1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
София, 07 юни 2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1731/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. а.п. срещу решение №2610 от 28.12.2015 г. по гр. дело №1509/2015 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 19156 от 16.12.2014 г., допълнено с решение № 1819 от 17.03.2015 г., по гр.дело № 5607/2014 г. на Софийския градски съд за осъждане П. на Р. Б. да заплати на Р. Ш. М. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумите 18 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 25 352.29 лв. – обезщетение за имуществени вреди – разноски за адвокатски възнаграждения в наказателното производство и пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума от 10 000 лв. в наказателното производство.
Касационна жалба е постъпила и от Р. Ш. М., със съдебен адрес – [населено място], срещу същото решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 19156 от 16.12.2014 г., допълнено с решение № 1819 от 17.03.2015 г., по гр.дело № 5607/2014 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 18 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв., както и в частта относно разноските.
Въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав по чл.2, ал.1, точка 3, пр.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за неимуществените и имуществени вреди, причинени на ищеца от прокуратурата от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, по смисъла на чл.93, т. 7 НК, подкуп, за което обвинение той е бил оправдан. Наказателното производство срещу Р. Ш. М., бивш заместник – министър на вътрешните работи, е продължилото общо 3 години, 10 месеца и 1 ден. Определена му е била мярка за неотклонение парична гаранция от 10 000 лв. и забрана за напускане на страната без разрешение от наблюдаващия прокурор. След разглеждане на делото на шест съдебни инстанции и произнасяне на една невлязла в сила осъдителна присъда с наложено наказание две години лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лв. с отлагане изпълнението на наказанието за срок от четири години, ищецът е оправдан. Наказателното производство, широко коментирано в електронните медии, включително и в ефира на две национални телевизии, се е отразило негативно на психиката, социалния, личния живот на ищеца и е дало негативно отражение върху политическата му кариера, която обаче не е непоправимо увредена. Не са събрани доказателства, а и не се твърди, да са настъпили трайни психически увреждания, нито непоправимо накърняване на неговия личен и социален живот. Освен това засиленият медиен интерес към повдигнатите срещу него обвинения е оправдан от обществена гледна точка, поради това, че той е бил публична личност, упражняваща дейност пряко свързана с публичната власт. Съобразявайки в съответствие с обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от заключителните разпоредби на ЗОДОВ и обстоятелствата относно зрялата възраст на ищеца, който е бил признат за виновен на една инстанция в извършване на тежко умишлено престъпление – подкуп, която осъдителна присъда е била впоследствие отменена и социално-икономическите условия в страната към момента на възникване на вредата – 18.04.2013 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда за повдигнатото му обвинение, трябва да се прецени, че за обезщетение на неимуществените вреди следва да се определи сумата 18 000 лв., заедно със законна лихва върху нея, считано от 18.04.2013 г. до окончателното и изплащане.
По отношение на исковете за имуществени вреди.
Според въззивния съд заплатените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за защитата му в наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, са имуществена вреда по смисъла на чл.4 ЗОДОВ, която подлежи на обезщетяване по реда на настоящето производство, тъй като в НПК не е предвидена процесуална възможност да се упражни претенция за присъждане на разноски от лице, което е признато за невиновно. С отговора на исковата молба ответникът не е заявил възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на воденото наказателно дело. Описаното възражение на ответника е преклудирано и не може да се направи за пръв път пред въззивния съд. На това основание не следва да обсъжда заявеното за пръв път във въззивната жалба на прокуратурата възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в наказателното производство. Основателна е и претенцията за плащане на сумата 1 152.29 лв., представляваща законна лихва върху внесената в наказателното производство парична гаранция в размер на 10 000 лв. Тя се основана на разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, според която държавата отговаря за всички имуществени вреди, включително и пропуснати ползи, каквато е и загубата на законна лихва върху внесената като парична гаранция сума, които се намират в пряка причинна връзка с неоснователното обвинение срещу ищеца.
За разноските във въззивното производство. Въззивният съд е приел, че прокуратурата не е поискала присъждане на разноски и не следва да се произнася по този въпрос. Поради неоснователност на въззивната жалба на Р. Ш. М. искането му за присъждане на разноски за въззивната инстанция не следва да се уважава.
П. на Р. Б. е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по процесуалноправни и материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите, относно необходимостта неимуществените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, както и дали законната лихва върху внесената парична гаранция в наказателното производство, представлява пропусната полза като пряка и непосредствена последица от воденото наказателно производство, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочени са ТР №3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС и ППВС №4/23.12.1968 г. Представени са и съдебни решения. Освен това се твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса възможно ли е да се намали поради прекомерност заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателния процес, който въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – посочени са две решения на ВКС.
Касаторът Р. Ш. М. твърди, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси относно критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди и необходимостта да се извърши преценка на всички относими обстоятелства, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Посочено е ППВС №4/23.12.1968 год. и са представени съдебни решения и определения. Освен това според касатора въпросът дали въззивният съд трябва да присъжда на страните направените във въззивната инстанция разноски съразмерно с уважената част на иска е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Жалбите са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №2610 от 28.12.2015 г. по гр. дело №1509/2015 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите от касаторите въпроси, с изключение на този дали е възможно да се намали поради прекомерност заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателния процес, обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касаторите. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставените въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика. Съобразена е и посочената от касаторите задължителна съдебна практика, че само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено положение. Задължително се преценяват видът и характерът на упражнената процесуална принуда, постановяване на една или повече осъдителни присъди от различни съдебни инстанции преди оправдаването на лицето, общата продължителност и предмета на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
За да се приеме, че размерът на присъденото обезщетение е завишен или занижен, трябва да бъдат представени решения, при които при аналогични случаи са присъдени различни значително по-ниски или по-високи обезщетения за неимуществени вреди. Това не е направено. Представените от касаторите съдебни решения не се отнасят до аналогични случаи, защото са постановени или при незаконни обвинения за различни от процесните престъпления или за друг вид и характер на упражнената процесуална принуда, като има и несъпоставими конкретни обстоятелства с обективен характер.
Разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато страните не са уговорили друго. Когато неоснователно се задържа парична сума, причинената имуществена вреда – загуби и пропуснати ползи, е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Това е така, защото законна лихва се дължи винаги когато паричното задължение съществува и е изискуемо, независимо от какво e породено – договор, друга сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и други източници. Разрешението е идентично в случаите когато кредитор, разполагащ с изпълнителен лист, събере вземане, чието съществуване впоследствие е отречено. Привидният кредитор, който е получил нещо процесуално законосъобразно, но при липса на материалноправно основание, дължи връщането на полученото без основание по чл.55 ЗЗД. Тогава вземането за връщане на недължимо платеното възниква с получаването му и от този момент става изискуемо, поради което се дължи със законната лихва от получаването /т.7 ППВС №1 от 28.05.1979 г./. Същото важи и паричната гаранция в наказателното производство, макар и определена по законния ред, когато се установи, че липсва материалноправно основание за внасянето и.
Въззивният съд в случая се е произнесъл за направените във въззивната инстанция деловодни разноски съобразно изхода на спора.
Въпросът дали е възможно да се намали поради прекомерност заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателния процес е неотносим, защото не е включен в предмета ная спора. Въззивният съд не е обсъждал възможността да се намали поради прекомерност заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателния процес.
Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2610 от 28.12.2015 г. по гр. дело №1509/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.