1
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 24 февруари 2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 48/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Н. А., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат А. Г., срещу решение №6188 от 31.08.2015 г. по гр. дело №7594/2014 г. на Софийския градски съд. С него е отменено решение № І-41-146/18.11.2013 г. по гр.дело № 57459/2012 г. на Софийския районен съд и са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. 2 вр. чл.82 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за сумата 10 089 лв., представляваща пропуснати ползи от невъзможността за ползването по предназначение на следния имот: апартамент №8, на втория етаж, кота +6,20 м., находящ се в блок В3, в масивна жилищна сграда в [населено място], в УПИ ХХІV-268, кв.68, по плана на [населено място], местността „К.”, със застроена площ на апартамента 88,52 кв.м., състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, две спални, баня с тоалетна, тоалетна, килер и тераса, при съседи на апартамента: апартамент № 9, коридор, апартамент № 7 и вътрешен двор, съответно невъзможността за отдаването му под наем, за периода от 01.05.2009 г. до 31.07.2011 г., причинена от неизпълнението на задължението на [фирма] да предаде апартамент № 8 с разрешение за ползване, съгласно т.7 от предварителния договор, както и за сумата от 589.12лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на обезщетението от 10 089 лв. в размер на законната лихва върху тази сума от 13.05.2012 г. до 05.12.2012 г. Въззивният съд е приел, че на 14.05.2008 г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – описания по горе апартамент срещу задължение на ищеца-купувач да заплати продажна цена в размер на 82 000 евро по уговорения начин и задължение на продавача-ответник да прехвърли собствеността и предаде с разрешение за ползване обекта в срок до 30.04.2009 г., като в частта относно изграждането на имота договорът съдържа съществените елементи на договора за изработка. Ответникът е изпълнил задължението си за прехвърляне на правото на строеж върху описания имот, като сделката от 11.07.2008 г. е обективирана в представения по делото нотариален акт. Липсва спор по делото, че цената е заплатена от купувача в пълен размер. Сградата, в която се намира апартаментът на ищеца, е била изградена в груб строеж към 15.07.2008 г., като не е спорно, че за нея, до приключване на устните състезания пред първата инстанция, не е било издадено разрешение за ползване, съобразно поетото от строителя задължение в раздел ІІ, т.7 и съгласувания график за изпълнение на СМР, а такива доказателства не са ангажирани и до приключване на съдебните прения пред въззивната инстанция. Дружеството – ответник по иска не е изпълнило задължението си да предаде описания имот с разрешение за ползване на сградата. Ищецът се е нанесъл да живее в процесния имот през месец август 2011 г., като се наложило един или два месеца да извършва довършителни работи, за да го ползва. Установено е също така от приетата по делото техническа експертиза, че средната пазарна наемна цена на процесния апартамент за периода 01.05.2009 г. – 31.07.2011 г. е в размер на 10 089 лв., но експертното заключение би могло да бъде съобразено само ако бъдат доказани претендираните пропуснати ползи. Според въззивния съд не е доказано ищецът да е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, от възможността да ползва имота и да го отдава под наем, поради виновното неизпълнение на ответника на задължението му по договора за изработка да снабди сградата с разрешение за ползване в определен срок. Съгласно Тълкувателно решение № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждането на обекта, със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. За основателността на иска е необходимо да се установи, че със сигурност за процесния период ищецът е щял да реализира имуществено нарастване в размер на средномесечния пазарен наем, изчислен от вещото лице, ако бе получил владението на имота. В случая не е доказана вероятността обектът по договора да бъде отдаден под наем за исковия период от време, не се твърди и няма доказателства да са били създадени правоотношения между възложителя и трети лица във връзка с ползването на обекта, които да са били осуетени именно в резултат на забавата на длъжника, не е доказано, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем. Лишаването на собственика-кредитор от възможността да ползва процесния обект, вкл. и да придобива гражданските плодове от него, вследствие забавата на длъжника, няма винаги за последица пропусната полза, съизмеряваща се със средната пазарна цена, а кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта, със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, в какъвто смисъл е и решение № 124/04.07.2013г. по т.д.№ 184/2011г. на ВКС, ІІ т.о., постановено след ТР № 3/12.12.2012г. по тълк.дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: при преценката правилността на обжалваното решение въззивният съд ограничен ли е от посоченото в жалбата и дали ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване фактическата страна на спора; длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и всички доводи на страните; може ли фактът за съществуване на реална възможност за отдаване на обекта под наем през периода на забавата да се установи само със заключение на вещо лице за пазарната наема цена и представлява ли претърпяна загуба вредата, изразяваща се в лишаването от възможността за лично ползване на собствен имот поради неизпълнение на договор за строителство. Твърди се, че тези въпроси с изключение на последния са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При условията на евентуалност се иска по въпроса може ли фактът за съществуване на реална възможност за отдаване на обекта под наем през периода на забавата да се установи само със заключение на вещо лице за пазарната наема цена, ако се приеме, че въззивното решение е в съответствие с ТР № 3/12.12.2012г. по тълк.дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, то касационното обжалване да бъде допуснато, защото въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посочени са ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;ППВС №1/1953 г.; ППВС№7/1965 г.; ППВС №1/1985 г.; ТР № 3/12.12.2012г. по тълк.дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №6188 от 31.08.2015 г. по гр. дело №7594/2014 г. на Софийския градски съд. Повдигнатите въпроси, с изключение на последния, обуславят крайното решение, но те са решени съобразно задължителната съдебна практика, посочена от касатора. Последният въпрос е неотносим, защото в случая е предявен иск за обезщетение за пропуснати ползи, а не за претърпени загуби. Според посочената от касатора задължителна съдебна /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната част. По отношение правилността на решението въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, като може да преквалифицира иска, или когато следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените в жалбата негови фактически констатации. От новите разпоредби на ГПК за правомощията на въззивната инстанция при ограничен въззив, не може да се приеме, че е изключена възможността като решаващ съд, на базата на самостоятелен анализ на доказателствата, относими към приетите от първоинстанционния съд фактически констатации, въззивният съд да стигне до правни изводи, различни от тези на първата инстанция, прилагайки относимата материалноправна норма. В т. 2 на ТР № 1/09.12.2103 г. по тълк.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че с оглед съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство, като ограничено въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или да отмени решението, като обект на въззивната дейност не са пороците на решението, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез действия по установяване на фактите и прилагането на правото, включително процесуалните нарушения във връзка с доклада. Изложено е, че в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл.5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване, аргумент за което е и чл. 262 ал. 1 вр. чл. 260 ал. 1 т. 3 ГПК, според които непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на решението не обуславя нейната нередовност. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. С т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. и са препотвърдени с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доводи и доказателства, включително и установяващите, че за исковия период нито се твърди, нито има доказателства за създадени между ищеца като физическо лице и трети лица правоотношения във връзка с апартамента по повод ползването или разпореждането с него. По принцип пропуснатата полза се определя като неосъществено увеличаване на имуществото на едно лице, което би настъпило, ако не е било осуетено от поведението на друго лице. За да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи, следва да е доказано тяхното настъпване. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, предположението за причиняването и трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. При извършване на търговска дейност релевантният факт, при който би могъл да бъде направен извод за настъпването на пропусната полза е икономическият резултат от дейността. С ТР № 3/12.12.2012г. по тълк.дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС се прие, че неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок лишава кредитора за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху изградения обект и да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане. Не във всички случаи, обаче, упражняването на изброените правомощия би довело до увеличаване на имуществото на кредитора. Увеличаване не би настъпило в хипотезата на ползване на обекта от самия кредитор и поради това лишаването му от тази възможност не може да има за последица пропускането на полза в посочения по-горе смисъл. Невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например, когато, в резултат от забавата, кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. В съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти. В случая въззивният съд е приел, че няма твърдения за пропуснати ползи от получаване на доходи чрез използването на имота за осъществяване на търговска дейност.
Ето защо не е дадено разрешение по поставените от касатора процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика.
Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС „точното прилагане на закона“ според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването и. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в закона правило и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният ефект от неточното прилагане е пълно неприлагане на нормата в истинския и смисъл. Тази последица при правораздаването се различава от хипотезата на нарушение на закона по чл.281, т.3 ГПК в двете му разновидности – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Отстраняването на такива нарушения, допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането и по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. Създадената поради неточно тълкуване съдебна практика води до нарушаване на прокламирания в чл.5 ГПК принцип за законност. Преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формирането на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ. Този процес в тълкувателната дейност на ВКС, който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Господстващите възгледи в официалната и по конкретни дела съдебна практика не могат да бъдат неизменни. Тяхната преходност е следствие от непрекъснато настъпващите изменения в регулираната от конкретния закон материя, обусловени от динамиката на развитието на обществените условия и законодателство. В изпълнение на регламентираната в чл.124 от Конституцията функция за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата, ВКС е задължен да следи за съответствието на отразеното в съдебната практика тълкуване на правната уредба с обществените промени. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по еднородни правни спорове, както и на имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика, създадена от решения на ВКС по чл.290 ГПК, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС, тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС се налага при промяна на обществените условия и законодателство. В практиката по конкретни дела, както и в задължителната практика по чл.290 ГПК и по чл.124 ЗСВ, съществуващите в правната уредба непълнота, неяснота или противоречия се преодоляват чрез тълкувателната дейност, с която се установява точния смисъл на закона. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Тази обща характеристика на хипотезите по разпоредбата определя обособяването им в общо основание за допускане на касационно обжалване.
Оттук следва, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се изразява само в твърдения за принципната допустимост и относимост на заключението на вещо лице за пазарната наема цена относно съществуването и на реална възможност за отдаване на имот под наем.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6188 от 31.08.2015 г. по гр. дело №7594/2014 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.