6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
София, 29 март 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 60308/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат П. М., срещу въззивно решение №1081 от 27.05.2016 г. по т.дело №5367/2015 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1726 от 15.10.2015 г. по т.д. № 8543/2014 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на [фирма], със съдебен адрес – [населено място], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 50 764.48 лв., представляваща платена цена за достъп на основание отменено решение на ДКЕВР, ведно със законната лихва от 11.12.2014 г. до окончателното и изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 139,02 лв. – обезщетение за забава за периода 01.05.2014 г.-11.12.2014 г.
Ответникът по касационната жалба [фирма], със съдебен адрес – [населено място], представя отговор по касационната жалба, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се направените от страната разноски.
Въззивният съд е приел, че основанието за дължимост на заплатената от [фирма] на [фирма] процесна сума за цена за достъп, е договорната клауза за тази цена, определена административно с решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, чиято съдебна отмяна има обратно действие. Това води до отпадане на основанието за плащане с обратна сила, поради което и предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД е основателен. Според въззивния съд, спорният по делото въпрос е дали след отмяната на решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на процесната сума. Отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и Е. се уреждат от договори – за присъединяване и за ползване на мрежата /чл. 104 ЗЕ/. Извън предмета на договорно уреждане са дължимите цени за предоставените от Е. услуги, които подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР и по-специално – цените за достъп и за пренос /чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ/, като определената от ДКЕВР цена за достъп/пренос несъмнено става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание, но този елемент /клауза/ от договорното отношение не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на административно определяне от държавния енергиен регулатор. Задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент /сключен договор за достъп и пренос – такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен елемент /решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп – временна или окончателна/. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване от Е. на цена за достъп/пренос, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на Е.. Задължението на [фирма] за плащане на цена за достъп на [фирма] е възникнало с издаването на решение № Ц-33/14.09.2012год. на ДКЕВР /което съгласно чл. 13, ал.7 ЗЕ подлежи на изпълнение, независимо дали е обжалвано/, но е отпаднало с влизане в сила на решение № 4083/25.03.2013год. по адм. д. № 12494/2012 г. на ВАС, с което решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп по чл. 32, ал. 4 ЗЕ е отменено. Посочено е още, че съобразно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо дали тези лица са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. При това отмяната има обратно действие. Отмяната на административния акт за определяне на временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на развалянето на един договор, а е идентично като правна фигура с унищожаването на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при договори с продължително или периодично изпълнение – отменимостта на административните актове се разглежда в правната теория и съдебната практика като форма на тяхната недействителност именно от категорията „унищожаемост“.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси: 1/ договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задълженние и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се сочи следната практика на ВКС: решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр. дело № 844/2009 г. и решение № 246 от 27.05.2011 г. по т.д. № 1265/2010 г.; 2/ може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник (смесен фактически състав от договор и административен акт) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото отсъства пряка норма, която да регулира как следва да се уредят отношенията при отсъствие на решение на ДКЕВР, съответно при неговата отмяна; това е порок на законодателството и законова празнота, която не може да бъде попълнена чрез тълкуване по аналогия, довела е до различни противоречиви изводи при постановяване на съдебни решения от съдилищата в страната и налага задължително тълкуване за точното приложение на закона. 3/ може ли да се счита за отпаднало основанието по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и оказване на услугата/ и допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – цитирани са и са приложени редица решения на Варненския окръжен съд, които според касатора са влязли в сила, като неподлежащи на касационно обжалване; 4/ допустимо ли е съдът, сезиран с търговски спор, да се произнесе с решение, в което да се намеси пряко с компенсаторни мерки по административно правоотношение и да се произнесе вместо административния орган. