10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
София, 03 април 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4354/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. О. Д. от [населено място] и [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адвокат Д. И., срещу въззивно решение №VІ-35 от 26.05.2016 г. по в. гр. дело № 421/2016 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 28 от 07.01.2016 г. по гр.дело № 2966/2015 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционното решение касаторите са осъдени да заплатят солидарно на Т. П. М. и Е. А. М. по 2000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, причинени им от публично разпространени, чрез излъчен на 23.03.2015г. от 19,30 ч. по телевизия „С.“, в предаването „Новини“-Централна информационна емисия на ТВ „С.“, репортаж на журналиста в същата телевизия К. Д., със заглавие „Държавни чиновници в услуга на дървената мафия“, клеветнически твърдения, съдържащи неверни позорни обстоятелства, които са уронили достойнството, честта и доброто им име, причинили са им неудобство и негативни емоции за дълъг период от време, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на деликта – 23.03.2015г. до окончателното плащане. Касаторите са осъдени да заплатят на Е. А. М. и Т. П. М., по 900 лв., представляващи разноски за въззивната инстанция.
Ответниците по касационната жалба Т. П. М. и Е. М. М., двамата от [населено място], чрез пълномощника си адвокат Р. Д., оспорват жалбата, като считат, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване. Молят за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Въззивният съд е приел за основателни предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр.чл. 53 ЗЗД, като се е позовал на приложимата в случая задължителна съдебна практика на ВКС – решение №85 от 23.03.2012 г. по гр. дело №1486/2011 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, които могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. В случая твърденията са за факти, а именно – ищците в качеството си на държавни чиновници са действали в разрез със Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, като са разрешили безразборна и варварска сеч в С.. Те са неверни, предвид събраните по делото доказателства. Ищците са държавни служители и са съпрузи, като ищцата през визирания период е била временно и.д. директор на РИОСВ, съгласно заповед на министъра на околната страна, като именно на основание посочената заповед е участвала в две комисии от 14.11.2014 г., а ищецът е участвал в заседанието на същите комисии в качеството си на главен експерт в Р. Б.. Според въззивния съд не е налице конфликт на интереси, съгласно определението на понятието в чл. 2, ал. 1 ЗПУКИ, какъвто има, когато лицето, заемащо публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективно изпълнение на правомощията или задълженията му по служба. В излъчения репортаж се съдържат твърдения за факти, които не са се осъществили в обективната действителност и това не може да се окачестви като оценъчно съждение, като оценка на факт, нито като изразяване на журналистическо мнение или на критика по обществено значими въпроси, каквито са възраженията на ответниците. Изрично е подчертано, че в качеството си на журналист ответникът Д. има право да прави критични оценки на действията на ищците, да критикува такива, които счита, че са несъвместими с обществения интерес, но винаги тази дейност следва да е подкрепена с достатъчно факти, като гаранция да не се преминава границата на допустимото. Съобщените факти не са били проверени. Извадени са от контекста на цялостната работа на посочената комисия. По този начин е осъществено противоправно поведение. Излъчването на репортажа, който заедно със снимков материал, посочен като архив, но визиращ незаконна сеч и озаглавен „Държавни служители в услуга на дървената мафия“, е причинило на ищците неимуществени вреди. С оглед посочените в исковата молба фрази от процесния репортаж по отношение на ищците, че М. е известен с близостта си до Д. и на работното му място гордо се вее турското знаме, а М. е превърнала поверената и институция в секретно поделение от 50-те или 60-те години на миналия век, изречени по повод недопускане на екип на телевизията, въззивният съд е посочил, че макар и неверни, същите не са клеветнически, поради което и не са основание за носене на отговорност по чл. 45 ЗЗД.