Определение №522 от 7.11.2016 по ч.пр. дело №4141/4141 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

3

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 522

София, 07.11. 2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ
ч. гр. дело № 4141/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Производството е образувано по частна касационна жалба от С. С. А., Г. С. А., Ц. С. Р., Д. Г. М., Е. Ж. Х., С. Ж. И., М. Ж. Г., К. Л. К., Д. Л. В., В. Л. А., Б. Л. К., Т. М. М., С. Н. М. и М. Н. Г., чрез пълномощника им адвокат Я. В. от САК, срещу определение № 1700 от 17.05.2016 г. по ч.гр.д. № 2153/2016 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 09.03.2016 г. по гр.д. № 1455/2014 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното определение е отхвърлено искането на ищците за връщане на държавна такса.
Въззивният съд е приел, че не са налице изчерпателно изброените в чл. 4б ЗДТ основания за връщане на недължимо платени държавни такси. Недължимо платени по смисъла на посочената разпоредба са само таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. В разглеждания случай по подадената от ищците искова молба е било образувано исково производство, в хода на което първоинстанционният съд е проверил допустимостта на предявените искове, като е намерил същите за недопустими и е прекратил производството, т.е. не е налице първото посочено основание за недължимост на таксата. Според въззивния съд, основанието за внасяне на държавна такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължение на съда да постанови определен съдебен акт, уважаващ заявената претенция чрез извършването на определен брой съдопроизводствени действия.
Жалбоподателите считат обжалваното определение за неправилно. Твърдят, че е неправилна и цитираната от въззивния съд съдебна практика, която не е задължителна. Изложени са доводи за анализ на хипотезата за връщане на държавна такса във връзка с разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК – при приключване на делото със спогодба. Считат, че когато не е осъществен съдебен процес, а делото е прекратено, поради недопустимост на предявения иск (в случая поради липса на правен интерес), внесената държавна такса е недължимо платена по смисъла на чл. 4б ЗДТ и искането за нейното връщане се основава на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Според жалбоподателите е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за връщане на платената държавна такса е налице необходимостта да се разкрие действителното съдържание по тълкувателен ред на разпоредбата на чл. 4, б. „а“ и чл. 4б ЗДТ. Освен това е необходимо да се коригира сегашната практика, обективирана в определения на ВКС, както и да се определят насоките за по-пълна законова уредба на поставения въпрос, който засяга интересите на голям брой граждани.
Поставеният от жалбоподателите правен въпрос може да бъде формулиран по следния начин (уточнен при условията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС) – дали в хипотезите на недължимо платени такси по чл. 4б ЗДТ се включват и платените от ищеца държавни такси ако делото е прекратено поради недопустимост на иска.
По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По поставения от частните касатори въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по него няма съдебна практика или когато има такава, но тя не е правилна и трябва да бъде променена. В случая не са изложени доводи за необходимостта от промяна на съществуващата задължителна практика. Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 4б ЗДТ, както и установената задължителна съдебна практика, че има три хипотези на недължимо платени такси. В определение № 126 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ВКС, II г. о., по въпроса следва ли да бъде върната внесена държавна такса, ако производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявените искове по причина, че законът не предвижда основание за ангажиране отговорността на ответниците по посочения от ищците ред, еднозначно е прието, че основанието за внасянето на държавната такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права, чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Ако съдебното производство приключи с влязъл в сила съдебен акт за прекратяването му поради недопустимост, основанието за внасяне на държавна такса не отпада.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид разясненията с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването и с оглед настъпили изменение на законодателството или обществените условия. Не е налице необходимост от промяна в съдебната практика, защото има вече задължителна такава/определение № 126 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ВКС, ГК, II г. о. и определение № 457 от 31.07.2015 г. по ч.т.д. № 304/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о./.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1700 от 17.05.2016 г. по ч.гр.д. № 2153/2016 г. на Софийския апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top