О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
Гр.С., 30.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.13 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Елаците Мед“АД – срещу решение №.5204/31.07.18 по г.д.№.7788/17 на Софийски градски съд, ІVВс. – с което е потвърдено решение №.ІІ-6120862/14.12.16 по г.д.№.55407/14 на Софийски районен съд, ІІ ГО, 61с., за осъждане на касатора да плати на основание чл.200 КТ 9000лв. обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване в периода 28.05.13-10.02.16, ведно със законната лихва считано от датата на установяване на ексцеса 28.05.13 до окончателното изплащане.
Ответната страна Н. С. Л. оспорва жалбата; претендира разноски.
Третото лице помагач “Дънди Прешъс Метълс Челопеч“ЕАД оспорва частично жалбата; останалите трети лица помагачи не вземат становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.200 КТ за основателен. Приел е, че ищецът е полагал труд като подземен миньор на различни длъжности при множество работодатели, като всеки от тях носи солидарна отговорност за вредите, причинени в резултат на професионалното му заболяване – доколкото същото е следствие на дългогодишната му работа при еднакви, вредни условия на труд. Извършването на преструктуриране в тези предприятия не освобождава от отговорност техните правоприемници предвид разпоредбата на чл.123 ал.2 КТ /съгласно която при промяна на работодателя произтичащите от трудовите правоотношения към датата на промяната права и задължения на работодателя прехвърлител преди промяната се прехвърлят на новия работодател приобретател/. При тези обстоятелства и доколкото ответното дружество е правоприемник на МДП „Елаците“,гр. Етрополе /налице е не само формална промяна на работодателите, но и фактическо преминаване на дейността/ – в което ищецът е работил /през периода 20.04.77-30.06.77/, то е пасивно материалноправно легитимирано по спора. В случай, че заплати обезщетение в пълен размер, като солидарен длъжник, изпълнил повече от приспадащата му се част от задължението, разполага с правото да предяви иск срещу останалите солидарни длъжници на основание чл.127 ал.2 ЗЗД за разликата над приспадащата му се част до пълния заплатен размер на задължението.
Въззивната инстанция, позовавайки се на дефинитивната разпоредба на чл.56 КСО, в това число на ал.3–отнасяща към професионалната болест и усложнението й и късните й последици, е приела, че предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя за ексцес по чл.200 КТ са наличие на негово противоправно поведение – неизпълнение на задължението му да осигури здравословни и безопасни условия на труд за работниците и служителите, вследствие на което е настъпило увреждане на здравето на работника изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес; вреда-изразяваща се във влошаване на здравето /ексцес/, водещо до неблагоприятни последици – болки и страдания; причинна връзка между противоправното поведение на работодателя и причинените вредиш-т.е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от увреждането на здравето на работника изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или трудовия процес. Посочила е, че в случая ищецът е придобил заболяване „вибрационна болест-ІІІ стадий“ – установено с акт за трудова злополука от 1989г., като с три ЕР ТЕЛК /от 30.01.1989г., 20.01.94г. и 19.02.96г./ му е била призната трайно намалена работоспособност, резултат от следните констатирани професионални заболявания: „разстройство на вегетативната нервна система” /водеща диагноза/, вибрационна болест ІІІ стадий, контрактура на Дюпюитрен манус синистра, невритис нерви акустици, хронична звукова травма с двустранна лабиринтопатия във фаза декомпенсация“ /т.е. професионалните му заболявания са били признати по надлежен ред – чрез решения на органите на експертизата на работоспособността/. С ЕР ТЕЛК от 28.05.13 като водеща диагноза вече е отразено „болести на слуховия нерв“ и е констатирано, че 65% от признатите с решението 81% трайна неработоспособност на лицето се дължат на установеното през 1989г. професионално заболяване. При тези обстоятелства съдът е приел, че безспорно с решението от 2013г. е установен ексцес на професионалното заболяване на ищеца-доколкото експертната лекарска комисия е констатирала наличие на връзка между посочената за пръв път водеща диагноза „Неврит на слуховия нерв“ и професионалното му заболяване. Обусловеността на заболяването от трудовата дейност се потвърждава и от заключенията на съдебно-медицинските експертизи по делото – в които се сочи, че то е в причинно- следствена връзка с условията, при които ищецът е полагал труд като подземен миньор-а именно при наднормени стойности на шум и вибрации. Възраженията за подобрение в състоянието на Н.