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по множество въпроси, по които сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В първата група въпроси касаторът е изложил доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ следва ли първоинстанционният съд да изисква от ищеца да посочи от кои конкретни изрази и действия на журналиста е засегнат и до какъв момент ищецът може да предостави на съда свое изложение на фактите, на които основава своята претенция за деликт; 2/ следва ли преценката на съда за наличие на неправомерно действие в направен от журналист коментар да се съсредоточи върху интерпретация на непосочени факти в исковата молба, свободна ли е тя или може да се основе и на неизвестни или установени впоследствие факти; 3/ има ли право съдът да приеме в мотивите си за безспорни обстоятелства, за които не е уведомил страните изрично, че не се нуждаят от доказване; 4/ когато първоинстанционният съд е изискал от ищеца да посочи от кои конкретни изрази и действия на журналиста е засегнат и ищецът е посочил твърдения за факти, които го позорят и намира за неверни, допустимо ли е съдът в решението си да се позовава на коментари или оценки на автора, които не съдържат обиди и клевети и не са посочени от ищеца в исковата молба или допълнения към нея като твърдения за факти или оскърбления; 5/ следва ли въззивният съд да разглежда и други публикувани факти, оценки, мнения, които не са заявени от страна на ищеца в исковата молба и допълненията към нейното съдържание и да основава решението си на оценки на факти, които не съставляват част от съдържанието на исковата молба; 6/ при решение на въззивния съд, основано на други публикувани факти, оценки, мнения, субективни интерпретации на факти, които не са заявени от страна на ищеца с исковата молба – това следва ли да се приеме като нарушаване на диспозитивното начало; 7/ проверката на въззивния съд излиза ли извън предмета на делото след като при решението се разглеждат и други факти освен заявените от ищеца в исковата молба или впоследствие чрез измененията на иска и преценката на съда относно добросъвестността при изявленията е основана на такива факти и тяхната интерпретация; 8/ следва ли да бъде търсена отговорност на журналист за негов коментар на известни факти, в случай, че бъде установено наличие на факти, които не са му били известни в момента на коментара; 9/ противоправен ли е коментар на журналист, даден въз основа на известни факти, при положение, че журналистът не разполага с професионална квалификация да оценява правната логика и обвързаността на фактите с определени служебни правомощия на административни служители; 10/ как следва да се преценява журналистическата добросъвестност при коментарите, какви са минималните критерии за обоснован извод на съда за наличие на добросъвестна проверка на фактите от страна на журналист и следва ли да се разграничава съобщаване на факти от интерпретацията на факти при преценката на съда за добросъвестността на журналистите в направени от тях коментари; 11/ противоправно ли е съдържанието на материал, изнесен от журналист с критична насоченост и поставяне на въпроси в него – относно уместността на административни решения, след като не се съдържат обиди, нито твърдения за позорни и престъпни деяния на ищците в коментарите на автора-ответник. Твърди се, че всички тези въпроси са решени в противоречие с решение №85 от 23.03.2012 г. по гр. дело №1486/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение №12 от 06.02.2013 г. по гр. дело №449/2012 г. на ВКС, III г.о.
Касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: за необходимостта от въвеждане на конкретни критерии /алгоритъм/ за преценка добросъвестността на журналистическата работа при проверка съществуването на даден факт – следва ли журналистът да носи отговорност за интерпретация на фактите, различна от виждането на ищеца за тяхната стойност и последователност или не, а за да бъде направен извод за неговата добросъвестност, достатъчно ли е да посочи известните му факти и да ги коментира. Счита, че задължителната практика на ВКС не дава конкретни показатели за преценка от страна на съда относно добросъвестността на журналистите. В тази връзка сочи решението по казуса К. и др. срещу Ф. (C. and others (Le Monde) v. F.) на Европейския съд по правата на човека, в което е проведено схващането на ЕСПЧ, че журналистите не са длъжни да извършват цялостно и пълно разследване и проверка на всички факти, както и че за установяване на тяхната добросъвестност е достатъчно не да извършват цялостна проверка на всички факти, а коментарът да е основан на действителни известни факти, или да има връзка с определени реални коментирани от журналистите факти, а не да се базира на измислени от тях обстоятелства. Според касатора, постановяването на решение от ВКС, което да въвежда подобно правило за оценка на добросъвестността при давани журналистически коментари, ще допълни тълкуването на принципите утвърдени от задължителната съдебна практика и би имало съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като ще предотврати неправилни схващания и разрешения на съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № VІ-35 от 26.05.2016 г. по в. гр. дело № 421/2016 г. на Бургаския окръжен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен не само да формулира правните въпроси от значение за изхода по делото, но и да посочи конкретното решение на ВКС, в противоречие на което всеки един от тях е разрешен, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая това не е направено. С решение №85 от 23.03.2012 г. по гр. дело №1486/2011 г. на ВКС, IV г.