О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 16 февруари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 506 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Ж., М. И. Ж. и Я. С. Ж. срещу решение № 5904 от 07.08.2015 г. по гр.д. № 12941/2014 г. на Софийски градски съд, с което частично се обезсилва решение № І-39-54 от 08.04.2014 г. по гр.д. № 7613/2013 г. на Софийски районен съд за сумата от 1 лев – обезщетение за имуществени вреди и се потвърждава решението в частта за отхвърляне на предявените искове срещу М. на и. на Република България за сумата от 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразна заповед на министъра за предсрочно прекратяване на командироването, както и частично предявения иск за пропуснати ползи в размер на 9999 лева – неполучени командировъчни пари.
Касационната жалба е подадена от процесуално легитимирани страни и в срока по чл.283 от ГПК, поради което е редовна. В жалбата се твърди, че решението на въззивния съд е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдороизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281 ГПК. В касационната жалба се поддържа също, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по материалноправни и процесуалноправни въпроси /без да са посочени конкретно такива/, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
От М. на и. на Република България е подаден писмен отговор, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е посочен правен въпрос, както и съдебни актове на съдилищата, за да се обоснове някое от допълнителните основания за допускане до касация. Изложени са и съображения по същество с доводи за отхвърляне на жалбата, като е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: За да постанови обжалваното решение по предявените искове за обезщетение на причинените имуществени и неимуществени вреди от предсрочното прекратяване на дългосрочната командировка на И. К. Ж. като ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Посолството на Република България в [населено място], Република М. и на семейството му, въззивният съд е приел, че ищецът е бил командирован на длъжността за времето от 15.06.2009 г. до 15.06.2012 г., но командировката при задграничен мандат е прекратена предсрочно на 10.06.2011 г. След прекратяване на дългосрочната командировка, ищецът Ж. е преназначен и продължава да работи до прекратяване на служебното правоотношение от министъра на икономиката, енергетиката и туризма, считано от 01.09.2012 г., поради съкращаване на длъжността.
При тези релевантни за спора обстоятелства, съдът в обжалваното решение приема, че предявените искове не са за обезщетение от последиците на незаконосъобразно издадена заповед за предсрочното прекратяване на дългосрочната командировка, а са свързани със служебното правоотношение на ищеца И. Ж. и причинените на него и семейството му вреди. Претенциите за пропуснати ползи и морални вреди според съда следва да се разгледат по общия исков ред, доколкото не са изложени доводи за нищожност на административния акт и не се твърди, че заповедта за предсрочно прекратяване на командировката е отменена като незаконосъобразна. При липсата на противоправно поведение на служител на ответника и недопустимостта на инцидентния съдебен контрол, въззивният съд е приел, че не може да се ангажира отговорността на ответната страна за вреди на основание чл.49 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържащо се в касационната жалба, който да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело.
Съгласно чл.2 ГПК, съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но според дадените указания в т.1 от ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и общо основание за допускане до касационен контрол. При липсата на релевантен за изхода на делото правен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационно обжалване, без да се разглеждат дали са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В съдържанието на касационната жалба се поддържа нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение като основания за допускане до касация с твърдения за нарушение на чл.269 ГПК и нарушаване на принципа за задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. В случая, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на закона за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за моралните щети и пропуснати ползи от неполучените командировъчни пари до изтичането на срока на дългосрочната командировка поради предсрочното й прекратяване, тъй като заповедта на министъра на икономиката и енергетиката не е била обжалвана пред съда, а в този случай последващата проверка за законосъобразност е недопустима. Възприемайки изводите на първата инстанция, съдът е установил, че липсва противоправно поведение като основание за присъждане на обезщетение, тъй като издаденият от министъра административен акт не подлежи на инцидентен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, доколкото ищецът не е упражнил правото си на жалба срещу заповедта и с това е пропуснал възможността за осъществяване на пряк съдебен контрол върху нея. След като предсрочното прекратяване на задграничния мандат е действие, чрез което се упражняват предвидени в закона правомощия от ръководителя на съответното ведомство, за което не е предвидено присъждане на обезщетение на държавния служител, липсва противоправно поведение като елемент на отговорността за вреди по чл.45 ЗЗД.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, доводите на касаторите в изложението на касационната жалба нямат отношение към крайния извод на съда в обжалваното решение, че липсва елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, с оглед на което предявените от ищците искове за обезщетение са неоснователни. По своето съдържание изложените съображения представляват оплакване срещу процесуалните действия и правните изводи на съда – неправилна квалификация на претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, съществено нарушение на съдопроизводствените правила при осъществяването на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, както и неправилно анализиране на доказателствения материал при формирането на крайните изводи – всички тези доводи са във връзка с решаването на правния спор по същество и съставляват касационни основания, които обуславят евентуалната незаконосъобразност на въззивното решение, по смисъла на чл.281 ГПК. Изложените от касатора твърдения и доводи в този смисъл са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по разглеждане на касационната жалба след допускането й до касация, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Отделно от изложеното, касаторът не е представил практика на ВКС, в противоречие с която да са решени обуславящи изхода на делото въпроси, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като няма данни делото да е решено в противоречие с други влезли в сила съдебни решения (незадължителна съдебна практика), т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато в изложението към касационната жалба не се твърди необходимост от изменение на съществуващата или създаване на нова съдебна практика по въпросите за предпоставките, при които се дължи и следва да се присъди обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна е поискала разноските пред настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да й бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5904 от 07.08.2015 г. по гр.д. № 12941/2014 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. К. Ж., М. И. Ж. и Я. С. Ж. и тримата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на М. на и. на Република България разноските пред настоящата инстанция в размер на 2647,50 (две хиляди шестстотин четиридесет и седем лева, петдесет стотинки) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.