4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
София, 15 юни 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 5255/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. С., [населено място], [община], приподписана от адвокат Н. Л., срещу въззивно решение № 187 от 21.07.2016 г. по в. гр. дело № 136/2016 г. на Великотърновския апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 277 от 23.10.2015 г. по гр.д. №114/2015 г. на Ловешкия окръжен съд за осъждането му да заплати на Н. Г. К., [населено място], на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата 25 500 лв., представляваща част от общо дължимата сума 64 000 лв.
Ответникът по касационната жалба Н. Г. К., [населено място], чрез адвокат С. Б., излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, както и оспорва жалбата по същество. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски, съобразно представен списък.
Въззивният съд е приел, че от представените извлечения от разплащателната сметка на ищеца Н. Г. К. се установява, че на 20.01.2010 г. същият е превел на ответника Д. П. С. сумата 60 000 лева с посочено основание на превода „пари за съвместна дейност”. На 22.01.2010 г. по същия начин е преведена сумата от 30 000 лева с посочено основание на извършения превод „средства за започване на съвместна дейност в земеделието”. Ответникът е върнал на ищеца общо сумата 26 000 лева на основание – връщане на средства за съвместна дейност. Връщането на тази сума е на четири транша, съответно на 30.11.2011 г.; на 19.07.2012 г.; на 26.07.2012 г. и на 18.09.2013 г. От банковите извлечения, приети като доказателства по делото, следва, че между страните по делото е бил сключен договор за съвместна дейност в земеделието в устна, а не в писмена форма. Такава не е необходима за действителността му. В случая договорът за съвместна дейност в земеделието е сключен между страните през януари 2010 г. Страните са предвиждали да започнат изкупуването на земеделски земи и тяхната обработка в землището на [населено място], [община], Л. област. Изводът за сключване на такъв договор се налага от тълкуване основанията за извършеното плащане „за започване на съвместна дейност в земеделието”, както и на основанията за обратно връщане на част от дадената сума, а именно” връщане/възстановяване на средства за съвместна дейност”. Този договор е прекратен, тъй като такава дейност не е била осъществена, ответникът не е изпълнил задълженията си, а е върнал част от платената му по договора сума. Основанието за разменените престации е отпаднало, тъй като договорът е прекратен поради неизпълнение. Поради това в случая е налице хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а именно ответникът се е обогатил неоснователно със сумата 64 000 лева. Предявеният частичен иск за сумата 25 500 лева, която е част от общо дължима сума 64 000 лева, е основателен и доказан. Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно Постановление на Пленума на Върховния съд №1/1979г. „По някои въпроси на неоснователното обогатяване”, т.7, вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. Според чл.110 ЗЗД вземането от неоснователно обогатяване се погасява с изтичането на петгодишна давност, която започва да тече от деня, в който вземането става изискуемо т.е. от деня, в който отпада основанието. В случая това е датата 30.11.2011г., на която ответникът връща по банков път на ищеца част от дадената сума, а именно 5 000 лева. Следователно давността изтича на 30.11.2016 г. Исковата молба е подадена в съда на 26.02.2015 г. т.е. преди изтичането на петгодишната погасителна давност.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси /формулирани като твърдения/, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква ли предаване, съответно получаване на нещо при първоначална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Според касатора въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/1979 г., решение № 25 от 22.02.2010 г. по т.д. № 657/2009 г. на І т.о. и решение № 15 от 27.02.2013 г. по т.д. № 214/2012 г. на ІІ т.о.; 2/ Разпоредбите на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, респ. чл. 154, ал. 1 ГПК касаят ли положителните факти, които се твърдят от страните и на които същите основават своите искания и възражения. Само тези факти като състояли се събития са се обективирали в действителността и с оглед на това могат да бъдат доказани, като според касатора, въпросът е решен в противоречие с ТР № 1 от 02.04.2014 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр. дело № 1584/2009 г. на ІІІ г.о. и решение № 361 от 31.05.2011 г. по гр. дело № 484/2009 г. на І г.о.; 3/ След като признанието е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, то трябва ли същото да се отнася до съществуването на самото задължение и да е направено в рамките на давностния срок. Твърди се противоречие с решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. 4/ Длъжен ли е съдът служебно да даде квалификация на спорното като вземе предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. Касаторът смята, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 140 от 24.04.2014 г. по гр. дело № 7325/2013 г. на ВКС, ІV г.о. 5/ Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Сочи се, че обжалваното въззивно решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 220 от 02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на ІІІ г.о.; 6/ За да претендира връщане на даденото при отпадане на основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – разваляне на договора поради неизпълнение на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД, ищецът ли следва да установи надлежно упражнено право на разваляне, т.е. да докаже настъпването на някоя от предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Касаторът сочи противоречие по въпроса с решение № 86 от 10.05.2016 г. по т.д. № 595/2015 г. на ВКС, І т.о.
С оглед твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Има ли конкуренция при исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД (при различните фактически състави); 2/ Може ли страна в процеса да иска по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, а съдът да постанови връщане, ако към момента на получаване е липсвало основание за имущественото разместване; 3/ Възможно ли е страна в процеса да иска по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, а съдът да постанови връщане на даденото към момент, към който е липсвало основание за имущественото разместване; 4/ Може ли страна в процеса да иска по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, а съдът да постанови връщане на даденото на отпаднало основание, ако в хода на процеса и на основание чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът не е установил по положителен начин отпадналото основание за получената имуществена облага, не е предявил писмено искане в петгодишния давностен срок за връщане на тази облага и не е оборил твърденията на другата страна за изначална липса на имущественото разместване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 187 от 21.07.2016 г. по в. гр. дело № 136/2016 г. на Великотърновския апелативен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Поставените в изложението въпроси са правноирелевантни, защото въззивният съд е приел, че по делото е установено по безспорен начин отпадане на основанието за получаване на дадената процесна парична сума. По този начин е съобразена задължителната съдебна практика/решение №29 от 28.03.2012 г. по гр. дело №1144/2010 г. на ВКС, IV г.о./, според която искът по чл. 55 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД определя тежестта на претендиращия нищожност на сключена сделка да докаже липсата на основание (причина, кауза). Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание (отделното уреждане на последиците на недействителността в чл. 34 ЗЗД е имало смисъл, когато те са били различни в различните хипотези на нищожност и унищожаемост). Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен.В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание, може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно, неосъществено или отпаднало, като посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1 560 лв. – направени разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 187 от 21.07.2016 г. по в. гр. дело № 136/2016 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. П. С., [населено място], [община], да заплати на Н. Г. К., [населено място], 1 560 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.