1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
София, 24 януари 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3224/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ц. Л., [населено място], приподписана от пълномощника му адвокат Н. С., срещу въззивно решение №43 от 25.03.2016 г. по гр. дело №59/2016 г. на Варненския апелативен съд, с която е потвърдено решение №223 от 23.10.2015 г. по гр. дело №587/2013 г. на Шуменския окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ за сумите 290 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 20 600.40 лв. – обезщетение за имуществени вреди от наказателно производство. Въззивният съд е приел, че на 23.01.1985 г., с постановление по сл.д. №3/1985 година на ОСл.С-гр.Варна, срещу ищеца е повдигнато обвинение за присвояване по чл.202, ал.1 НК, като същият в качеството си на обвиняем е задържан под стража до 15.08.1985 г., след което е освободен от ареста под парична гаранция. През този период, на 19.03.1985 г. срещу него е повдигнато ново обвинение за документна измама по чл.212, ал.4 НК. С постановление от 03.05.1985 г. срещу същия обвиняем е повдигнато обвинение по чл.212, ал.1,т.3 НК. С присъда № 53 от 14.08.1985 г. по НОХД № 340/1985 г. на Варненския окръжен съд, ищецът е признат за виновен в извършване на документна измама в особено високи размери и представляваща особено тежък случай – продължавано престъпление по чл.212а, ал.1, т.3, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл.18 ал.1 и чл.54 НК и му е наложено наказание ”лишаване от свобода” за срок от 8 години при ”строг” първоначален режим. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия, считано от 22.01.1985 г. до 15.08.1985 г. Присъдата е приведена в изпълнение на 21.04.1987 г. След изтърпяване ефективно на 3 г. и 4 месеца лишаване от свобода, ищецът е бил освободен на 08.08.1990 г. от затвора, в изпълнение на решение № 558/01.09.1990 г. на ВС на РБ,ІІ н.о., с което по реда на надзора е отменена присъда № 53/14.08.1985 г. по НОХД № 340/1985 г. на Окръжен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане от стадия на предварителното производство. Следствено дело № 3/1985 год. на ОСл.С – Варна е прекратено с постановление от 15.ХІІ.2000 год. от Районна прокуратура – Варна, потвърдено с постановление на Окръжна прокуратура – Варна, с вх. № 3284/2000 г. от 17.01.2001г. В хода на наказателното производство постановлението за прекратяване на следственото дело е било обжалвано пред ОП – Варна. Унищожаването на материали по следствено дело може да бъде извършено само и единствено след приключването му с влязъл в сила акт. Няма никакво основание съдът да приеме, че Прокуратурата на РБ или О. е действала незаконосъобразно, унищожавайки неприключило с влязъл в сила акт следствено дело. Унищожаване на преписка по дело след архивирането му е правен акт, който по презумпция е законен и настъпва при определени предпоставки за това – приключване на делото и изтичане на срока за пазенето му. Твърдението, че този акт е незаконен следва да бъде доказано от страната, която черпи право от него – в случая от ищеца, а това не е направено.По делото са предявени искове за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в рамките на наказателно производство, което впоследствие е прекратено, както и от излежаване на присъда, която впоследствие е отменена, а накателното производство е прекратено. Исковете са погасени по давност. Исковата молба е заведена на 04.10.2013 г. В справките, получени от РП – Варна и ОП – Варна е отбелязано, че постановлението за прекратяване на следственото дело от 15.12.2000 г. на РП е изпратено по жалба в ОП и е върнато като потвърдено на 17.01.2001 год. Следва изводът, че постановлението на ОП – Варна най-късно към 17.01.2001 год. е било вече съобщено на страните и влязло в сила, тъй като в противен случай не би било налице основание нито за връщането му, нито за унищажаване след изтичане на срока за пазене на преписката по делото. Това е и началната дата, от което става изискуемо вземането за обезщетение за вреди от наказателното преследване /т.4 от ТР № 3 от 22.ІV.2005 год. на ВКС по т.д. № 3/2004г. на ОСГК/. Следователно, към момента на завеждане на исковата молба петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД за упражняване на правата на ищеца по заявените претенции е изтекъл.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България, [населено място], не е заявил становище.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: може ли да тече давност преди вземането да е изискуемо; бездейства ли кредиторът, ако не са били налице основанията да предприеме действия; ако кредиторът не е знае, че има право на иск може ли вземането му да бъде изискуемо, както е приел първоинстанционният съд; може ли правото на иск да се ограничи от обективни критерии в интерес на държавна институция; когато наказателното производство тече повече от 15 години може ли да се вмени вина на обвиняемия за това, че не следи хода му; изискуемостта на вземането като обективен критерий означава ли, че правото на иск е обективно и независимо от субективното знание на кредитора за наличието на право на иск; ако в хода на наказателното производство постановлението за прекратяване е протестирано от прокуратурата, в чий интерес е унищожаването на преписката; следва ли в едно производство по ЗОДОВ да се толерира прокуратурата. Твърди се, че тези въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Представени са съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №43 от 25.03.2016 год. по гр. дело №59/2016 г. на Варненския апелативен съд. Повдигнатите въпроси не обуславят крайното решение. Предмет на касационно обжалване е въззивното, а не първоинстанционното решение. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика. Според нея целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение. В случая въззивният съд след като е обсъдил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, е приел за установено, че правото на иск е погасено, защото отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство/ т.4 от ТР № 3 от 22.ІV.2005г. на ВКС по т.д. № 3/2004г. на ОСГК /. От този момент давността е започнала да тече, защото тогава вземането на ищеца е станало изискуемо./чл. 114, ал.1 ЗЗД/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №43 от 25.03.2016 г. по гр. дело №59/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.