о. е дадено тълкуване на следните правни въпроси: длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение; има ли право съдът да приеме в мотивите за безспорни обстоятелства, за които не е уведомил страните изрично, че не се нуждаят от доказване; какъв е процесуалният ред за представяне на електронен документ при действието на ГПК от 1952 г. и може ли той да замести липсата на доказателства по чл.14 от ЗРТ; за правното значение на добросъвестната проверка на достоверността на изнесената от журналиста информация и дали това изключва отговорността му; за приложението на чл.10 ал.1 от КЗПЧОС; за разликата между факт и мнение; за границите на допустимата журналистическа критика по отношение на политик, а с решение №12 от 06.02.2013 г. по гр. дело №449/2012 г. на ВКС, III г.о. на въпросите – когато едно лице може да търси отговорност и обезщетение поради обида или клевета, дали то е свободно да избира да търси такава отговорност по частна тъжба на пострадалия, или чрез предявяване на иск по чл. 45 ЗЗД, т.е. има ли отговорността по генералния деликт субсидиарен характер и следва да намери приложение тогава, когато за същото деяние липсва друг път за защита, който правен въпрос е свързан с допустимостта на предявения иск по чл. 45 ЗЗД, както и длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение. Оттук следва, че в тези решения няма задължително тълкуване по така повдигнатите от касаторите въпроси №№ 2,7 и 11. По отношение на въпроси №№4,5,6,8,9 не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване. Според посоченото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Посочените въпроси са фактически такива, а не правни. Останалите повдигнати въпроси №№1,3 и 10 са решени съобразно представените решения на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността за непозволено увреждане и кои са правомерно извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат, само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти обаче трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши няма. Утвърдено е схващането, че за изнесените факти журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му деяние. Разпоредбата на чл.10 т.1 от КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. В процеса по отделяне на спорното от безспорното, съдът е длъжен да посочи на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване поради това, че страните не спорят по тях. Пропускът да стори това обаче не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила в случаите, когато има извършено съдебно признание на факт в присъствието на останалите страни и признанието не е оттеглено до провеждане на устните състезания пред съответната инстанция. В този случай съдът може да приеме фактът за доказан в мотивите на решението.
Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС „точното прилагане на закона“ според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването и. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в закона правило и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният ефект от неточното прилагане е пълно неприлагане на нормата в истинския и смисъл. Създадената поради неточно тълкуване съдебна практика води до нарушаване на прокламирания в чл.5 ГПК принцип за законност. В изпълнение на регламентираната в чл.124 от Конституцията функция за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата, ВКС е задължен да следи за съответствието на отразеното в съдебната практика тълкуване на правната уредба с обществените промени. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по еднородни правни спорове, както и на имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика, създадена от решения на ВКС по чл.290 ГПК, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС, тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС се налага при промяна на обществените условия и законодателство. Изменението на съдебната практика, с което предхождащото я тълкуване се променя, за да се дадат нови правни разрешения по прилагането на закона, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени е принос в правото, осигуряващ неговото развитие. В най-широк смисъл понятието „развитие на правото“ се очертава с различни форми на проявление – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните и изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е относимо към един от тези аспекти, а именно тълкувателната дейност на съда по конкретни дела и по изпълнение на функциите по чл.124 от Конституцията на Република България, обуславяща юриспруденциалното развитие на действащото право. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Тази обща характеристика на хипотезите по разпоредбата определя обособяването им в общо основание за допускане на касационно обжалване.
