О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
София 13.12.2019г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2442/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. П., [населено място], чрез процесуалния ? представител адв. С. К., срещу решение № 1715 от 11.03.2019 г. по гр. дело № 4086/2018 г. на Софийския градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 07.08.2015 г. по гр. дело № 47796/2013 г. на Софийския районен съд в частта, с която са уважени предявените установителни искове за сумата над 400,00 лв. до 10000,00 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие типова бланка № А 0794098 от 08.10.2008 г., за сумата от 4400,00 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за периода от 01.01.2009 г. до 26.03.2013 г., като вместо това е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 286 ЗЗД и чл. 36 от Закона за адвокатурата, за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцата сумата над 400,00 лв. до пълния предявен размер от 10000,00 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 08.10.2008 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.05.2013 г. по ч. гр. дело № 13079 по описа на СРС за 2013 г., 47-ми състав.
Въззивният съд е приел, че страните са валидно обвързани от договор за поръчка, обективиран в договор за правна защита и съдействие на типова бланка № А 0794098 от 08.10.2008 г., подписан от страните, по силата на който на адвоката е възложено осъществяването на процесуално представителство по делото за съдебна делба срещу възнаграждение, в какъвто смисъл е и решението на първата инстанция. Не е споделил обаче изводите на районния съд, че размерът на възнаграждението се установява от представеното копие на договора за правна защита и съдействие на типова бланка № А 0794098 от 08.10.2008 г., тъй като в случая ответницата е оспорила автентичността на частния документ, позовавайки се на твърдението, че наистина е подписала документа, но той впоследствие е бил попълнен със съдържание в частта за дължимата сума, което не съответства на постигнатото съгласие. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. първо от ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея. Приел е, че в случая поради отсъствието на оригиналния документ, страната, в чиято тежест е възложено доказването, е в обективна невъзможност да проведе успешно оспорването, тъй като според заключението на експерта по делото, копието като обект на изследване не позволява да се установи евентуално извършено дописване в бланката. В настоящия случай между страните не е спорно, че договор за правна защита и съдействие от 08.10.2008 г. е създаден и подписан на типова бланка, в рамките на установена и утвърдена адвокатска практика, която е ноторно известна на всички заинтересовани, при която се генерира един единствен оригинален документ и два безиндигови екземпляра, представляващи по същността си еднообразни химически копия, свалени от оригинала. С оглед това според въззивния съд подлежи на изследване въпросът в чие държане се намира единственият създаден оригинал, защото при спор между страните, другата страна е лишена от възможността да се ползва от оригинала по причина, за която не отговаря и е поставена в обективна невъзможност да докаже оспорването си. В тази връзка е приел, че при твърдения, че оригиналът е попълнен от ищцата, т.е намирал се е в нейна фактическа власт последно, в нейна тежест е да докаже, че го е предала на ответницата, за да понесе последната последиците от приложение на чл. 190, ал. 2 във вр. с чл. 161 от ГПК и на чл. 193, ал. 3 ГПК. В конкретния случай соченият релевантен за изхода на спора факт не е установен от ищцата в производството, поради това тежестта по чл. 193, ал. 1 ГПК, последвала от непроведено успешно оспорване, не може да бъде възложена на ответницата. Доколкото е стигнал до извод за доказаност на основанието, от което произтича вземането на ищцата, но по делото не е установен неговият размер, въззивният съд е определил същия при условията на чл. 162 ГПК. Приел е, че в случая размерът не може да е по-малък от предвидения в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения, с оглед на което е приел, че искът е основателен до размер от 400 лв.
В касационната жалба се излагат твърдения за недопустимост и неправилност на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени четиринадесет въпроса, някои от тях конкретизирани от настоящия състав съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.01.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС:
1. Представлява ли съществено процесуално нарушение разширяването на предмета на доказване по делото, излизащо извън пределите на доклада по делото и указанията на ВКС, дадени с решение по гр. д. № 554/2017 г. на IV г.о., както и произнасянето по нови въпроси и искания на ответната страна, извън тези, направени във въззивната ? жалба?
2. Подлежи ли на преценка основателността и размера на възнаграждението на адвоката и ако, да – в кои случаи? Следва ли съдът да вземе предвид всички извършени от името на доверителя действия?
3. Относно присъждане на разноски в полза на ответницата по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата
4. Откога се счита дължимо заплащането на възнаграждението при наличие на договорен падеж на плащането му в договора за правна защита и съдействие? Необходима ли е покана за плащане в този случай?
5. Откога се дължи обезщетение върху дължимата сума в размер на законната лихва върху нея при наличие на посочена дата на плащане на сумата?
6. Допустимо ли е съдът да се намесва в свободата на договарянето? Следва ли съдът да тълкува разпоредбите на договора и при наличието на какви обстоятелства? Ако измени или замести волята на страните, това води ли до недопустимост и незаконосъобразност на акта му, постановен в противоречие с чл. 9 и чл. 20 ЗЗД?
7. При разместването на доказателствената тежест в конкретния случай, без това да е направено от съда чрез промяна в доклада и без да са дадени указания на страната кои са фактите, нуждаещи се от доказване, както и в противоречие с указанията, дадени от състав на ВКС с решението по гр. д. № 554/2017 г. на IV г.о., налице ли е съществено процесуално нарушение и очевидна неправилност на решението?