Л., за наличието на други фактори, довели до влошаването му, за недопустимост да се претендира обезщетение за ексцес при условие, че не е претендирано такова за първоначалното заболяване, и за погасяване на претенцията по давност, са намерени за неоснователни /тригодишната давност по чл.358 ал.1 т.3 КТ не е изтекла, тъй като ексцесът е установен на 28.05.13, а искът е предявен на 15.10.14г.-т.е. в рамките на давностния срок/. Съдът е отразил, че за процесния период 28.05.13 – 10.02.16 трайната неработоспособност на ищеца е нарастнала от 81% на 92%, а частта от същата, касаеща професионалното заболяване–от 65% на 80%; установено е влошаване на слуха – намаление на чуваемостта от 65 децибела за ляво ухо и 60 децибела за дясно до 75 децибела за ляво и 70 децибела за дясно към 10.02.16. Позовал се е на заключението на медицинската експертиза, съгласно което в резултат на диагностицирания неврит на слуховия нерв при ищеца е налице състояние на практическа глухота, силен субективен шум, намалена до липсваща разбираемост на речта, нарушена комуникативност и системен световъртеж, при речева разбираемост от около 25%. При това положение е прието, че здравословното състояние на Н. Л. обективно се е влошило до степен, обуславяща изпитвани от него значителни неудобства и дискомфорт в ежедневието, а макар несъпроводен с чувство за болка, ексцесът е довел до състояние на практическа глухота и намалена до липсваща разбираемост на речта-което е рефлектирало негативно върху възможността му да общува нормално и е ограничило социалните му контакти. Това състояние предопределя изпитване на редица затруднения в социално-битов план, а системният световъртеж и постоянният субективен шум допринасят за наличието на силен физиологичен и емоционален дискомфорт у лицето. При така описаните обстоятелства е прието, че обезщетението, което би могло да репарира вредите, възлиза на 9000лв.-още повече, че състоянието ще продължи да се влошава, а диагностицираното заболяване е с необратим характер.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като извежда следните въпроси: 1.”Кой процент на ТНР следва да вземе предвид решаващия съд, когато с ЕР на ТЕЛК или НЕЛК е определен общ процент за професионално заболяване и общо заболяване, а предявеният иск е само за едно или няколко професионални заболявания: само този за конкретното заболяване, за което е предявен иска, общият за професионалното, включващ всички професионални заболявания, или общият за всички заболявания, в това число професионално и общо /реш. №.993/15.12.09 по г.д.№.2687/08, І ГО, реш.№.33/27.01.10 по г.д.№.5146/ 08, V ГО/; 2.”Какви факти и обстоятелства следва да обсъди съдът при определяне на справедливия размер на обезщетение на търпените неимуществени вреди?“ /реш.№.33/27.01.10 по г.д.№.5146/08, ІV ГО, ППВС 4/68/; 3.“Дали само чрез пълно и главно доказване следва да бъдат установени фактите, че касаторът, който е осъден да плати обезщетение за неимуществени вреди от ексцес, действително е бил работодател на ищеца, за наличието на вредности на работната среда и на причинно-следствена връзка на ексцеса и тази среда в много специфични случаи, какъвто е настоящия-евентуално наличие на трудово правоотношение за 2 месеца и 10 дни, многобройни други работодатели и изключително дълъг период от време между въздействието на неблагоприятната работна среда и резултатите от това; относно наличието на ексцес-дали това може да стане само със съдебно-медицинска експертиза или е необходимо да бъдат разпитани и свидетели за конкретните затруднения и неудобства в бита на ищеца?“. Във връзка с позоваването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК правен въпрос изрично не е формулиран; изложени са твърдения за очевидна неправилност на решението.