1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София 17.01. 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 60089/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Г. А., срещу въззивно решение №541 от 24.03.2016 г. по т. дело №4648/2015 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №1218 от 23.07.2015 г. по т. дело №3474/2014 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 362 631.07 лв., представляваща цената за достъп от фотоволтаична електроцентрала „Р.”, находяща се в ПИ 500200, м. „Селището” в землището на [населено място], [община], област В., до електроразпределителната мрежа на ответника за периода от 18.09.2012 г. до 15.07.2013 г., платена от ищеца на отпаднало основание (раздел III, т. 12 от решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, отменен с решение № 4083/ 25.03.2013 г. по адм.д. № 12494/ 2012 г. на ВАС), ведно със законната лихва от 05.06.2014 г. до окончателното и изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 2 826.10 лв. – лихва за забава, върху главницата за периода от 07.05.2014 г. до 05.06.2014 г.
Въззивният съд е приел, че правното основание на иска е чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Правоотношението между страните е възникнало по силата на договор, според условията на който ищецът е поел задължението да заплаща на ответника цената за пренос през разпределителната мрежа на произведената/ потребена електрическа енергия, в утвърдения от ДКЕВР размер. С раздел ІІІ, т. 12 от приетото на основание чл. 32, ал. 4, чл. 30, ал. 1, т. 13, във връзка с § 197, ал. 2 ЗИДЗЕ решение № Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012 г., е определена временна цена за достъп на фотоволтаични електрически централи с инсталирана мощност над 100 кWр, въведени в експлоатация в периода 01.01.2012 г – 30.06.2012 г. С влязло в сила съдебно решение раздел ІІІ, т. 12 от този административен акт е отменен. В периода на неговото действие – от м. септември 2012 г. до м. юни 2013 г. ищецът е заплатил на ответника цената за достъп до разпределителната мрежа в общ размер 362 631.07 лв., с включен ДДС.
Цените за предоставените от Е. услуги са извън предмета на договорно уреждане. Определената от ДКЕВР цена за достъп / пренос несъмнено става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор. Съобразно чл.177, ал.1, изр.2, чл.183 и по аргумент за противното от чл.195, ал.1 АПК отмяната на индивидуален административен акт има обратно действие, поради което се касае за хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Ето защо даденото на отпаднало основание следва да се върне.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва жалбата.
Жалбоподателят е изложил доводи за това, че обжалваното решение е недопустимо, защото страните са обвързани от договорно правоотношение, а съдът се е произнесъл по иск за неоснователно обогатяване – т.е. има произнасяне по непредявен иск. Правните въпроси, с които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване са следните:
1.Може ли задължение за плащане по договор да има и друг недоговорен източник /при сложен фактически състав/ и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението;
2.Допустим ли е иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание спрямо договор с продължително или периодично действие и по отношение на вече заплатените вноски.
С твърдение за липса на задължителна съдебна практика на ВКС по тези въпроси и за противоречива практика на съдилищата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
3.Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по променена квалификация на иска, без да изготви допълнителен доклад и да даде указания на страните;
4.Допустимо ли е съдът да не сочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?
По тези два въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът вижда противоречие с ППВС №1/1953 г., ТР № 1/ 2013 г., ТР № 1/ 4.01.2000 г., както и с практика на отделни състави на ВКС по чл.290 ГПК, която представя.
5.Във връзка със съдебната отмяна на административния акт – решение Ц-33 допустимо ли е прилагането чрез тълкуване или по аналогия на правилата за унищожаване на сделки по чл.27 и сл. ЗЗД към административния елемент от смесения фактически състав, изведен като източник на облигационно задължение за плащане.
Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото по него няма формирана съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №541 от 24.03.2016 год. по т. дело №4648/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Искането жалбата да се допусне до разглеждане с оглед проверка допустимостта на решението е неоснователно. Не може да се предполага, че решението би се оказало недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като както обстоятелствената част на исковата молба, така и заявеният петитум сочат на иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, с какъвто иск правилно е прието от двете съдебни инстанции, че са сезирани и решението е отговор на така квалифицираната претенция. В случая няма смесване на договорна и извъндоговорна отговорност, каквато се поражда при неоснователно обогатяване, тъй като по делото не е имало спор, че относно размера на цените за достъп страните не са обвързани с договор, а са плащани по силата на решението на ДКЕВР и с оглед на безспорния факт, че обектът е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, с когото ищецът има договор за изкупуване на произвежданата енергия, както и договор за достъп и пренос през електроразпределителната мрежа на ответника. По тази причина отмяната на решението на ДКЕВР за временните цени за достъп представлява отпадане на правното основание, на което са формирани цените и е било извършено предходното плащане, което покрива хипотезата на чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД. Въззивният съд е възприел конструкцията на смесен фактически състав, но това няма отношение към крайния му извод, че плащането се е дължало по силата на решение на ДКЕВР /разглеждано като самостоятелен акт или като елемент от сложния фактически състав заедно с договора за достъп/. С отмяната на административния акт се оказва, че платеното е дадено при отпаднало основание.
Останалите повдигнати въпроси обуславят решението, но те са решени съобразно задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според тази практика отмяната по съдебен ред на решението на ДКЕВР, което представлява индивидуален административен акт, има обратно действие, с което се заличават всички правни последици от момента на издаването му, от което следва извод, че плащането е станало на основание, което впоследствие е отпаднало – хипотеза на неоснователно обогатяване, уредена в чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД. В частност заличаването на последиците се отнася за всички платени суми, независимо дали плащането е било с продължително или периодично действие. / В този смисъл са следните решения на ВКС – р.№ 157/ 11.01.2016г. по т.д.№ 3018/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 155/ 11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 75/16.08.2016г. по т.д.№ 206/2015г., І т.о., р.№ 212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І т.о., р.№ 28/ 28.04.2016г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ т.о., р.№ 104/ 27.06.2016г. по т.д.№ 1610/ 2015 г., ІІ т.о./.
Обжалваното решение не противоречи на т.2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд при неправилна квалификация на иска да даде указания на страните за представяне на доказателства относно релевантните за спора факти. Това е така, защото въззивният съд не е констатирал да е била дадена неправилна квалификация на предявения иск. Не се потвърждава и твърдението за липса на мотиви и непосочване на матералноправната норма, от която произтича отговорността на ответника, тъй като в решението изрично е посочено че сумата се дължи на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД поради отпадане на основанието за плащането и, а именно на решението на ДКЕВР. Въззивният съд не е приел, че трябва да се прилагат чрез тълкуване или по аналогия правилата за унищожаване на сделки по чл.27 и сл. ЗЗД към административния елемент от смесения фактически състав, изведен като източник на облигационно задължение за плащане.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да бъдат присъдени 13 690.80 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №541 от 24.03.2016 г. по т. дело №4648/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 13 690.80 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.