1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1117
София, 10 октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 3873 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано e по касационна жалба на С. Ю. Д., подадена чрез адвокат С. М. от САК срещу решение № 2399 от 22.12.2014 г. по в.гр.д. № 2787/2014 г. на Апелативен съд – София, с което се отменя решение от 04.12.2012 г. по гр.д. № 4009/2012 г. на Софийски градски съд и вместо това се отхвърля предявения иск от С. Ю. Д. против [фирма], [населено място], за заплащане на лихви за забава в размер на 30 000 лева, за периода от 15.10.2010 г. до 27.10.2011 г. върху изплатената главница от 323 100 лева, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД и са присъдени направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК.
В допълнение към касационната жалба е включено изложение на касационните основания, в което се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, по правните въпроси: 1/ „относно началния момент на обезщетение за забава”; 2/ „Допустимо ли е страните по едностранно развален договор да договарят възникналите по силата на закона правни последици”; 3/ „Изпада ли в забава длъжник, когато датата на изпълнение е определяема или пък длъжникът сам е определил и необходима ли е покана в тези случаи”; 4/ „Недопустимо ли е да се предявят искови претенции, които не са конкретно и изрично уредени между страните, а се съдържат в общата формулировка, че страните са уредили напълно отношенията си и нямат, както и няма да имат за в бъдеще каквито и да било претенции една спрямо друга”. Изложени са съображения, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 311/20.01.2014 г. по гр.д. № 507/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 4/08.08.2014г. по т.д. №1748/2013 г., ТК, І т.о, на ВКС, както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
От ответника [фирма], чрез адвокат Л. Д. и адвокат И. А. е подаден отговор, в който подробно оспорват доводите в жалбата като считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и претендират направените разноски.
Въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от валиден предварителен договор от 05.07.2004г. за покупко-продажба на апартамент в София, във връзка с който продавачът е направил изявление за прекратяване, поради неизпълнение на задълженията от купувача, като същия имот е бил продаден на трето лице. Страните по предварителния договор са подписали спогодба от 27.10.2011 г., с която са се съгласили, че след прихващане на насрещните вземания дружеството дължи на купувача по договора от 05.07.2004 г. сумата от 321 639 лева, която е била изплатена за покупко-продажбата и строителство на апартамента. С оглед изрично уговореното в р.VІ от спогодбата, съдът е приел, че с изпълнението на спогодбата се уреждат напълно финансовите отношения, възникнали на основание предварителния договор и анекса към него, както и във връзка с образуваното дело по чл.19, ал.3 ЗЗД. След като не се спори, че страните по спогодбата са изпълнили насрещните си задължения, претенцията въз основа на предварителния договор от купувача е приета за неоснователна. Въззивният съд е изложил и допълнителен аргумент за отхвърляне на предявения иск, като е приел, че когато се прекратява едностранно предварителен договор също е необходимо да се отправи покана до длъжника, за да го постави в забава.
При проверка на касационните основания за допустимост, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: Поставеният въпрос за началния момент на обезщетението за забава намира конкретен отговор в нормата на чл.69, ал.1 ЗЗД, според която, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. В обжалваното решение е възприето принципното разбиране, че когато се търси обезщетение за забава на парично задължение е необходимо длъжникът да се постави в забава, но този допълнителен аргумент не обуславя крайните изводи на съда, че със спогодбата, спорещите страни са постигнали съгласие да уредят окончателно финансовите и имуществени си отношения, възникнали на основание сключения предварителния договор и образуваното във връзка с него дело по чл.19, ал.3 ЗЗД, поради което претенцията за лихви основана на същия предварителен договор е неоснователна. В съответствие с установената практика на ВКС за преобразуващото действие на спогодбата, въззивният съд е направил извода, че при постигнато съгласие за съществените елементи на договора за спогодба, в който се приема, че с точното му изпълнение, всички финансови и имуществени отношения, във връзка с възникнали по-рано облигационни задължения, са напълно уредени, страните по този договор могат да искат само изпълнение на задълженията в спогодбата при уговорените в нея условия и срокове. В случая, ищецът твърди неизпълнение на задължението за връщане на престираното по предварителен договор, но имуществените отношения по този договор са преуредени със спогодбата от 27.10.2011 г. и продавачът е изпълнил точно своите задължения по тази спогодба, с оглед на което въззивният съд е отхвърлил иска.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като поставеният въпрос за началния момент на обезщетението за забава не обуславя решаващата воля на съда, а приложената към касационната жалба практика на ВКС – решение № 311/20.01.2014 г. по гр.д. № 507/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 4/08.08.2014г. по т.д. №1748/2013 г., ТК, І т.о, постановени по реда на чл.290 ГПК, е неотносима към случая, тъй като в първото от тях се разглежда въпроса дължи ли се лихва върху приспадаща се част от получавания наем на съсобствен имот, а във второто – хипотези на дължимо обезщетение при задължение за връщане на даденото на отпаднало основание след развалянето на сключения договор (без последващо съгласие за насрещните вземания).
Не е налице и основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по останалите поставени от жалбоподателя материалноправни и процесуалноправни въпроси, във връзка с които също има съдебна практика, включително и задължителна такава – напр. решение № 775 от 16.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 906/2009 г., IV г. о. ГК, според което с договора страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването му и различни последици от неизпълнението на всяко отделно задължение по договора, като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави.
Кога длъжникът е поставен в забава намира конкретен отговор в нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД, според която, ако не е уговорен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след покана на кредитора, което принципно разрешение е дадено и в обжалваното решение на въззивния съд. Повдигнатият процесуалноправен въпрос „недопустимо ли е да се предявят искови претенции, които не са конкретно и изрично уредени между страните, а се съдържат в общата формулировка, че страните са уредили напълно отношенията си и нямат, както и няма да имат за в бъдеще каквито и да било претенции една спрямо друга” е свързан с процесуалните предпоставки за допустимост, по който също има непротиворечива съдебна практика, според която допустимостта на иска зависи от наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването правото на иск.
Съществуващата непротиворечива практика на ВКС по поставените въпроси не дава основание да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд. От съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост от изменение на съществуващата или създаване на нова съдебна практика по въпросите свързани със свободата на договаряне, забавата на длъжника и процесуалната допустимост на предявения иск. Когато в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че липсва съдебна практика по определен правен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. При липсата на доводи в този смисъл не може да се допусне касационно обжалване на решението, тъй като не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна по жалбата е поискала разноски пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева и е представила доказателства за изплащането им от 21.05.2015 г., които следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2399 от 22.12.2014 г. по в.гр.д. № 2787/2014 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА С. Ю. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 1000 (хиляда) лева, разноски пред настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.