1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
София, 03 април 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 60366/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. Н. и П. К. Н., двамата от [населено място], срещу решение №146 от 06.06.2016 г. по т. дело №202/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №1173 от 08.12.2014 г. по т.д.№1491/2013 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено, по отношение на [фирма], [населено място], че касаторите и дължат солидарно сумата 37249.83 евро, включваща както следва: сумата от 33 466.01 евро, представляваща непогасена главница по договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека №4673 R 2007/15.11.2007г. и анекси към него; сумата от 3625.34 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода 20.03.2012 г. – 14.03.2013 г. по чл.2, ал.1 от анекс №3, сключен на 11.01.2010 г. във вр. с чл.9, ал.1 и 2 от договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека №4673 R 2007/15.11.2007г. и анекси към него; сумата от 93.12 евро, представляваща наказателна лихва за забава за периода от 20.03.2012 г. до 14.03.2013 г. вкл. по чл.9, ал.3 от договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека №4673 R 2007/15.11.2007 год. и анекси към него; сумата от 65.36 евро, представляваща годишна такса по чл.5, ал.1 от анекс №2, сключен на 23.11.2009 г. към договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 4673 R 2007/15.11.2007 г., за периода от 20.11.2012 г. – 14.03.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 15.03.2013 г. до окончателното и изплащане, за което вземане по ч.гр.д. №3450/2013 год. по описа на ВРС е издадена заповед №1916/18.03.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК на основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл.415 ГПК. Според въззивния съд между страните по делото е сключен договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 4673 R 2007/15.11.2007г., трансформиран впоследствие в многоцелеви кредит с ипотека съгласно анекс №1, както и последващи анекси. Не се спори и относно факта на усвояване на сумата по така предоставения кредит. Оплакването относно липсата на възможност за капитализация на лихвите, която е направена със сключените анекси е неоснователно. В действащата Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск /обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 г./ липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. Страните са уговорили, че редовният дълг включва редовна главница, просрочена главница, уговорили са промени в условията по договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктурирана главница. Според въззивния съд твърдението в отговорите на исковата молба за наличието на неравноправни клаузи е неоснователно. Разпоредбите, регламентиращи потребителската защита са императивни, като съдът следва да тълкува клаузите по благоприятен за потребителя начин. Кредитополучателите – физически лица по договор за кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар.“тълкувателна приложимост“ на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б” /, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл C., 10 avril 1984, V. C., aff. 14/83, R.. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП, каквито са направени от ответниците. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП, като съобразява и ограниченията на чл.144 ЗПП, касаещи конкретно предоставянето на финансова услуга. Във възражението като неравноправна клауза се сочи чл.9, т.2 от раздел ІV от договора, и чл.9 т.1 от анекс № 1, с която е уговорен размерът на лихвата и обвързването и с плаващ индекс /юрибор/. Твърдението за наличие на клауза, по силата на която банката променя едностранно лихвения си процент попада в приложното поле на чл.143, т.12 ЗПП, но по силата на чл. 144, ал. 2 ЗПП, нормата на чл. 143, т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. Разпоредбите на чл.143, т.7,10 и 12 ЗПП не се прилагат по отношение при сделки със стоки и услуги, чиято цена е свързана с размера на лихвения процент на финансовия пазар, както е по сключения договор за кредит. Ето защо това възражение е неоснователно. Относно възражението за нищожност на тази неравноправна клауза на основание чл.146 ЗЗП – съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. В случая оспорваните клаузи по договора за кредит и анексите към него, касаещи начина на определяне на договорната възнаградителна и наказателна лихва, капитализирането на начислени договорни лихви към главница, начина на погасяване на кредита, правото на едностранна промяна, са индивидуално договорени между страните, което изключва тяхната неравноправност.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва жалбата. Твърди, че няма поставени правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК няма формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са само твърдения, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото предметът на спора попада в област на правораздаването, в която през последните години се набюдават различни тълкувания и интерпретации на нормативната уредба. Изводите на съда са в противоречие с правилното тълкуване на неравноправните клаузи, а именно благоприятно за потребителя. Не са съобразени правилата за доказателствената тежест и абсолютно е игнорирано общностното право и практиката на Европейския съд относно прилагането им спрямо конкретния казус.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №146 от 06.06.2016 г. по т. дело №202/2016 г. на Варненския апелативен съд. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 год. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая само от изложените твърдения, че са неправилни изводите на въззивния съд, не може да се приеме, че има формулиран правен въпрос съобразно посочените по-горе изисквания.
Освен това според решение №23 от 07.07.2016 г. по т. дело №3686/2014 г. на ВКС, I т.о. нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93813/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Директивата е формирана многобройна практика на Съда на Европейския съюз, вкл. по чл.6, пар.1 по въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор. В т.2 от решение по дело С-243/08 на СЕС е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете клаузата за неравноправна, той не е прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният съд има такова задължение и когато проверява собствената си териториална компетентност. Според т.2 от решение по дело С-397/11 СЕС, чл.6, пар.1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, и без потребителят да е направил искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Когато неравноправен характер на клауза в потребителски договор е констатиран служебно от ВКС за първи път в производството по чл.290 ГПК, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане с оглед гарантиране правото на защита на страните да изразят становище и представят доказателства, освен в случаите, когато ВКС е обвързан от действието на влязло в сила решение по колективен иск, с което клаузата в общите условия към потребителския договор вече е обявена за неравноправна. В селективната фаза на касационното производство ВКС не извършва проверка на правилността на въззивното решение, а от там и не следи по свой почин за наличие на неравноправни клаузи по см. на чл.143 и сл. на ЗЗП.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба не трябва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №146 от 06.06.2016 г. по т. дело №202/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.