Оттук следва, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се изчерпва само с твърдения, че задължителната практика на ВКС не дава конкретни показатели за преценка от страна на съда добросъвестността на журналистите, а предполага аргументирано посочване кои точно са погрешните виждания относно прилагането на закона в точния му смисъл. Касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се допуска само тогава, когато са изложени убедителни доводи за това, че действащата задължителна съдебна практика не съответства на обществените отношения, което налага търсене на нови правни разрешения и съответно създаване на нова задължителна съдебна практика с оглед развитието на правото.
Съобразно изхода на спора, на ответниците по касационната жалба Т. П. М. и Е. М. М., трябва да се присъдят по 950 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
Постъпила е и частна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Д. И., срещу определение №VI-1591 от 22.07.2016 г. по гр.д. №421/2016 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение №VI-35 от 26.05.2016 год. по гр.д. №421/2016 г. на Бургаския окръжен съд, по която е образувано ч. гр. дело №4353/2016 г. на ВКС, ІV г.о. С определение № 526 от 08.11.2016 г., ч. гр. дело №4353/2016 г. е присъединено към гр. дело №4354/2016 г. за произнасяне в общо производство.
Частният жалбоподател излага съображения, че обжалваното определение е незаконосъобразно и нарушаващо принципа на съразмерността при присъждане на разноските на страните според обжалвания във въззивното производство интерес. Моли за отмяна на въззивното определение.
Подадената частна жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Въззивният съд е приел, че подадената от [фирма] молба, съдържаща искане присъдените в полза на въззиваемите разноски от по 900 лв. за адвокатско възнаграждение, да бъдат намалени на по 90 лв. /т.е 1/10 от направените разноски, съобразно уважената част от предявените претенции/, представлява възражение за прекомерност на присъденото със съдебното решение адвокатско възнаграждение за всеки един от въззиваемите. Посочено е, че с отговора на въззивната жалба въззиваемите са направили искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция, като са представили два броя договори за правна защита и съдействие, от които е видно, че направените разноски са в размер на по 900 лв. адвокатски хонорар, заплатен в брой за всеки един от въззиваемите. Въззивният съд е посочил, че в проведеното на 18.04.2016 г. открито съдебно заседание не е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Изрично е посочено от въззивния съд, че срокът за възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е до приключване на устните състезания и тази възможност за страната, която е била редовно уведомена, се преклудира към датата на проведеното открито съдебно заседание. В случая страната е била запозната с искането за присъждане на разноски, тъй като същото е направено с отговора на въззивната жалба, към който са представени и договорите за правна защита и съдействие. Въззивният съд е посочил също така, че въпросът дали претендираните разноски съответстват на извършените разходи съобразно материалния интерес/каквото оплакване се съдържа в молбата/, може да бъде решен само при своевременно направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, чийто краен срок е до приключване на устните състезания.
Обжалваното определение е съобразено с установената от ВКС практика /срв. определение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 210/ 2012 г., определение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 442/ 2012 г. и цитираните в него други актове/, според която ако искането за разноски е направено още с отговора на въззивната жалба, както е в случая, възражението по чл.78 ал.5 ГПК може да бъде упражнено валидно най-късно в последното съдебно заседание по делото. Жалбоподателят С.“ О. е бил редовно уведомен и е представляван от процесуалния си представител в откритото съдебно заседание на 18.04.2016 г. когато е изтекъл и срокът за предявяване на възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Такова възражение не е направено в законоустановения срок, поради което правилно въззивният съд е оставил без уважение молбата за изменение на решение №VI-35 от 26.05.2016 год. по гр.д. №421/2016 г. на Бургаския окръжен съд, в частта за разноските.
Ето защо обжалваното определение трябва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VІ-35 от 26.05.2016 г. по в. гр. дело № 421/2016 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение №VI-1591 от 22.07.2016 г. по гр.д. №421/2016 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. О. Д. от [населено място] и [фирма], [населено място], да заплатят на Е. А. М. и Т. П. М., двамата от [населено място], по 950 лв. на всеки от тях деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.