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд не е обсъждал така изведения въпрос и не е излагал мотиви в тази връзка. Предвид изложеното той е неотносим към решаващата му воля. От друга страна, съгласно цитираната практика при оценка на подлежащите на обезщетяване вреди от ексцес съдът следва да съобрази само тези от влошаването на здравословното състояние, а не цялостното увреждане. Така е процедирала и въззивната инстанция. Изследвайки предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.200 КТ тя е посочила, че е налице ексцес-влошаване на състоянието на ищеца във връзка със съществуващите към 1989г. и признати за професионално заболяване неврит и звукова травма-като само за онагледяване е проследил увеличаващия се през годините процент на трайно намалена работоспособност – обща и от професионално заболяване. Решаващите й мотиви, обаче, са свързани с развитието само на заболяването на слуха – което през 2013г. е посочено вече като водеща диагноза и с качествена промяна – тежка степен на тежко чуване със съответни показатели в децибели, като в този смисъл е и позоваването на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Именно настъпилите в резултат на ексцеса неблагоприятни последици – неимуществени вреди във връзка с появилата се практическа глухота, силен субективен шум, намалена до липсваща разбираемост на речта, нарушена комуникативност и системен световъртеж, при речева разбираемост от около 25%., и свързаните с тях значителни неудобства и дискомфорт в ежедневието – битови и социални- са разгледани от съда като подлежащи на обезщетяване и релевантни при определяне на дължимото обезщетение. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с втория въпрос, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, като са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението /характер на увреждането, начин на извършване, обстоятелства, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатяване, загрозяване и др./, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил характера на увреждането, в това число обстоятелството, че се касае за практическа глухота и намалена до липсваща разбираемост на речта, интензитета на негативни емоционални преживявания и отражението, което увреждането е имало върху пострадалия – като се има предвид, че, макар ексцесът да не е съпроводен с чувство за болка, той е рефлектирал негативно върху възможността на ищеца да общува нормално и е ограничил социалните му контакти, довел е до редица затруднения в социално-битов план и до допълнително чувство на физиологичен и емоционален дискомфорт предвид постоянния субективен шум в ушите и системния световъртеж, факта, че в състоянието не е имало подобрение и прогнозата е неблагоприятна. Съдът е обсъдил отражението, което влошаването е имало върху качеството на живот на ищеца – което е и релевантния критерий, а не процентното изражение на ексцеса като разлика в процента ТНР – като именно рязката промяна в начина му на живот като последица от това влошаване и настъпилата практическа глухота са били водещи при определяне на дължимото обезщетение. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Третият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Същевременно с поставянето му страната цели да оспори изводите на съда от извършеното от него изследване по въпросите дали ответникът е бил работодател на ищеца, налице ли е ексцес и причинно-следствена връзка на същия със съответните условия на работа, какви са конкретните последици за пострадалия. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви, обаче, не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК.
Позовавайки се на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът не формулира правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Вместо това излага своето разбиране за липса на случай в практиката на ВКС, в който при обстоятелства, идентични на настоящите, да е присъдено подобно обезщетение за период малко по-малък от 3 години. Предвид изложеното и доколкото касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба /това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид/, липсва годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на
решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че съгласно установеното в закона и практиката -посочено и в самото въззивно решение, всеки от солидарните длъжници дължи изпълнение изцяло, като при заплащане на обезщетение в пълен размер, разполага с правото да предяви иск срещу останалите солидарни длъжници на основание чл.127 ал.2 ЗЗД за разликата над приспадащата му се част до пълния заплатен размер на задължението.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 585лв. платен адвокатски хонорар за защита в производството по допустимост пред ВКС на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.5204/31.07.18 по г.д.№.7788/17 на Софийски градски съд, ІVВс.
ОСЪЖДА „Елаците Мед“ 122016037, да плати на Н. С. Л., ЕГН [ЕГН], 585лв. /петстотин осемдесет и пет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: