1
10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
София 14.07. 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 5430/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. В., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Р. Т., срещу решение №1261 от 20.06.2016 г. по гр. дело №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение от 01.12.2014 г. по гр.д. № 6440/2014 г на Софийския градски съд в осъдителната част за разликата над 11 200 лв. до присъдените 83 700 лв. и са отхвърлени исковете на касатора срещу М. П. Н. и А. А. Я. за осъждането им да заплатят разликата над 11 200 лв. до сумата 83 700 лв., представляваща левова равностойност на отчужден преди поканата недвижим имот – ? идеална част от апартамент №1, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, получен по развален договор от 23.03.2000 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, като неоснователни и частично погасени чрез прихващане.
Касационна жалба е постъпила и от М. П. Н. и А. А. Я., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат И. М., срещу същото решение в частите, с която е потвърдено решение от 01.12.2014 г. по гр.д. № 6440/2014 г на Софийския градски съд за осъждането им да заплатят на В. П. В., [населено място], 11 200 лв., представляващи левова равностойност на отчужден преди поканата недвижим имот – ? идеална част от апартамент №1, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, получен по развален договор от 23.03.2000 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане.
Въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че на 23.03.2000 г. Й. В. Б. е прехвърлила в полза на М. П. Н. 1/2 ид. част от апартамент № 1, със застроена площ от 130 кв.м., находящ се в София, [улица], ет.1, заедно с прилежащите му избено помещение с площ 14 кв.м., таванско помещение с площ 18 кв.м., 15% ид.ч. от общите части на сградата и 15% ид. части от дворното място с площ 391 кв.м., представляващо УПИ … в кв. … по плана на С.., м. „Ц…“ срещу задължението на приобретателката да поеме гледането и издръжката, лично или чрез трето лице, на прехвърлителката, докато е жива и да и осигури спокоен и нормален живот. Й. В. Б. си е запазила правото на лично ползване за обитаване върху прехвърления имот без право на добиване на граждански плодове.
Ответниците са сключили граждански брак преди процесната сделка. На 11.08.2005 г. М. П. Н. и А. А. Я. са прехвърлили собствеността върху процесния имот в полза на [фирма] в замяна на прехвърленото им от това дружество право на строеж за построяване на магазин № 9, находящ се на кота „0″ в жилищна сграда, която ще бъде построена в УПИ, находящ се в София,[жк], със застроена площ от 34.45 кв.м. С искова молба от 28.07.2005 г., вписана на 26.08.2005г.,/т.е. след отчуждаване на процесния имот от ответниците по иска в полза на трето лице на 11.08.2005г./ Й. В. Б. е предявила иск за разваляне на алеаторния договор, поради виновно неизпълнение на задълженията на ответницата М. П. Н.. С решение № 145/22.11.2007 г. по описа на СРС, 47 състав по гр.д. № 7229/2006г. искът по чл.87 ал.3 ЗЗД е отхвърлен, но това решение е отменено от СГС, ІІ б състав по в.гр.д. № 857/2008 г., като вместо него договорът за издръжка и гледане е развален. Решението на СГС е влязло в сила на 21.11.2011г., след като не е допуснато до касационно обжалване от ВКС, IV г.о., по гр.д. № 1382/2011 г. Решението е непротивопоставимо на третото лице, придобило процесния имот преди вписване на ИМ по смисъла на чл.88 ал.2 ЗЗД. Ищецът претендира реституция на даденото на отпаднало основание /развален договор/ в неговата левова равностойност към датата на отчуждане на имота към 11.08.2005 г. Видно е от удостоверение за наследници, че Й. В. Б. е починала на 12.11.2011г., като е оставила за наследник по закон единствено племенник по заместване на починалия си брат, а именно – В. П. В., който е заместил починалата ищца в хода на производството по разваляне на договора. От заключението на депозираната пред първа инстанция основна и допълнителна съдебно-техническа експертиза, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че средната пазарна стойност на процесния апартамент към 2005 г. възлиза на 185 303 лева (съотв. за 1/2 ид.ч. -93 000 лева), а към 2011г. на 340 570 лева(съотв. за 1/2 ид.ч. – 170 000 лева). В допълнителното заключение е определена пазарната цена на процесния апартамент към 11.08.2005 г. при съобразяване, че върху него е било запазено право на пожизнено ползване от прехвърлителката. Посочила е, че максималният коефициент, с който може да се коригира пазарната цена е 0.9, поради което, пазарната цена, определена с първоначалното заключение към 2005г. за 1/2 ид.ч. е 83 700 лв. При прилагане на този коефициент и при определената към 2011 г. оценка, то за 1/2 ид.ч. тя би била 153 000 лева. Вещото лице е определила и пазарната цена на правото на строеж, което ответниците са придобили по договора за замяна на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, а именно – 35 200 лв.
Във второто съдебно заседание по делото, проведено на 12.05.2014 г. и много след изтичане срока за отговор на исковата молба, процесуалният представител на ответницата М. П. Н. е направила правоизключващо възражение – че в полза на ответницата е съставено универсално завещание /което изключва правата на наследника по закон, в лицето на ищеца/ и представя саморъчно универсално завещание от 27.03.2000 г. от Й. В. Б. в полза на М. П. Н.. Относно представянето му едва в това заседание е дадено обяснение, че ответницата е знаела, че може би в нейна полза има някакво завещание от 2000г., но то не е било в нейно държане до момента и не е знаела неговото съдържание. Предадено и е от трети лица и тя го представила в първия възможен момент след това. Съдът е приел това завещание по делото, но след писмено възражение на ответника, направено в дадения му за това срок, че завещанието е представено късно и без да са налице предпоставките за това, визирани в чл.147 ГПК, съдът е дал възможност на ответницата да докаже твърденията си, свързани с наличието на особени непредвидени обстоятелства, преодоляващи принципа на ранна преклузия, визиран в чл.133 ГПК. За установяване момента на узнаване от страна на М. П. Н., че в нейна полза има съставено саморъчно завещание по делото е прието и друго саморъчно универсално завещание с дата в началото му – 03.03.2000 год., а в края му – 22.03.2000 г. с твърдения на ответницата, че това завещание и е предадено лично от завещателката, а завещанито от 27.03.2000 г. и е предадено от адвокат М. и е намерено в нейния архив по-късно. С оглед горното въззивният съд е приел за доказано, че М. П. Н. е знаела за наличието на универсално завещание в нейна полза, считано от 2000 г., като поне един екземпляр от него се е намирал в нея, тъй като тя лично го е предала на адвокат М. по повод воденото производство по чл.87 ал.3 ЗЗД, която от своя страна го е намерила по-късно в архива си в кантората. В този смисъл страната не е положила дължимата грижа по добро водене на процес, което не се дължи на обективни причини, а на собственото и и това на адвоката небрежно отношение. В о.с.з. на 17.05.2016 г. по настоящото дело пред САС адвокат М. категорично заявява, че М. П. Н. знае за наличието на завещание в нейна полза от самото начало на 2000 г., но не разполагала с неговия хартиен носител, поради което не го е представила в срок. Предвид изложеното, възражението на ответницата, че е наследник по завещание на Й. В. Б. не следва да се разглежда като преклудирано по реда на чл.133 ГПК. Между страните по делото е налице СПН – влязло в сила съдебно решение, съгласно което на основание чл.87 ал.3 ЗЗД, процесният договор за издръжка и гледане е развален. Развалянето има обратно действие. Претендира се реституция на даденото на отпаднало основание /развален договор/ в неговата левова равностойност към датата на отчуждаване на имота към 11.08.2005 г., което е направено малко преди вписване на ИМ и респ. правата на купувача се запазват по смисъла на чл.88, ал.2 ЗЗД. Спорен е въпросът коя е стойността на имота и към кой момент следва да се оценява той. Отговорът на поставения въпрос е свързан с отговора на въпроса за момента на определяне стойността на имота към момента на отчуждаване на процесната вещ преди получаване на поканата за нейното връщане/тъй като по делото няма доказателства жалбоподателката да е знаела, че отчуждава имота, след като е била поканена т.е. същата е добросъвестна/. В този случай се дължи връщане само на онова, от което получателят, който е отчуждил вещта, се е възползвал. Това е стойността на вещта по пазарната цена към момента на отчуждаването. Посочената в нотариалния акт цена, с който вещта е отчуждена, не обвързва кредитора, тъй като доказателствената сила на нотариалния акт като официален документ се изчерпва с това, че удостоверява по обвързващ начин какво страните по сделката са заявили пред нотариуса. Кредиторът не е обвързан от изявленията на страните пред нотариуса относно стойността на вещта, поради което не е необходимо изрично оспорване на нотариалния акт, за да се установява различна придобивна цена от посочената в него, като правилата за разкриване на симулация и процесуалните забрани в тази насока важат за страните по сделката, но не и за трети лица.
Поради това отговорът на въпроса е, че това от което се е възползвал добросъвестният отчуждител /ответниците по исковете/ по смисъла на чл.57, ал.2, изр.второ ЗЗД, е пазарната цена на вещта към момента на отчуждаването и. С влизане в сила на решението за разваляне на договора поради неизпълнение от длъжника-приобретател, когато договорът не е за продължително или периодично изпълнение, в отношенията между страните облигационната връзка отпада с обратно действие и възниква задължение за връщане на даденото, тъй като при обратното действие даденото остава без основание. Ако имотът е прехвърлен на трето лице, преди да се впише исковата молба за разваляне на договора, правата на третото лице се запазват – чл.88, ал.2 ЗЗД. В този случай прехвърлителят не може да претендира връщане в натура, а може да претендира възстановяване на стойността на имота – чл.57, ал.2 ЗЗД. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателятят я е отчуждил или изразходвал /при потребимите вещи/, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Ако обаче е бил добросъвестен /ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата/, той дължи само онова, от което се е възползувал. Дължи само това, от което се е възползвал, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му – примерно, това може да бъде деликтно или застрахователно обезщетение при погинала вещ.
В конкретната хипотеза това е правото на строеж или неговата пазарната цена към момента на отчуждаването т.е. към 11.08.2005 г.
– 35 200 лв. Следователно ответниците дължат в полза на ищеца сумата 35 200 лв., а не пазарната стойност на недвижимия имот, който е отчужден в полза на трето лице.
С оглед изхода на главният иск, следва да бъде разгледано и направеното в условие на евентуалност възражение за прихващане, както и частичният насрещен иск. След като сделката е била развалена, всяка от договарящите страни е била длъжна да върне на другата всичко онова, което получила по силата на правилото за възстановяване на предишното състояние /restitutio in integrum /. Затова от сумата 35 200 лв. следва да се приспадне сумата от 24 000 лв. или остават дължими 11 200 лв., които следва да се присъдят в полза на ищеца.
Касаторът – ищец В. П. В. е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС и за противоречиво решавани от съдилищата /различни състави на ВКС/ правни въпроси – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК: 1/ във всички случаи ли установеният в чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД израз „онова, от което се е възползвал” означава, че е това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му или тази формулировка не предполага в разнообразието от хипотези еднозначен отговор и следва да се отчитат спецификата и особеностите на всеки конкретен случай при определяне размера на реституционната престация, така че да се постигне справедлив баланс и пропорционалност на засегнатия имуществен интерес. След като длъжникът е обеднял вследствие отчуждителната сделка как следва да се тълкува понятието „това, от което се е възползвал”, след като е налице доброволно предизвикано от него намаляване на имуществото му. Според касатора в решение №112 от 18.07.2013 г. по гр. дело №509/2012 г. на ВКС, III г.о., на което се е позовал и въззивният съд, се приема, че се дължи само това, от което се е възползвал отчуждителят, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му. Напротив в решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че общите критерии – обективни и субективни, относими към правилото за недопускане на неоснователното разместване на имущество, са базата за изясняване обхвата на реституционното задължение за връщане на даденото без основание, но при съобразяване принципа за справедливост в контекста на спецификата и особеностите на конкретния случай. В този смисъл, правният режим на реституционното задължение по чл. 55 ал.1 предл.3-то вр. с чл.57 ал.2 ЗЗД е под влияние не само на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, но и на причините, поради които полученото е без основание; 2/ към кой момент следва да се определи размерът на обезщетението по чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД. Според касатора в решение №136 от 12.04.2013 г. по гр. дело №947/2012 г. на ВКС, IV г.о., на което се е позовал и въззивният съд, е прието, че това е моментът на отчуждаването. Напротив в решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че формулировката на чл.57, ал.2 ЗЗД е достатъчно широка, така че като уредба въобще на задължението за заместваща престация /парично обезщетение вместо липсващата вещ/ тя не предполага в разнообразието от хипотези един /респ. еднозначен/ отговор на въпроса за момента, към който се определя и консолидира размерът на дължимото компенсаторно обезщетение. Представени са посочените решения на ВКС. Твърди се, че посочените въпроси са решени противоречиво в решенията на ВКС, като въззивният съд се е съобразил с решение №112 от 18.07.2013 г. по гр. дело №509/2012 г. на ВКС, III г.о. и решение №136 от 12.04.2013 г. по гр. дело №947/2012 г. на ВКС, IV г.о., но не и с решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о.
Касаторите – ответници по исковете М. П. Н. и А. А. Я. твърдят, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1/ ако правнозначимата воля на едно лице е възпроизведена на една и съща дата в два различни документа, то по смисъла на ГПК, това едно писмено доказателство ли е или са две; 2/ при наличие на различни завещания от една и съща дата, годни да направят техния адресат универсален правоприемник на лицето, от което изхождат, длъжен ли е съдът да прецени поотделно тяхната допустимост с оглед преклузията по чл.266 ГПК или може да ги възприеме като едно доказателство и да приложи преклузия за всички независимо от това в кой момент и кога всяко от тях става извество на лицето, което черпи права от него. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представено е решение №158 от 03.07.2013 г. по гр. дело №1455/2013 г. на ВКС, II г.о.
М. П. Н. и А. А. Я. оспорват касационната жалба на В. П. В..
В. П. В. оспорва касационната жалба на М. П. Н. и А. А. Я.
Жалбите са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1261 от 20.06.2016 г. по гр. дело №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд.
По касационната жалба на В. П. В.. Според ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 са различни. По тази причина не може да са налице едновременно и двете. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ако един и същ правен въпрос е разрешен противоречиво в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, то това не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а е основание за предложение за постановяване на ТР по реда на чл.292 ГПК. Според ТР №2/2010 от 28.09.2011 г. по тълк. дело №2/2010 г. на ОСГТК на ВКС противоречиво разрешавани правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК ще бъде налице, когато в различни съдебни актове, с които ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните, постановени по реда на ГПК от 2007 г., се съдържат различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, независимо от това дали този въпрос се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо.
Повдигнатите въпроси са относими, но са решени в съответствие със задължителната съдебна практика, както правилно посочва и касаторът – решение №112 от 18.07.2013 г. по гр. дело №509/2012 г. на ВКС, III г.о. и решение №136 от 12.04.2013 г. по гр. дело №947/2012 г. на ВКС, IV г.о. Самият ищец, който определя предмета на делото и обемът на дължимата защита, в случая като е приел, че ответниците са били добросъвестни е посочил, че размерът на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД трябва да се определи към момента на отчуждаването на имота. Няма противоречие между посочените две решения от една страна и решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. от друга по двата повдигнати въпроса, каквито твърдения са изложени. Това е така, защото касацаинното обжалване при трите решения е допуснато по различни правни въпроси. Според касатора протоворечиво са решени в решение №112 от 18.07.2013 г. по гр. дело №509/2012 г. на ВКС, III г.о. и в решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. въпросите: във всички случаи ли установеният в чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД израз „онова, от което се е възползвал” означава, че е това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му или тази формулировка не предполага в разнообразието от хипотези еднозначен отговор и следва да се отчитат спецификата и особеностите на всеки конкретен случай при определяне размера на реституционната престация, така че да се постигне справедлив баланс и пропорционалност на засегнатия имуществен интерес. След като длъжникът е обеднял вседствие отчуждителната сделка как следва да се тълкува понятието „това, от което се е възползвал”, при положение че е налице доброволно предизвикано от него намаляване на имуществото му. В решение №112 от 18.07.2013 г. по гр. дело №509/2012 г. на ВКС, III г.о. касационното обжалване е допуснато по въпроса: „за приложението на чл.57, ал.2, пр.2 ЗЗД в хипотезата на безвъзмездно извършване на отчуждаването преди поканата”, а в решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. касационното обжалване е допуснато по въпроса: „за момента, към който следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД, при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена възмездно вещ – дали това е моментът на отчуждаването на вещта от приобретателя, или този на възникване правото на кредитора да получи обратно своята вещ”. Според касатора противоречиво е разрешен в решение №136 от 12.04.2013 г. по гр. дело №947/2012 г. на ВКС, IV г.о. и в решение №31 от 28.04.2015 г. по гр. дело №5214/2013 г. на ВКС, IV г.о. въпросът: към кой момент следва да се определи размерът на обезщетението по чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД. В първото решение касационно обжалване е допуснато по въпроса – как следва да се определи “това, от което се е възползвал по смисъла на чл.57, ал.2, изречение второ ЗЗД”, а във второто по въпроса – за момента, към който следва да се определи размера на обезщетението по чл.57 ал.2 изр.2-ро ЗЗД, при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена възмездно вещ – дали това е моментът на отчуждаването на вещта от приобретателя, или този на възникване правото на кредитора да получи обратно своята вещ.
При това положение следва да се приеме, че няма дадено от въззивния съд решение на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, нито противоречиво решавани от съдилищата правни въпроси.
По касационната жалба на М. П. Н. и А. А. Я.. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел, че има преклузия по смисъла на чл.266 ГПК не за различните завещания като отделни документи, а за обстоятелството за знание за наличие на завещание в от самото начало на 2000 г., т.е. мното преди предявяването на иска.
Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационното производство.
С определение №39 от 17.01.2017 г. ч. гр. дело №5429/2016 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е присъединено към гр. дело №5430/2016 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. за произнасяне в общо производство. Присъединеното частно гражданско дело е образувано по частна жалба на М. П. Н. и А. А. Я., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат И. М., срещу определение №3173 от 26.09.2016 г. по гр.д. №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд за изменение на решение №1261 от 20.06.2016 г. по гр.д. №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд в частта за разноските. В частната жалба са изложени твърдения, че действителната фактическа и правна сложност не предполага уважаването на възражението за прекомерност и присъждане на деловодни разноски само в размер на 4 189.64 лв.
Съдът констатира, че във въззиввното производство М. П. Н. и А. А. Я. са направили деловодни разноски общо в размер на 11 614 лв., от които 9 900 лв. платени адвокатски възнаграждения и 1 714 лв. – държавна такса. Съобразно изхода на спора пред въззивинтата инстанция им се дължат 10 058.89 лв., от които 8 574.39 лв. – адвокатско възнаграждение и 1 484.50 лв. – държавна такса. При минимален размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска от 3040 лв. следва да се приеме, че изплатеното възнаграждение е прекомерно. С оглед обаче на действителната фактическата и правната сложност на делото при конкретния случай, трябва да се направи извод за несъответствие между размера на възнаграждението и проведената защита пред въззивната инстанция в частта над 6 000 лв. Това налага на основание чл.78, ал.5 ГПК определяне на по-нисък размер деловодни разноски като адвокатско възнаграждение, а именно 6000 лв. Възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в останалата му част относно искането за намаляването му до минимално определения размер по чл.36 от Закона за адвокатурата е неоснователно.
Ето защо, съдът намира, че обжалваното определение трябва да се отмени и на М. П. Н. и А. А. Я. се присъдят съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция общо 6 681.10 лв., от които 5 196.60 лв. – адвокатско възнаграждение и 1464.50 лв. – държавна такса.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1261 от 20.06.2016 г. по гр. дело №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение №3173 от 26.09.2016 г. по гр.д. №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд за изменение на решение №1261 от 20.06.2016 г. по гр.д. №5539/2015 г. на Софийския апелативен съд в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. П. В., [населено място], да заплати на от М. П. Н. и А. А. Я., двамата от [населено място], 6 681.10 лв. деловодни разноски за въззивното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.