8. Задължително ли е представянето пред съда на подписания адвокатски договор, за да се дължи възнаграждение по него?
9. Компетентен ли е съдът да променя, намалява или определя възнаграждението на адвоката при липса на твърдения за недействителност на договора, поради наличие на основания по чл. 26 ЗЗД?
10. В случай на установяване на недействителност на клауза на договора за правна защита и съдействие, кой е компетентен да определи въъзнаграждението на адвоката – съдът или адвокатската колегия?
11. Как следва да бъде определено възнаграждението на адвоката, в случай че ВКС приеме за правилно решението на СГС да определи сам възнаграждението на адвоката и да замести волята на страните? Коя редакция на Наредба № 1 от 2004 г. на ВАадвС за минималните адвокатски възнаграждения следва да се приложи?
12. Следва ли да бъдат определени възнаграждения и за двете фази на делбата, съгласно Наредба № 1 от 2004 г. на ВАдвС?
13. Следва ли адвокатското възнаграждение да бъде определено за всички инстанции и с оглед всички необходими и извършени процесуални действия?
14. Налице ли е разлика при начина на определяне на адвокатското възнаграждение при условията на чл. 36 и чл. 38 от Закона за адвокатурата и в какво се състои тя?
По първите единадесет въпроси жалбоподателката твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на решения на ВКС. По останалите въпроси се твърди наличието на основанието по – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК.
От ответницата по касационната жалба Л. Т. Т., [населено място], е подаден писмен отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата. Направено е искане за присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1715 от 11.03.2019 г. по гр. дело № 4086/2018 г. на Софийския градски съд.
С оглед изложението от жалбоподателката твърдения за недопустимост на решението, както и съобразно със задължението на Върховния касационен съд да следи служебно за валидността на въззивното решение и допустимостта му в обжалваната част, включително във фазата по селектиране на касационните жалби, настоящият състав не констатира вероятност решението на Софийски градски съд да е недопустимо в обжалваната част.
Първи и седми въпрос не съставляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са въззивният съд не се е произнесъл по тях и те не са обусловили правните му изводи. Въззивният съд не е преразпределял доказателствената тежест по отношение на подлежащите на доказване факти и не е излязъл извън предмета на доказване. В този смисъл поставените въпроси не са от значение за конкретното дело. В частта, в която е поставен въпросът съставлява ли съществено процесуално нарушение отклонението от задължителните указания на ВКС, дадени с решение по чл. 290 ГПК по гр. д. № 554/2017 г. на IV г.о., въпросът изпълнява изискванията на общо основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е от значение за правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд се е съобразил с дадените от ВКС задължителни указания при връщане на делото. Следователно не е налице противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос.
Втори, шести, девети, десети, единадесети и дванадесети, тринадесети и четиринадесети въпрос също не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивния съд е не са от значение за изхода на делото. За да постанови решението си, съдът е приел, че вземането на ищцата е доказано по основание, но не и по размер, и в тази връзка е приложил чл. 162 ГПК, като е определил по своя преценка до какъв размер следва да бъде уважен искът, като е изложил конкретни мотиви в тази връзка. Следователно поставените въпроси, с които жалбоподателката въвежда твърдения, че е нарушена свободата на договаряне, че съдът е намалил поради прекомерност адвокатския хонорар, както и че е приел за недействителна клауза от договора, не кореспондират с приетото от въззивния съд в решението му и не са формирали решаващата му воля. С тях се въвеждат и конкретни оплаквания, че въззивният съд не е взел предвид всички обстоятелства от значение за определяне на размера, до който искът е основателен. Те обаче представляват по същество твърдения за неправилност на решението, по които ВКС не се произнася в производството по селектиране на касационните жалби.
Трети въпрос касае направените пред първата и втората инстанция разноски. Решението на въззивния съд в тази част има характер на определение и редът за защита срещу него е производството по чл. 248 ГПК, а не касационното обжалване на решението.
Четвърти и пети въпрос представляват общо основание за допускане на касационно обжалване, но не е налице противоречие с практиката на ВКС и решението на въззивния съд. Приетото от него е, че с оглед обстоятелството, че главното задължение е било неопределено по размер към датата на падежа, длъжникът не може да изпадне в забава. Тези изводи не противоречат на представеното от касатора решение по гр. д. № 371/2010 г. на ВКС, IV г.о., което не е относимо към настоящия случай.
Въззивният съд не се е произнесъл и по осми въпрос, доколкото в случая представянето на оригинала на договора за правна защита и съдействие е било необходимо с оглед оспорването на автентичността му по реда на чл. 193 ГПК, а не защото въззивният съд е приел, че представянето му е във всички случаи необходима предпоставка за уважаването на иска за присъждане на дължимо адвокатско възнаграждение.
Липсва основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са изложени и никакви конкретни доводи от страна на касатора във връзка с претендираното основание.
С оглед изложеното, няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касация Л. Т. Т. трябва да се присъди сума в размер на 1000 лв. представляваща договорено и платено адвокатско възнаграждение, съобразно представен по делото договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1715 от 11.03.2019 г. по гр. дело № 4086/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Е. Б. П., [населено място], да заплати на Л. Т. Т., [населено място], 1000 лв., представляващи направени пред касационната инстанция разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.