5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
София, 02 ноември 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ
ч. гр. дело № 3538/2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Производството е образувано по частна касационна жалба на Н. И. Н., [населено място], подадена чрез адвокат М. Р., срещу определение № 940 от 10.07.2017 г. по в. ч. гр. дело №440/2017 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено протоколно определение от 11.04.2017 г. по гр. дело №2395/2015 г. на Русенския районен съд относно прекратяване производството по предявения от ищцата Н. Н. срещу [фирма] – София евентуален иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, като е приел, че евентуално съединеният иск с правно основание чл. 26, вр.чл. 42, ал. 2 ЗЗД е недопустим. Според окръжния съд, не само липсва процесуална легитимация по такъв иск, но липсва и правен интерес, като сочи в тази връзка ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че единствено мнимо представляваният разполага с правото както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е приел още, че другата страна по договора, която не разполага с право да го отхвърли няма и право, респ. – правен интерес, да се позове на недействителността; още по-малко такъв правен интерес е налице за трети за договора лица.
Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Според нея с иска не се оспорва представителство и не се твърди мнимо представляване, а се оспорва действителност на ипотека. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е потвърдил частично първоинстанционното определение, като е приел, че предявеният евентуален иск по чл. 26 ЗЗД, вр.чл. 42, ал. 2 ЗЗД е недопустим поради липса на процесуална легитимация и правен интерес.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, жалбоподателката е поставила следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Правилно ли е съдът да прекрати производството по иск, основавайки се на правна квалификация, посочена от ищеца с исковата молба, или следва да се произнесе, след като извлече от изложените факти в исковата молба точното правно основание, въз основа на което да реши конкретния правен спор; 2/ Допустим ли е иск за нищожност на ипотека от приобретател на ипотекиран имот, с който претендира нищожност на ипотеката поради липса на изискуемото от закона съдържание на пълномощно за учредяване на ипотека и от значение ли е за допустимостта на такъв иск посочената правна квалификация в петитума или са от значение заявените факти и основания; 3/ Представлява ли основание за нищожност на ипотека липсата на пълномощно от учредителя на ипотека с изискуемото от закона съдържание – идентично със съдържанието на ипотечния акт относно съществените условия от договора за ипотека? Налице ли е правен интерес за приобретателя на ипотекиран имот и легитимиран ли е той да се позовава и да иска прогласяване на нищожност на ипотечния акт в горепосочения случай; 4/ Идентични ли са правните последици от извършване на разпоредителна сделка без представителна власт, без съгласие на собственика или от несобственик с тези на учредяване на ипотека в същите хипотези, предвид специалната императивна уредба в чл. 167 – 170 ЗЗД на условията за действителност на ипотеката, респ. на предпоставките за недействителност на ипотеката?
По първия правен въпрос се сочи противоречие с решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. дело № 2656/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 114 от 08.05.2015 г. по гр. дело № 6113/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 50 от 17.02.2011 г. по гр. дело № 762/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. По втория формулиран въпрос се твърди противоречие на въззивното определение с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 106 от 10.07.2017 г. по гр. дело № 3955/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. Изложени са твърдения за произнасяне на въззивния съд по въпроса за правния интерес на ищеца-приобретател на ипотекиран имот /трети въпрос/ със задължителната практика на ВКС – определение № 76 от 07.02.2017 г. по ч.т.д. № 1999/2016 г. на ВКС, І т.о. По отношение на четвъртия въпрос се сочи противоречие на обжалваното въззивно определение с решение № 34 от 23.03.2015 г. по гр. дело № 7201/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. Цитираната съдебна практика е приложена към настоящото изложение.
По основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателката навежда доводи, че поставените в изложението въпроси са конкретни, тъй като са стояли за разрешаване от въззивния съд, но също са принципни и общи, с оглед значимостта на заявения интерес и предполагат по други аналогични случаи да се намери същото разрешение. Сочи, че отговорът на повдигнатите въпроси би спомогнал за точното прилагане на закона, като въпросите били и от значение за развитието на правото, с оглед оптимизиране възможностите за защита на третите лица, засегнатите от принудително изпълнение без основание.
По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първия поставен правен въпрос, тъй като същият е правноирелевантен спрямо разрешенията на въззивния съд. Окръжният съд е възприел посочената от ищеца правна квалификация, но това не означава липса на преценка от страна на въззивната инстанция по отношение на същата. Както се приема и в задължителната практика на ВКС, въззивната инстанция самостоятелно определя правната квалификация, като в настоящия случай правната квалификация, дадена от въззивния съд, е съвпаднала с посочената от ищеца такава. Отделно, така формулиран, въпросът касае правилността на обжалваното определение и следва да бъде разгледан едва след евентуално допускане на частната жалба за разглеждане по същество.
Вторият правен въпрос е поставен хипотетично и по него също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Следва също така да бъде посочено, че цитираното като противоречива практика на Върховния касационен съд решение № 106 от 10.07.2017 г. по гр. дело № 3955/2016 г. на ІІІ г.о., е неотносимо към настоящия случай.
Трети въпрос /в първата му част/, е формулиран общотеоретично и същият не е обусловил правните изводи на окръжния съд. По втората част на трети въпрос – относно правния интерес, е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция, но въпросът е произнесен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираното и във въззивното определение тълкувателно решение. Соченото като противоречива практика определение № 76 от 07.02.2017 г. по ч.т.д. № 1999/2016 г. на ВКС, І т.о., е неотносимо, като постановено по различен от поставения в настоящия случай правен въпрос за наличие на правен интерес за приобретателя на ипотекиран имот и дали е легитимиран да се позовава и да иска прогласяване на нищожност на ипотечния акт.
Четвъртият повдигнат въпрос не е обуславящ правните изводи на съда по отношение на обжалваната част на въззивното определение и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е обоснован поддържаният допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като единствено твърде общото посочване, че поставените в изложението въпроси са принципни и общи, с оглед значимостта на заявения интерес и предполагат по други аналогични случаи да се намери същото разрешение, не представлява обосновка за наличие на твърдяното основание. Съгласно горецитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая жалбоподателката не посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 940 от 10.07.2017 г. по в. ч. гр. дело №440/2017 г. на Русенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.