несеквестируема, докато той не се сдобие с друго жилище или идеална част от друго жилище. Така цитираната практика е съобразена от въззивния съд. Длъжникът е притежавал освен изнесения на публична продан имот /който е бил необитаем, неподдържан и непригоден за ползване като жилище/, и идеална част от друг жилищен имот /1/6 ид.ч. от наследствен имот/. Именно в последния той е живеел със семейството си, там е получавал книжа по делото, там са били извършвани действия по изпълнението, на него е бил регистриран и постоянния му адрес. При това положение следва да се приеме, че същият, вкл. според длъжника, съставлява друго жилище, което на практика задоволява жилищните му нужди – и по негов избор се ползва от семейството му за жилище.
Във връзка с втория изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК също не е налице. В. съд не е излагал мотиви относно съобразяване на Наредбата за жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му. От друга страна, той е извършил преценка кой от имотите е обитаем и може да се ползва за жилище, кой имот длъжникът е избрал и ползва като такова – и следователно дефакто задоволява жилищните му нужди. Именно като е съобразил, че имотът, към който е насочено изпълнението, е неподдържан, необитаем и непригоден за ползване като жилище, не се ползва от длъжника като такова и той живее в другия имот, от който притежава идеална част, заедно със семейството си – т.е. той задоволява жилищните си нужди с него, съдебният изпълнител е насочил изпълнението върху необитаемия имот. Същевременно, отчетено е и обстоятелството, че длъжникът не се е възползвал от възможността да иска изпълнението да бъде насочено към друга вещ или вземане/да бъдат ползвани само на някои от посочените от взискателя начини на изпълнение /чл.443 ГПК/ – в случай, че е желаел запазване на собствеността върху имота, изнесен на публична продан.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.257/6.06.17 по г.д.№.227/17 на Русенски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: