1
5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 248
София, 15 ноември 2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
при секретаря Аврора Караджова
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 784/2016 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат К. М., срещу решение от 28.03.2013 г. по гр. дело №7697/2012 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 1614/2010 г. на Софийския районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на касатора срещу С. Д. П. за сумата 5 200 лв., получена по нищожно споразумение и за сумата 2 100 лв. – мораторна лихва за периода 28.02.2007 г. – 13.01.2010 г. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не може да се направи обоснован извод за това, че между страните по делото е настъпило имуществено разместване на блага и това разместване няма договорно или друго основание. Представените мемориални ордери не установяват по категоричен начин, че ответницата е получила посочените суми и осъществено ли е банково плащане. С оглед правилно разпределената доказателствена тежест ищецът е следвало да удостовери наличността на сумите по банковата сметка на ответницата. По делото не е доказано, че тя е получила суми по споразумение от 25.01.2006 г. В мемориалните ордери е записано „спец. споразумение” като основание за превод на суми, но не е записано от коя дата е това споразумение, нито пък цялото му наименование. Оттук следва, че ако е получена такава сума, то тя може да е платена въз основа на друго споразумение. Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал дали има и други споразумения с ответницата.
Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според него изводът на въззивния съд, че искът е неоснователен, защото той като ищец не е доказал, че паричните суми са получени от ответницата по споразумението от 25.01.2006 г., е неправилен. В случая плащането се установява от приетите като писмени доказателства два мемориални ордера – от 01.03.2006 г. за сумата 2 346.50 лв. и от 31.01.2007 г. за сумата 2 287.33 лв. Получаването на тези парични суми не е оспорено от ответницата. Освен това, ако въззивният съд е преценил, че не е изпълнил доказателствената си тежест да докаже безспорното между страните плащане, то е следвало да му се даде възможност да представи допълнително доказателства за това.
Ответницата по касационната жалба С. Д. П., [населено място], оспорва жалбата.
С определение №369 от 13.04.2016 г. е допуснато касационно обжалване на решение от 28.03.2013 г. по гр. дело №7697/2012 г. на Софийския градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правните въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително и безспорните такива между страните относно извършените плащания с ордери на парични суми по процесното споразумение, като в мотивите на решението вземе отношение по всички доводи на страните и доказателствата по делото, както и дали има съществено процесуално нарушение ако въззивният съд въпреки оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е съобразил с липсата на спор между страните по съществуването на представените от ищеца мемориални ордери и по обстоятелството, че същите удостоверяват получаването от ответницата на сумите, формиращи претендираната главница, не поправи допуснатите нарушения във връзка с доклада.
По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Според задължителната практика на ВКС съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът трябва и да отдели спорните от безспорните факти, след което да преценява събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Ако между страните по делото не се оспорва съществуването на процесното споразумение от 25.01.2006 г. за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция към трудовия договор, нито неговото съдържание, а се твърди от ответницата по иска, че същото е нищожно поради противоречие с императивни разпоредби на КТ, както и ако от събраните по делото доказателства се доказва плащане с ордери на парични суми, то споразумението следва да се приеме за съществуващо. Независимо от това винаги когато са изложени основателни оплаквания, че не е разпределена правилно доказателствената тежест въззивният съд дължи даване възможност на страните да посочат относими доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция /т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК/ С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в тежест на първия е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. /В този смисъл е определение №142 от 21.02.2012 г. по ч.гр. дело №103/2012 г. на ВКС, IV г.о./.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:
Неправилно въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не може да се направи обоснован извод за това, че между страните по делото е настъпило имуществено разместване на блага и това разместване няма основание. С молба на ответницата по иска до ищеца от 06.02.2007 г. е направено извънсъдебно признание, че между страните е било сключено споразумение от 25.01.2006 г., както и че тя е получавала парични суми по това споразумение. Плащането на тези суми се установява и от приетите като писмени доказателства два мемориални ордера – от 01.03.2006 г. за сумата 2 346.50 лв. и от 31.01.2007 г. за сумата 2 287.33 лв. С отговора на исковата молба ответницата не е оспорила наличието на сключено споразумение от 25.01.2006 г. за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция, а само е направено възражение за неговата нищожност поради противоречие с императивни разпоредби на КТ. Ответницата по иска нито е твърдяла, нито по делото има доказателства получаването на паричните суми по двата мемориални ордера да е станало на друго основание
С това споразумение страните са уговорили ответницата по иска като служител на ищеца да не прекратява трудовото правоотношение с банката по своя инициатива за срок от три години и да не извършва конкурентна дейност за срок от две години след прекратяване на трудовия им договор като за това получава годишно възнаграждение от 2600 лв. в продължение на три години. Според решения на ВКС – решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, посочените по-горе уговорки нарушават конституционно признатото право на труд. Работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ. Той не може и да им забранява да упражняват свободно своята професия след прекратяването на трудовите правоотношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на престиране на труд в бъдеще, поради което такива клаузи по своята същност са нищожни. Същите, макар и да не са свързани със съдържанието на трудовия договор, възлагат задължение на работника или служителя да не прекратява трудовия договор за определен период от време и да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентни търговски субекти, поради което тези уговорки противоречат на императивни правни норми и принципи на трудовото право – чл.8, ал.4 КТ. По начало автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона. След като споразумението е нищожно, то на основание чл.34 ЗЗД ответницата по иска трябва да върне получените от нея пари въз основа на същото.
Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Отвeтницата по иска е получила общо сумата от 4633. 83 лв., при начална липса на основание, поради което предявеният иск за връщането и следва да се уважи до същия размер. Искът следва да се отхвърли за разликата над 4633. 83 лв. до 5200 лв. като неоснователен. Ищецът е оправил покана до ответницата за връщане на сумите, изплатени по споразумението. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за периода от 28.02.2007 г. до датата на исковата молба – 13.01.2010 г. за сумата 1865 лв. Този иск е неоснователен за разликата над 1865 лв. до претендираните 2100 лв. Въззивното решение трябва да се потвърди в частите – за разликата над 4633. 83 лв. до 5200 лв. и за разликата над 1865 лв. до 2100 лв., с които исковете са отхвърлени като неоснователни.
Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят 1917.52 лв. деловодни разноски за всички инстанции.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 28.03.2013 г. по гр. дело №7697/2012 г. на Софийския градски съд в частите, с които са отхвърлени исковете на [фирма], [населено място], срещу С. Д. П., [населено място], за връщане на получената по споразумение от 25.01.2006 г. сума до размер на 4633.83 лв. и за заплащане на обезщетение за забава до размер на 1865 лв. за периода от 28.02.2007 г. до 13.01.2010 г., както и за законната лихва върху 4633.83 лв., до окончателното изплащане на главницата и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. Д. П., [населено място], да заплати на [фирма] сумата 4633.83 лв., получена при начална липса на основание по силата на споразумение от 25.01.2006 г., както и да заплати обезщетение за забава в размер на 1865 лв. върху главницата от 4633.83 лв. за периода от 28.02.2007 г. до датата на предявяване на иска – 13.01.2010 г., а също и законната лихва след тази дата върху 4633.83 лв. до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 28.03.2013 г. по гр. дело №7697/2012 г. на Софийския градски съд в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА С. Д. П., [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], 1917.52 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.