5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
София, 26 април 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4379/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. М., малолетен, действащ чрез своя баща и законен представител Н. Д. М., със съдебен адрес – [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Ф. Ч., срещу въззивно решение № 198 от 22.06.2016 г. по в. гр. дело № 1118/2016 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 17 от 07.01.2016 г. по гр. дело № 3013/2015 г. на Старозагорския районен съд.
Делото е разгледано и решено с участието на трето лице – помагач на страната на ответника [фирма], [населено място].
С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Н. Д. М., в качеството му на баща и законен представител на детето Д. Н. М., против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 49, вр.чл. 45, вр.чл. 52 ЗЗД, за сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие счупване на лъчева кост на дясна ръка при игра в детски център „Галерия Тон Бонбон” в МОЛ „Галерия”, [населено място], на 26.11.2013 г., като неоснователен.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез адвокат Г. Н., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество същата е неоснователна. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Третото лице – помагач на страната на ответника [фирма], [населено място], чрез юрисконсулт Г. Р., излага доводи, че не следва да се допуска разглеждане на касационната жалба по същество, а в случай на допускане на касационно обжалване, счита, че касационната жалба е неоснователна.
Въззивният съд е приел за безспорно установено, че в детския център, където на 26.12.2013 г. детето Д. е претърпяло злополука, са били налице всички необходими законови изисквания за работа с деца. Към момента на инцидента не е имало съоръжения, които да създават опасна обстановка за децата, не е имало повредени или обезопасени съоръжения. „Въжения мост”, от който детето е паднало, се намира на повърхността на земята. По него липсват каквито и да е препятствия, които да създадат вероятност едно дете, минавайки по него да се спъне или удари. Детето Д. е паднало на ръката си. Падането обаче не е причинено от уред или съоръжение за игра. Вследствие на това детето е получило увреждане – счупване на ръка. Установено е, че в непосредствена близост до мястото на падането на ищеца се е намирал служител на центъра, който е бил там с цел наблюдаване и надзор на децата. Веднага след падането на детето е оказано нужното съдействие – то е изведено извън детската площадка, предприети са действия за успокояването му, като родителите му веднага са уведомени за случилото се. По делото не е установено наличието на нарушения при изградените съоръжения, уредите за игра са достатъчно обезопасени, имало е ударопоглъщаща настилка, съобразно изискванията за тази цел, като необходимата за това документация е водена изрядно, т.е. ответното дружество е положило дължимата грижа. Неговите служители са положили максимални усилия, надзор и внимание, с цел предотвратяването на подобни инциденти. Те са осъществявали непосредствен надзор върху децата, реагирали са максимално бързо и адекватно след случилото се с детето Д.. С оглед на гореизложеното е направен извод, че детето Д. е претърпяло вреди от злополуката на 26.12.2013 г., но те не са настъпили поради виновно и противоправно поведение на служители на ответника. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че при оставяне на детето в детския център, с подписването и попълването на т.нар. „входна информационна карта“, родителите са декларирали, че са надлежно информирани за съществуващите рискове от нараняване на малките деца, които стават въпреки създадените условия за максимално безопасна обстановка за игра. По тези причини въззивният съд е приел, че искът е неоснователен.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правните въпроси: кога следва да се приеме, че е налице допринасяне /съпричиняване/ на вредоносния резултат от страна на служител по повод възложена му работа, пряко свързана с контрола и регулирането на поведение на малолетно лице и как се установява допринасянето/съпричиняването, за да се ангажира деликтната отговорност на възложителя; дали е загубило значението си Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС, съгласно което „Държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди“.
Въпросите са поставени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че обжалваното решение противоречи на решение № 464 от 14.11.2013 г. по в. гр. дело № 545/2013 г. на Хасковския окръжен съд, решение № 97 по гр. дело № 2121/2012 г. на Габровския районен съд и решение № 2988 по гр. дело № 309/2014 г. на Пловдивския районен съд, като цитираните решения са приложени към изложението по чл. 284, т. 3 ГПК. Според касатора по всяко едно от тези дела е възприето, че след като грижите за живота и здравето на малолетно лице са поставени и вменени в задължение на служителите на възложителя – търговско дружество, осъществяващо по занятие дейност по управление на детски кътове, същите следва да полагат максимални усилия, надзор и внимание, с цел предотвратяване на подобни инциденти, както и че дължимата грижа следвало да бъде в такъв обем, интензитет и всеобхватност, че да сведе до пределния минимум възможността от настъпване на вредоносни резултати.
С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът излага съображения, че упражняването от възложителя на властническото правомощие да възложи работата е основанието за ангажиране на деликтната му отговорност. Сочи се още, че за да се ангажира отговорността на ответника е достатъчно да се докаже, че в резултат на падане са настъпили усложнения на здравето на малолетното лице, което е било под надзора на съответните служители, на които е възложено от ответника да изпълняват тези функции и увреждането е настъпило при или по повод на изпълнение на задълженията им, като вината се предполага до доказване на противното. С оглед гореизложеното, касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горните въпроси.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 198 от 22.06.2016 г. по в. гр. дело № 1118/2016 г. на Старозагорския окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос.
Повдигнатите правни въпроси са неотносими, защото в случая въззивният съд след всестранен анализ на събраните по делото доказателства е направил извод за липса на виновно и противоправно поведение на служители на ответника по иска, поради което последният не може да отговаря за вредите. Посочените съдебни решения са неотносими, защото са постановени при различна фактическа обстановка. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика. Според ППВС № 9/1966 г., отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. Необходимо е вредите да са резултат от виновно противоправно действие или бездействие на лице, ангажиращо отговорността на ответника, а решение № 131 от 1967 г. на ОСКГ приема, че отговорността по чл. 45 и 49 от ЗЗД не се презумира, като вината е само един от елементите от фактическия състав при непозволеното увреждане и само тя се презумира /решение №166 от 10.03.2010 г. по гр. дело №4284/2008 г. на ВКС, IV г.о./.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1 356 лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 198 от 22.06.2016 г. по в. гр. дело № 1118/2016 г. на Старозагорския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. М., действащ чрез своя баща и законен представител Н. Д. М., със съдебен адрес [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 1 356 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.