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – твърди се, че обжалваното въззивно решение противоречи на влязлото в сила решение № 1015 от 25.05.2015 г. по в.гр. дело № 363/2015 г. на Варненския окръжен съд; 5/ допустимо ли е съдебно решение по граждански спор да бъде взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила административен акт, за който са представени доказателства, че същият е оспорен от страна по делото – с основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената на услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР и императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ; пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ. – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК; 8/ има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него; има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК; относно основанието по т. 2 касаторът сочи противоречие с решение № 1015 от 25.05.2015 г. по в.гр. дело № 363/2015 г. на Варненския окръжен съд, решение № 1026 от 26.05.2015 г. по в.гр. дело № 850/2015 г., решенията по в.гр. дело № 1483/2015 г., в.гр. дело № 2412/2014 г., в.гр. дело № 2768/2014 г. и в.гр. дело № 3020/2014 г. на Варненския окръжен съд /които се сочи, че са окончателни/ и влязло в сила решение от 11.05.2015 г. по в.гр. дело № 6422/2014 г. на СГС; 8/ след като услугата достъп е предоставена и по икономическата си себестойност има стойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай, че ищецът иска връщане на платеното; 10/ допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; твърди се противоречие с раздел ІІ от ППВС № 1/1953 г. относно съдържанието на мотивите на първоинстанционното, съответно въззивното решение, с т. 19 от ТР № 1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд да формира собствени правни изводи и да ги мотивира; 11/ допустимо ли е съдът да въведе за пръв път с решението си юридически факт, който не е обявил като служебно известен на страните, дори и да става въпрос за съдебно производство, в което една от страните е страна – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. дело № 56/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 361 от 20.05.2015 г. по гр. дело № 1692/2014 г. на ВКС, ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №1081 от 27.05.2016 г. по в.т.дело №5367/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Повдигнатите въпроси обуславят решението, но те са решени съобразно задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според тази практика отмяната по съдебен ред на решението на ДКЕВР, което представлява индивидуален административен акт, има обратно действие, с което се заличават всички правни последици от момента на издаването му, от което следва извод, че плащането е станало на основание, което впоследствие е отпаднало – хипотеза на неоснователно обогатяване, уредена в чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД. В частност заличаването на последиците се отнася за всички платени суми, независимо дали плащането е било с продължително или периодично действие. / В този смисъл са следните решения на ВКС – р.№ 157/ 11.01.2016г. по т.д.№ 3018/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 155/ 11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 75/16.08.2016г. по т.д.№ 206/2015г., І т.о., р.№ 212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І т.о., р.№ 28/ 28.04.2016г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ т.о., р.№ 104/ 27.06.2016г. по т.д.№ 1610/ 2015 г., ІІ т.о./. В случая няма смесване на договорна и извъндоговорна отговорност, каквато се поражда при неоснователно обогатяване, тъй като по делото не е имало спор, че относно размера на цените за достъп страните не са обвързани с договор, а са плащани по силата на решението на ДКЕВР и с оглед на безспорния факт, че обектът е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, с когото ищецът има договор за изкупуване на произвежданата енергия, както и договор за достъп и пренос през електроразпределителната мрежа на ответника. По тази причина отмяната на решението на ДКЕВР за временните цени за достъп представлява отпадане на правното основание, на което са формирани цените и е било извършено предходното плащане, което покрива хипотезата на чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД. Въззивният съд е възприел конструкцията на смесен фактически състав, но това няма отношение към крайния му извод, че плащането се е дължало по силата на решение на ДКЕВР /разглеждано като самостоятелен акт или като елемент от сложния фактически състав заедно с договора за достъп/. С отмяната на административния акт се оказва, че платеното е дадено при отпаднало основание. Не се потвърждава твърдението за липса на мотиви и непосочване на матералноправната норма, от която произтича отговорността на ответника, тъй като в решението изрично е посочено че сумата се дължи на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД поради отпадане на основанието за плащането и, а именно решението на ДКЕВР.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да бъдат присъдени 3 685.06 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1081 от 27.05.2016 г. по т.дело №5367/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], със съдебен адрес – [населено място], 3 685.06 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.