5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 840
София, 22.11.2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2231/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Д., [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат С. Й.-П., срещу въззивно решение №177 от 09.02.2016 г. по в. гр. дело №2702/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено изцяло решение № 2908/31.07.2015 год. на Пловдивския районен съд, постановено по гр. дело № 14624/2014 г. и касаторът е осъден да заплати на Д. С. К., [населено място], сумата 11 098.17 лв., с която се е обогатил неоснователно за нейна сметка чрез погасяване на лизингови вноски за периода 19.10.2011 г. – 10.10.2013 г. по договор № 945-ПА/23.06.2008 г. за лизинг на лек автомобил, сключен между лизингодателя [фирма] – [населено място] и Д. Д..
Ответницата по касационната жалба Д. С. К., [населено място], П., оспорва жалбата.
Въззивният съд е приел, че на 23.06.2008 г. по време на извънбрачното съжителство на страните, ответникът е сключил договор за лизинг на лек автомобил „Шкода”, модел „Румстър С. 1MMPI”. Според неоспореното от страните заключение на вещото лице по допуснатата от съда ССЕ и справка от лизингодателя [фирма] изх.№65/29.05.2015г., по договора за лизинг ищцата е заплатила сума в общ размер от 9529.90 лв. Плащането на лизинговите вноски е било извършено от ищцата по банков път, чрез банкови преводи на парични суми от откритата на нейно име банкова сметка. Една от лизинговите вноски е била погасена от ищцата преди сключването на брака – на 16.11.2011 г., а останалите през време на брачното им съжителство с ответника. Освен това по делото е установено и плащането от нея на още пет вноски по договора – на 19.10.2011г. в размер от 455 лева, на 16.11.2011 г. в размер на 455 лева, на 23.12.2011г. в размер от 460 лева ,на 17.01.2012 г. в размер от 456,80 лева и на 27.02.2012 г. в размер от 430 лева. Бракът между страните е прекратен с развод през 2014 г. Собствеността върху автомобила е придобита от ответника след прекратяване на брака с развод, поради което лекият автомобил е лична собственост на ответника, а не обща вещ, придобита в режим на съпружеска имуществена общност. Ответникът по иска не оспорва факта на плащането от ищцата на лизинговите вноски, личния характер на средствата, нито съществуването на тези негови задължения, нито техния характер. Ответникът се брани с възражения за липса на неоснователно обогатяване, тъй като вещта е служила за задоволяване на нуждите на семейството и с изплащане на лизинговите вноски по договора ищцата съзнателно е изпълнила свой нравствен дълг. В случая обаче доброволно платените от ищцата суми за погасяване на личния дълг на ответника не съставлява изпълнение на нравствен дълг. Въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг намира приложение само в случаите на начална липса на основание, но не и при останалите фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и на чл. 59 ЗЗД съгласно ППВС №1/1979 г. Правното основание на предявения иск е по чл.59 ЗЗД, поради което възражението за плащане на сумите в изпълнение на нравствен дълг е неоснователно. Задължението за погасяване на лизинговите вноски на лекия автомобил не е поето и за задоволяване на нужди на семейството поради факта, че то още не е било създадено. Следователно със заплатените от ищцата лични средства от общо 11786.70 лева на търговското дружество – лизингодател, тя е изпълнила вместо ответника негови лични задължения по договора му за лизинг на лекия автомобил. Ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищцата, като е спестил тези разходи, а тя е обедняла.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: 1) следва ли при иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните доказателства във връзка с техните доводи, включително и със споразумението по брачното дело, в което страните са заявили, че са уредили отношенията помежду си относно упражняването на родителските права, плащането на издръжка на малолетното им дете, ползването на семейното жилище, издръжката между тях като бивши съпрузи и фамилното име на съпругата; 2) допустимо ли е предявяване на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД при наличие на друг иск, с който обеднелият може да се защити /посечено е решение № 59 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 387/2009 г. на ВКС 3) може ли да се приеме, че при съвместно съжителство с последвал сключен брак, погасяването на лизинговите вноски от страна на ищцата представлява погасен личен дълг на ответника, а не е изпълнение на нравствен дълг /сочи се решение № 293 от 19.11.2013 г. на ІІІ г.о. и решение № 211/23.07.2012 г. на ІV г.о./; 4) сключеното споразумение по брачното дело относимо ли е в производство по чл. 59 ЗЗД; 5) какво следва да се приема за начална липса на основание при фактическия състав на чл. 59 ЗЗД.
Според касатора са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Представени са решение № 59 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 387/2009 г. на ІV г.о., решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр. дело № 3267/2013 г. на ІІІ г.о. и решение № 211/23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на ІV г.о. Посочено е и ТР № 2/2011г. от 29.02.2012 г. постановено по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №177 от 09.02.2016 г. по в. гр. дело №2702/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. Повдигнатите въпроси са обусловили изхода на делото. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставените въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика. При действието на СК от 1985 г. съдът можеше да не се произнесе по въпроса за вината при развод по взаимно съгласие или по иск за развод, само ако одобри споразумение между съпрузите, което урежда всички лични и имуществени отношения между тях във връзка със съществуването и прекратяването на брака (чл. 99, ал. 3 и чл. 101 СК/1985). При тази законова уредба споразумението можеше да бъде само всеобхватно – с одобряването на споразумението от съда всички лични и имуществени отношения между съпрузите във връзка със съществуването и прекратяването на брака се считаха уредени и повече не можеше да възникне правно релевантен спор за тяхното съдържание (никой от съпрузите не може да претендира преимуществен дял, трансформация на лично имущество и др.), като се поставяше въпросът за тълкуване на волята им в случай на пропуск да бъде уредено някое отношение, т.е. ако се намереше вещ, която не е включена в споразумението – тя оставаше в обикновена съсобственост при равни дялове. При действието на СК от 2009 г. страните могат да сключат споразумение относно някои от последиците на развода (чл. 49, ал. 4 СК/2009), както е в разглеждания случай, поради което невключените в споразумението отношения, като процесните, остават неуредени и между страните може да възникне правнорелевантен спор за тяхното съдържание./решение №232 от 12.08.2014 год. по гр. дело №7488/2013 г. на ВКС, IV г.о./ Съобразно ППВС №1 от 28.05.1979 г., т. 1 когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Третото лице, което има правен интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора. Регресното право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лице. След прекратяването на брака и придобиването на собствеността върху автомобила само от единия съпруг, то във вътрешните им отношения той дължи връщане на платената сума от другия съпруг по договора с лизингодателя като получена без основание, защото липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото му./решение №59 от 22.04.2010 г. по гр. дело №387/2009 г. на ВКС, IV г.о./ Според т.3 на посоченото ППВС от систематическото място на нормата на чл.55, ал.2 ЗЗД относно съзнателното изпълнение на нравствен дълг се вижда, че тя не може да се отнесе към чл. 59 ЗЗД, ал.1 ЗЗД.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 500 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №177 от 09.02.2016 г. по в. гр. дело №2702/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. Д., [населено място], да заплати на Д. С. К., [населено място], 500 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.